Арайа започна да дъвче.
— О, правила съм го. Но ти беше толкова зает със себе си, че не го забеляза.
Той присви очи.
— Дръж се по-добре или ще съжаляваш! Защо не се опиташ да ми помогнеш с нещо! Седиш като на тръни. Това ме изнервя!
— Окей, бейби! — каза тя и стана.
Трудно му беше да се концентрира в книгите. Дъвката сякаш преобрази Арайа. Сега тя все повече му напомняше на „неговата“ принцеса.
Доколкото можеше да съди от онова, което видя досега, кралското семейство се състоеше от куп готованци. Паразити, които живееха на чужд гръб. Изобщо не се замисляха за това, че държавата им е почти фалирала. Ако имаше право да се разпорежда, той веднага би разпределил част от задълженията на Арайа между членовете на семейството. Братовчедката Барбара сигурно би се радвала да поеме контактите с обществеността, Гена пък беше много подходяща да приема военните паради… Джей Ти нямаше точна представа за особените таланти на Фреди, Ники и Тоби, но би било дяволски сполучливо решение, ако поемат от плещите на Арайа тези отегчителни научни доклади за разните буболечки. Леля София може да бъде изпращана на всички празненства с топовни гърмежи, може и да долови нещо от онова, което става около нея.
— Защо се усмихваш? — попита Арайа. Джей Ти се облегна назад на стола си.
— Мислех си за членовете на твоето семейство.
— Доста са хаотични, нали? — В погледа й имаше извинение.
— Кой го казва? Принцеса Арайа или мисис Монтгомъри?
— Американската Арайа — отвърна тя и се залюля на стола си. — Досега никога не съм се впрягала от тази лудост със снежния крем, но това струва на държавата сума пари. Много ли е скъпо?
— Скъпо-прескъпо.
— И какво можем ние да предприемем? — Джей Ти се обърна към нея.
— Ние…
Обзе го изкушението да каже: „Ами нека да питаме графа!“, но не го каза. Вместо това започна да й обяснява как му се иска да разпредели задачите между роднините й.
Арайа се позамисли и каза:
— Няма да им се хареса. Вярно е, че Гена с удоволствие ще приема парадите на кралската гвардия, това е единствената войска в Ланкония, а и леля София ще е страшно развеселена от топовните салюти, но другите ще се възпротивят.
— Ще трябва да ги убедя. Или по-право, трябва да ги убеди твоят човек.
— Моят…? — не разбра Арайа. — Ах да, човекът, за когото навярно ще се омъжа.
Стражата отвори вратата и извести:
— Граф Джулиън, Ваше кралско височество!
Джулиън нахлу бесен.
— Арайа! Какво правиш тук сама с този човек?
Арайа скочи и глътна дъвката си.
— Преглеждаме сметките.
— Искаме да видим какви са дълговете на Ланкония — добави спокойно Джей Ти. — А принцесата стои при мене, защото само така мога да гарантирам нейната безопасност.
Джулиън погледна Арайа така, като че бе някакво зле възпитано дете.
— Време е за нашата разходка.
Преди Арайа да може да отговори, Джей Ти застана с цял ръст пред графа.
— Принцесата е заета. Разбрано? А сега изчезвайте!
Джулиън само изгледа злобно Джей Ти, врътна се на токовете си и напусна стаята. Гвардеецът затвори вратата след него и на Джей Ти се стори, че в очите на войника се мярна одобрение.
— О, не! — изохка Арайа и рухна на стола си. — Сега вече успя да го сториш! Той никога няма да се ожени за мене!
— Много добре — отвърна Джей Ти. — Ти заслужаваш по-добър мъж.
— И къде ще намеря по-добър от него?
— На всеки ъгъл в Америка.
— Все още не си разбрал. Аз трябва да се оженя за благородник. Човек, който ще подпомогне монархията. Човек, който…
— Я по-добре ми разкажи нещо за твоята гвардия! — пресече я Джей Ти по средата на изречението. — Въобразявам ли си, или наистина всичките са еднакви?
— Да, те са досущ еднакви.
— Като чинии от порцеланов сервиз?
— Точно така. Телосложението им трябва да има размерите, определени от Роуън на времето. А това ще рече: височина метър и осемдесет, гръдна обиколка метър и тридесет, талия седемдесет сантиметра. За всяко ланконско момче е най-голяма чест да бъде прието в гвардията, стига униформата да му е по мярка!
Джей Ти преценяваше с присвити очи.
— Гръдна обиколка метър и тридесет! Това не се получава от само себе си. Това става с тренировка! Има ли някакво заведение, където да тренират тези момчета?
— Да. Казва се „Школата на Роуън“.
— Пак този Роуън! — изпъшка Джей Ти. — Мисля, че за днес ми стигат тези сухи цифри. Да излезем малко из града. Искам да поразгледам лозята, докато ти ми разказваш за гвардейците. Освен да отварят и да затварят вратите тези момчета могат ли да правят и нещо друго?
Камериерките на Арайа се ужасиха, като разбраха, че настоява да излезе облечена само с пола и блуза. Сама си избра и ниски обувки с грайфер.
— Но, Ваше височество! Какво ще си помислят хората за вас! Та те очакват все пак да видят една принцеса!
— Ще видят едно човешко същество — заяви Арайа енергично.
Лейди Верта изглеждаше така, като че всеки момент може да припадне.
— Не, не! Не искам и ръкавици! Не е нужно да ме сресвате…
Арайа излетя от стаята, преди придворните дами да я задушат от съжаления.
Джей Ти вече я чакаше пред вратата. Разговаряше с един от гвардейците.
— Изглеждаш фантастично! — погледна я той очарован.
Арайа почувства, като че ли й поникнаха крила.
Той я хвана съвсем естествено под ръка и се спуснаха надолу по стълбите. Тя не направи опит да се освободи, дори се притисна към него. Не се отдръпна дори когато срещнаха лейди Брадли и тя вдигна изненадано вежди. Пред гаража Джей Ти влезе в кратък спор с шофьора, защото настоя, сам да кара колата. За Арайа нямаше никакво съмнение кой ще излезе победител в този спор.
Джей Ти изкара от гаража един суперелегантен изискан „Родстер“.
— Но това е колата на леля Брадли! — ужаси се Арайа. Ала се почувства страшно смела, когато се качи в колата. Вятърът развяваше косите й. Чувстваше се свободна и щастлива. Очакваше я ден без никакви задължения. Беше успяла да се отърве от пристегнатия корсет и да го остави в къщи.
Джей Ти я гледаше с жадни очи. И накрая не издържа. С добре премерен жест той обхвана главата й, притегли я и я целуна, както си караше.
— Колко е хубаво да те видя отново такава, детенце!
Тя се отдръпна отново на мястото си, щастливо усмихната.
— Къде отиваме всъщност?
— Първо на тренировъчния плац на тази ваша Школа! Ходила ли си някога там?
Тя избухна в смях, като си спомни:
— Когато бях на петнадесет, веднъж се измъкнах да наблюдавам мъжете. Изглеждаха великолепно!
— Направо ще те разжалват като принцеса, ако разберат какво дяволче си!