Школата на гвардейците се намираше на около миля от двореца. Откакто се помнеха, тук беше мястото за турнири и други празници. От едната страна на плаца се издигаше висока, открита отпред постройка.
Когато наближиха дотолкова, че да могат да наблюдават, Джей Ти спря колата. Видяха може би сто и петдесет мъже, всичките с еднакъв ръст, само с по една бяла кърпа около бедрата. Лъсналите им от пот мускулести, бронзови тела блестяха на слънцето. Тренираха най-различни спортове: борба, стрелба с лък, фехтовка, бой с мечове, бокс. Някакъв посивял мъж се въртеше около борещите се и ги окуражаваше. Джей Ти се почувства като че в някаква друга епоха.
— Сигурно са се обучавали така още в тринадесети век, по времето на Роуън?! — прошепна той, смаян. Обхвана го непреодолимо желание да потренира с тези мъже. Да! Точно такава трябва да бъде борбата: един срещу друг, лице в лице! Да хвърляш бомби срещу беззащитното цивилно население… Каква честна борба е това?!
— Ох, забелязаха ни! — каза Арайа.
Разнесе се рязко изсвирване, войниците изчезнаха. Само след няколко секунди се появиха, облечени в дълги роби и се строиха за миг. Беше много впечатляващо.
Джей Ти подкара колата.
— Смятам, че няма да им е приятно, че съм тук — каза Арайа притеснено.
— Не забравяй, че си тяхната принцеса.
— Но те не искат да бъдат смущавани, когато имат упражнения. Дядо винаги казва…
— Ти само не се отдалечавай от мене, съкровище! Аз ще те пазя!
— Браво! В края на краищата нали това е моята гвардия, моите момчета, мои… — Тя млъкна и се усмихна любезно, когато сивокосият, сега вече облечем в черна роба, отвори вратичката на колата.
— Добре дошли, Ваше височество!
Джей Ти и гвардейският капитан се измериха един друг с погледи и Джей Ти каза, без да се представи:
— Нуждая се от вашата помощ!
— Ще я имате — отвърна капитанът веднага. Донесоха някакви тежки дървени столове, сякаш от Средновековието. Джей Ти и капитанът седнаха на няколко метра от Арайа. Противно на опасенията на Арайа, че гвардейците няма да се зарадват много на нейното посещение, те я приветстваха почти дружелюбно, както отбеляза Джей Ти. Един от войниците посвири на лютня, друг й предложи сладкиши, докато други двама сервираха нещо за пиене. Арайа цяла засияваше от всяка тяхна дума. Чувстваше се като принцеса от стари времена, заобиколена от своите красиви, изпитани в боевете васали.
Капитанът погледна ухилен към Арайа:
— Рядко имаме гости. Нашата принцеса досега никога не ни е удостоявала с тази чест. — Той се поокашля. — Веднъж само, но ние се направихме, че не сме я забелязали.
— Какво знаете за събитията напоследък?
— Било е стреляно по Нейно кралско височество — отвърна капитанът мрачно.
— Това далеч не е всичко — каза Джей Ти сериозно и разказа на капитана, какво се бе случило с Арайа в Америка, а и какви други опасности беше избягнала. Джей Ти не скри нищо, знаеше, че може да се довери на този човек.
— За това нищо не са ни казали! — ядоса се по-възрастният мъж. — През последните години ни превърнаха в някакви жалки вратари, нашият крал навярно забрави, че можем да правим и по-важни неща! Но ние съзнаваме какво е основното ни задължение и сме готови всеки миг да умрем за нашия крал и двете му внучки.
— За останалата част от семейството няма защо да си правите труд — заяви Джей Ти. — Но да се върнем към същността на въпроса. Арайа трябва да бъде пазена денонощно! По-трудно ще е, когато се намира в стаите си. Де да имахте тука полицайки или нещо подобно! Нямам доверие на нито една от придворните й дами!
— Може би ще мога да ви бъда полезен. Елате с мен!
Джей Ти се поколеба — не му се искаше да остави Арайа сама с толкова много гвардейци, но все пак последва капитана.
— На времето Ланконските борци са били смятани за едни от най-добрите в целия свят. Постепенно през годините по-голямата част от мъжете са се насочили към селското стопанство. Но някои от нас все още тачат старите традиции, въпреки че вече не се ползваме с такъв авторитет, откакто Ланкония е неутрална.
Пътят правеше една малка дъга, зад която имаше поляна. Десет жени в къси бели туники се упражняваха на същите бойни изкуства като мъжете.
— Мили Боже! — възкликна Джей Ти смаян. Капитанът се усмихна сдържано.
— От столетия жените са тренирали също толкова напрегнато, както и мъжете. Чудесни са, нали?
Джей Ти стоеше с отворена уста — това бяха някакви фантастично сложени, снажни същества, не жени, а богини! Упражняваха борба, фехтовка, също като мъжете. Чу се изсвирване и жените се наредиха в редица. Жена, облечена в дълга червена дреха, ги огледа критично.
— Ярнел, жена ми, тя тренира момичетата — обясни капитанът.
Джей Ти спря възхитен поглед на жената.
— Не е чудно защо и вие сте в такава чудесна форма! — усмихна се той.
Джей Ти и капитанът поговориха накратко с Ярнел. Договориха се, че една от гвардейките ще заеме мястото на придворна дама.
По-късно, когато Джей Ти и капитанът се върнаха при мъжете, Джей Ти попита:
— Кажете, моля, вашите момичета тук, и те ли посрещат мъжете-гости с такъв ентусиазъм, какъвто проявяват гвардейците към гостенките си?
— Не — отвърна капитанът — ланконските жени не си губят лесно ума. Никога не преследват мъжа: Той сам трябва да си вземе онова, което иска. Е, има, разбира се, и изключения. По времето на Роуън жените дори са се били на дуели заради някой мъж. Такова нещо се е случило и на Роуън.
— Искате да кажете, че този Роуън, за когото слушам какви ли не небивалици, е бил нещо като сребърна купа в един турнир? И се е оставил да бъде спечелен от някоя мускулеста валкирия?
— Предполагам, че воюващите жени от онова време са изглеждали като нашите гвардейки — поясни капитанът меко.
Джей Ти изгледа отново десетте красиви жени, великолепно сложени, и смехът му многозначително секна.
Наближаваше обяд, когато Джей Ти и Арайа се качиха в спортната кола и отпътуваха. Зад тях се проточиха три форда, пълни с гвардейки.
Джей Ти възнамеряваше да разгледа част от лозята. Капитанът го посъветва да сторят това около обяд, когато хората, които ги обработват, ще са в почивка.
Арайа често се бе срещала с хора от градовете, но селяните бяха прекалено заети, за да имат време да се трупат по улиците, само за да могат да помахат на принцесата, когато мине край тях. Сега повечето от селяните само зяпаха безмълвно своята бъдеща кралица, която отгоре на всичко и не се различаваше кой знае колко от собствените им дъщери и внучки.
— Ваша… Ваша светлост… — заекна една от жените, докато останалите стояха мълчаливи.
— Може ли да ви направим малко компания? — попита Джей Ти дружелюбно. — И ние си носим нещо за ядене.
Хората колебливо закимаха.
Арайа последва Джей Ти към багажника на колата.
— Пикник ли смяташ да правиш? Нямах понятие… Мислиш ли, че е правилно това, което правим? Хората не изглеждат много зарадвани от нашето идване.
— Ами! Те просто се страхуват до смърт от Ваше височество. Убеден съм обаче, че ще се разберат чудесно с Кети Монтгомъри.
Оказа се, че има право. На Арайа й трябваше малко време, за да забрави дворцовите си маниери. Тези хора пък тук, се нуждаеха от много повече време, за да забравят страха си. Но след това вече се получи чудесно! Ядяха, приказваха си, смееха се. Арайа им разказа възторжено за Америка, селяните пък се разприказваха за дългата суша и за състоянието на лозите.
