на баща ти и сестричката ти. Итън и майка му дойдоха да си купят риба. Той й носеше кошницата.
Коремните мускули на Александър се отпуснаха под възглавниците.
— Учудвам се, че е могъл да я вдигне от земята.
— С ръце като неговите? — отвърна Джес и се усмихна замечтано, защото видя отново пред себе си Итън със запретнати ръкави. — Този мъж може да отнесе до дома си на рамо половин кит. — Знаеш ли какво, Алекс — продължи тя, — вече няколко пъти ми минава през ума, че Итън може да е Черния отмъстител. Като фигури много си приличат — и двамата високи, силни и много хубави. Освен това твърде се съмнявам Итън да се бои от нещо. Само преди година…
Сега Алекс седна много изправен на камъка. Гърбът му се изпъна като острие на кинжал.
— Ти пък откъде знаеш как изглежда Черния отмъстител? Като си говорихме последния път, заяви, че го мразиш.
— Така си е, но омразата не ме заслепява. Итън е достатъчно силен, за да се спусне по въже от гротмачтата, както го стори Черния отмъстител.
— Половината от моряците на пристанището го могат. Дали пък някой от тях не е Черния отмъстител, за когото мнението ти е толкова високо.
— За когото!… — Тя го погледна на избледняващата слънчева светлина. — Алекс, ти да не ревнуваш?
— От Черния отмъстител? — попита той обидено.
— Не, от Итън. Много млади жени в този град се заглеждат по Итън, само да се появи някъде. Трябва да проумееш, че в лицето на Итън имаш сериозен съперник в търсенето на съпруга, понеже той… ами той няма… искам да кажа, той не… — Тя се опита да бъде тактична, но никак не беше лесно. Затова погледна многозначително корема и перуката на Александър.
Той я стрелна гневно за миг.
— Искам да ти кажа нещо, Джесика. Нещо, което не съм споделял с друг човек в Уорбрук, дори и с баща си… Само моят камериер, Николай, знае засега тайната ми. Когато корабът ми потъна край италианския бряг, аз се разболях от ужасна треска и за малко не умрях.
Той я наблюдаваше през спуснати мигли.
— Още страдам от последиците от тази болест. Тя засегна мускулите ми и… — той сложи ръка на корема си… — и вече не мога да отслабна. Вече не владея тези мускули. Треската ги стопи.
Известно време Джесика не можа да продума. Обзе я силно чувство за вина, като си спомни колко пъти му се е присмивала.
— А косата ти? — попита.
— Косата ми? Е да, окапа. Сега прикривам с перуката плешивата си глава.
— Алекс — прошепна тя, — ужасно съжалявам. Представа нямах какво ти се е случило. Изглежда болестта така те е съборила, че вече не можеш да яздиш, нито да работиш и дори да ходиш както трябва.
— Да, така е — отвърна той.
— Но дрехите ти — вметна тя. — Ако почнеш да се обличаш другояче…
— Само това ми е останало — каза той. — Ако ми вземеш дрехите, пред теб ще остане само един дебел, плешив моряк с отпуснати мускули.
— Да… да, разбирам, Алекс. Толкова съжалявам. Ако онези идиотки можеха да знаят.
— Жените ли?
— Да, тези, на които искаш да направиш предложение за женитба… Ако знаеха истината, сигурно някоя от тях щеше да приеме да живее до теб като милосърдна сестра. Опита ли при Нелба Мейзън?
— Нелба Мейзън? — повтори той смаян. — Една костенурка е същинска хубавица в сравнение с Нелба. Тя има ли всъщност уста под огромния нос?
— Да, дребничка е и няма устни. Но баща й притежава двеста морга чудесна земя. Добре де, да забравим за Нелба. Но някое от момичетата за женене все ще се влюби, надявам се, в парите ти.
— Които не издържат сравнение с мускулестите ръце на Итън — измърмори Алекс.
— Май имаш право. Но все ще се намери някоя да каже „да“.
— Заповядай — каза изведнъж Алекс, — това е за теб.
Джесика пое дървеното ковчеже, отвори го и видя синя памучна рокля.
— Беше на майка ми — обясни Алекс. — Почти не я е носила.
— Не, Алекс, не мога да я взема.
— Сестра ми се омъжи за Питмън и му даде власт над този град. Заради Питмън се появи Черния отмъстител. Елеонор ми разказа, че Черния отмъстител ти е скъсал роклята, затова ти дължа тази.
— Но, Алекс…
Той сложи ръце върху нейните.
— Моля те, приеми я, Джес. Донесох и няколко портокала за малките. Вътре са, под роклята.
— Портокали? — прошепна Джес и си спомни за случка от своето детство. За нея Адам Монтгомъри беше от край време най-привлекателният мъж на света. Още докато беше източило се, кокалесто момче, тя го следваше навсякъде. Когато се опита веднъж да го настигне на вълнолома, Джес се спъна в телено въже и си нарани коленете. Нямаше представа, че Адам знае името й, още по-малко, че му е известно и тайното й възхищение от него. Но той се върна, вдигна я, сложи я да седне на един кнехт, прегледа й колената, засмя се и каза:
— Ще вървя по-бавно. — Същата вечер изпрати Алекс да й занесе един разкошен грейпфрут, който трябваше да изяде сама.
— Джес — попита Алекс. — Лошо ли ти е?
Тя вдигна очи към него и се усмихна.
— Не, просто мисля, че може би ненапразно носиш името Монтгомъри.
— Може би? — попита той учудено. — Ах, разбирам. Ти все ме сравняваш с великолепните ми братя.
— О, Алекс… — подхвана тя, осъзнала, че успя и този път да го обиди — Ще взема роклята и портокалите. Много ти благодаря и за двете.
— Да се връщаме ли? — попита той сдържано.
Джесика нямаше намерение да наранява чувствата му и затова сега го хвана под ръка и така се върнаха до дома й.
Той се обърна към нея, усмихна се и сложи за миг ръце върху нейните.
— Не се тревожи, Алекс, непременно ще си намериш съпруга. Ще говоря с Елеонор, може пък да ти намерим. Сигурна съм, че ще открием между пристанищните складове на баща ти и голямата ви къща някоя хубава млада жена, която няма нищо против дебели, плешиви мъже. Ще трябва да търсим естествено повече в южна посока, защото нямаме големи шансове при жени, познавали Адам и Кит. Ех, все ще намерим и за теб. Бъди спокоен. — Тя му се усмихна в тъмното, но той беше извърнал лице и докато стигнаха до къщата, не пророни повече нито дума. Пред вратата подаде на Джес сандъчето и се сбогува любезно с нея, но и — доста хладно.
По настояване на Елеонор Джес трябваше и на другия ден да пази къщата. Защото в града продължаваха да говорят много за Черния отмъстител и хората все се питаха кой ли се крие зад маската му. Името на Джес се споменаваше най-редовно заедно с това на Черния отмъстител и всеки път предизвикваше гръмък смях. Елеонор не каза на сестра си, че всичко живо си прави шеги с хубавото момиче.
Когато се здрачи, Джесика не издържа повече в къщи. Боеше се, че дъното на гемията й може да протече или че английските войници са получили заповед да я конфискуват. Според Елеонор Джесика имала прекалено високо мнение за черупката си. Само плъховете можели да проявяват интерес към нея.
Джесика излезе от къщи да хвърли леген мръсна вода. Застана за миг в края на гората и пое хладния вечерен въздух.
Изведнъж нечия ръка я прегърна през кръста, а друга й затвори устата.
— Не мърдай и мълчи.
Можеше да разпознае този акцент сред хиляди гласове. Разтърси енергично глава, за да отметне ръката.
