7
— Трябва да дойдете с мен — каза младият английски войник и погледна Джесика много строго.
— Но тя нищо лошо не е направила — протестира Елеонор, за чиято пола се бяха хванали три от по- малките. — Беше само невинен свидетел на нападенията.
— Това ще го реши пълномощникът на негово величество, господин Джон Питмън.
— Не се тревожи, Елеонор — каза Джесика и се опита да скрие, че гласът й трепери. Достатъчно е Питмън да я обвини, за да я осъдят. Хвърли на семейството си още един окуражаващ поглед и последва четиримата войници, които трябваше да я заведат при Питмън.
Натаниел вървеше до нея.
— Ще те браня, Джес — заяви Нат и детските му очи станаха изведнъж сякаш старчески.
Усмивката й беше жалка, но държеше главата си високо изправена. Войниците измаршируваха с нея към обширния чифлик на Монтгомърови, но не влязоха през главния вход, а през странична врата, която тя никога не беше използвала. Така се озоваха в бюрото, служило десетилетия на семейство Монтгомъри за кантора. Често беше виждала Адам да седи там до баща си и да слуша внимателно заръките му как да ръководи сложните търговски дела на семейството.
Сега Джон Питмън седеше зад бюрото, на което бяха работили много поколения Монтгомъровци.
Един от войниците натисна Джесика да седне на стола пред бюрото на Питмън.
— Госпожице Джесика — подхвана Питмън, след като отпрати с жест войниците от кантората, — съобщиха ми, че имате точни сведения за онзи престъпник, който се представя за Черния отмъстител.
— Не зная нищо за него. Нито кой е, нито къде живее, изобщо нищо.
— Но той ви е целунал.
Джесика се размърда притеснено на стола. Спомни си толкова живо нощта, когато се натъкна в гората на Питмън. Тогава й каза, че не спи с жена си и се опита да я целуне.
— Много мъже се опитват да ме целунат — каза тя тихо, но го гледаше право в очите. — Никога не ги насърчавам да го правят.
Той посведе клепачи, което й подсказа, че също помни онази нощ. Но сега погледът му беше вперен в нейното деколте.
Мина й през ума, че този мъж не й беше обръщал внимание, преди да го стори Черния отмъстител.
— Не зная нищо за Черния отмъстител — повтори малко по-високо.
Питмън стана и заобиколи писалището.
— Не зная дали мога да ви вярвам. При последната му лудория вие му спасихте живота.
— Аз тъкмо хвърлях въже на Джордж Грийн. Можех ли да зная, че английските войници са такива смотаняци?
Той я фиксира няколко секунди.
— Хм, подобен отговор вече съм получавал.
Джесика се запита дали Алекс не е подкупил и зет си, та английският капитан да я освободи.
Питмън се приближи още повече и сложи ръка на рамото й.
— Едва през последните седмици осъзнах ясно колко хубава сте всъщност, госпожице Джесика.
— Едва след като го забеляза Черния отмъстител?
Той свали ръка от рамото й.
— Имате остър език. Може би малко прекалено остър за моя вкус. Ако продължите да браните този бунтар…
— Ще постъпите как? Ще накажете мен, защото не можете да хванете него?
Питмън си пое шумно дъх и Джесика съжали за казаното току-що. Той отвори уста за рязък отговор, когато вратата бързо се отвори.
— Какво значи това? — попита Александър, а вратата се блъсна в стената. Напудрените къдрици се развяваха като знаме около главата му. — Казаха ми, че вече арестуваш и жени!
Питмън се отдръпна пак зад бюрото. С израз на досада отговори:
— Не съм я арестувал, наредих само да я доведат за разпит.
— Няма да го допусна — заяви Александър, а гласът му ставаше все по-гневен. — Няма да позволя! Ела с мен, Джесика. — Той й протегна ръка като на малко дете.
Джесика я хвана и излезе с Александър от стаята, без да удостои Питмън с още един поглед.
— С кого ли още е разговарял? — попита тя, но Алекс я повлече безмълвно подире си по коридорите.
— Къде отиваме, Алекс? Кого е разпитвал?
Алекс отвори най-сетне една врата, бутна я през прага и заключи след себе си. Облегна се с шумна въздишка на вратата.
— Алекс — подхвана тя пак. Намираха се в широка зала с мебели, покрити с много метри муселин, за да се запазят от праха. Алекс се отпусна в едно кресло и се видя целият обвит в облак пудра и прах. Вдигна зад себе си парче плат, отвори едно чекмедже и извади ветрило, което подхождаше чудесно на зелената му жилетка на цветя. — Сега ми кажи какво те пита.
— Нямам много за казване. Попита ме дали зная нещо за Черния отмъстител.
— Но ти естествено нищичко не знаеш.
Освен какъв е вкусът на целувките му, помисли си Джесика.
— Или все пак знаеш?
— Нищо, което да помогне на Питмън да закара Черния отмъстител под бесилото. Елеонор сигурно се тревожи за мен. Трябва да се прибера и да я успокоя.
— Елеонор вече знае всичко. Изпратих й Нат. Но какво знаеш в действителност за Черния отмъстител? И престани да се разхождаш из стаята, Джес. Седни!
Джесика вдигна муселина от един стол и седна върху розовата копринена възглавница.
— Не зная кой е иди как може да се свърже човек с него. Наистина не зная нищо за него. —
— Да си го срещала междувременно пак? — попита тихо Алекс, а обикновено толкова милият му поглед сякаш я пронизваше.
— Аз… Алекс, защо се опитваш и ти да ме разпитваш?
— Защото, както току-що ти заявих, се чувствам отговорен за теб. Не искам този Черен отмъстител да се приближава твърде много до моята приятелка. Нямам му доверие. Той е славолюбив самохвалко…
— Той си е в ред — изсумтя тя. — И поне се опитва да помага на хората. Когато измъкнаха кораба на Джошуа от ръцете му, никой в този град не се осмели да протестира.
— Защо ли си мислех, че смяташ Черния отмъстител за страхливец, който се крие зад маска, вместо да предизвика открито Питмън?
— Ако се беше изправил пред Питмън и беше протестирал открито, щяха да го застрелят на място. — Тя се опита да смени темата. — Онзи портрет на майка ти ли е?
Алекс имаше очевидно още въпроси. Но след като си вя известно време мълчаливо с ветрилото, стана и каза:
— Това беше стаята на майка ми. Исках да ти покажа нещо. — Той се приближи към голяма изрисувана ракла до стената и я отвори. Вътре бяха грижливо скътани много рокли.
— Бяха на майка ми. Но сега лежат ненужни и гният. Помислих, че ти и Елеонор можете да намерите за тях по-добра употреба.
Тя се дръпна инстинктивно от него.
— Милостиви дарове за семейство Тагърт? Не бива да вярваш, че ще ги приема, само защото успя онзи ден да ми пробуташ една рокля. Не ти искам милостинята, Александър Монтгомъри. За теб ние винаги сме били изметта на града.
— Не, Джес, намеренията ми бяха съвсем други.
— Какво става тук?
Двамата се обърнаха и видяха Мариана Монтгомъри, застанала на прага. Тази жена вдъхваше страх.
