на англичаните товара на техния барут. — Не изчака отговора на Джесика и продължи: — Това значи, че преди тази вечер няма да се случи нищо. Затова настоявам да излезеш с гемията на риболов. Остани целия ден и се прибери в пристанището едва след залез-слънце. Дотогава ще имам по-точни сведения. А сега тръгвай! И ми донеси довечера прясна риба от улова си.
Джесика излезе от стаята и реши да последва съвета му. Но не беше никак лесно. През целия ден все не можеше да се съсредоточи върху работата. Толкова начесто събираше мрежите, че й се откъснаха ръцете. Но изобщо не се ядосваше, когато ги измъкваше празни. По залез-слънце вече нямаше търпение да се върне в пристанището.
Там я чакаше Мариана Питмън.
Джесика хвърли въжетата на пристанищния работник, миг по-късно Мариана се качи в гемията.
— Трябва да поговоря с вас.
Джесика закотви гемията на кея и последва Мариана в каютата.
— Как издържате, Джесика? Гемията трябва час по-скоро да се изчисти.
— Не съм имала, за съжаление, богат баща, който да се грижи за мен — отговори й рязко Джесика. — Какво искате от мен?
— Не знаех към кого да се обърна — каза Мариана и погледна смутено Джесика. Докато тя сядаше на стола, Джес разбра, че Мариана изживява един от хленчещите си дни. — Черния отмъстител разменя, изглежда, само с вас от време на време по някоя дума, е, и с Абигейл, разбира се, та затова дойдох при вас.
— Така ли? — насърчи я Джес да й се довери.
— Съвсем случайно направих този следобед едно откритие. Мъжът ми не подозира, че зная нещо. Барутът е капан.
— Капан ли?
— Да, капан като онези, които се залагат при лов на диви животни. Не ви ли направи впечатление, че целият град знае за пристигането на барута?
— Не, от няколко дена не съм стъпвала в града.
— Да, но тук всеки знае и то е защото моят… — тя преглътна, — защото съпругът ми е пожелал всеки да научи. Намислил е да стовари барута в един склад, да сложи отпред двама войника на пост и да си отиде. Всъщност барут ще има не само в склада, сандъци с барут ще са скрити и в околните храсти. Освен това навсякъде ще дебнат налягали войници и щом зърнат Черния отмъстител, ще подпалят барута.
Джесика се отпусна върху втория стол.
— А Черния отмъстител ще се озове сред експлодиращите сандъци с барут, така ли?
— Да — отговори Мариана. — Боя се, че точно така са го замислили.
— С колко време разполагаме?
— Зависи от това, кога е решил Черния отмъстител да нападне. Но до няколко минути барутът ще е вече разтоварен.
— Няколко минути — повтори Джес. Това означаваше, че във времето от настоящия миг до следващата заран Черния отмъстител можеше да бъде разкъсан на хиляди парчета.
— Мариана, майка ви нямаше ли черно наметало? Пелерина с качулка?
— Да.
— Може ли да ми я заемете?
— Разбира се. Но как ще съобщите новината на Черния отмъстител?
— Не вярвам, че ще успея. Мога само да се опитам да го издебна тази вечер при склада и да го предупредя.
Мариана изгледа Джес с високо вдигнати вежди.
— Не бъдете глупава като мен. Аз се поддадох на сладките приказки на един мъж, който е имал наум само парите на баща ми.
— Убедена съм, че Черния отмъстител е хвърлил всъщност око само на гемията ми. Сега да вървим за пелерината. По пътя все ще измисля нещо.
Джес лежеше на студената, влажна земя и дебнеше. Беше прекарала така дълги часове, беше се ослушвала и чакала. Междувременно доби доста точна представа къде в храстите се крие всеки от войниците. Те трябваше да запалят барута едновременно, щом чуят уречения сигнал.
Но от Черния отмъстител нямаше и следа. Колкото по-тъмно ставаше нощното небе, толкова по- внимателно наблюдаваше Джес околността. Скоро трябваше да се случи нещо. Мускулите я боляха от лежането на едно място, очите я смъдяха от продължителното взиране в склада, разположен в средата на невидим кръг от сандъци с барут.
Двамата войници на пост пред склада се разсмяха, после единият се отдалечи, сигурно отиде при храстите да се облекчи. Минаха доста минути, а човекът все не се връщаше.
Джесика цяла се напрегна. Каквото и да предстоеше, трябваше да се случи всеки миг. Не се усъмни нито за секунда, че Черния отмъстител е премахнал един от постовите. Вторият войник отиде да търси другаря си, но също не се върна. Въпреки че беше наострила уши, Джесика не долови откъм храсталака никакъв шум.
Продължи да държи склада под око. Черния отмъстител трябваше да се появи там. Но нито чуваше, нито виждаше нещо. Вече реши, че е станало грешка, когато долови движение вдясно от себе си и чу гукането на гургулица. Това сигналът ли е? Защото войникът вдясно от нея явно се канеше да подпали пръснатия барут, от който щяха да се запалят после всички сандъци наоколо. Не видя нищо, но някой друг очевидно бе забелязал нещо.
Без да се замисля какво прави, Джес се подаде от скривалището и хукна право към склада. Имаше все пак толкова ум в главата и не извика, ако искаше да оживее след това приключение, не биваше да я познаят по гласа.
В същия миг Черния отмъстител изникна от сянката край склада.
— Джесика! — прошепна той смаян.
— Това е капан. Заобиколен си от сандъци с барут.
Той не изгуби нито секунда, хвана я за ръката и хукна с все сили. Двамата чуваха наоколо си пращенето на фитили, а пламъчета се приближаваха към скритите сандъци.
Почти бяха стигнали края на гората, когато той я хвърли на земята и я покри с тялото си.
Шумът от експлозиите беше оглушителен и пропъди от ума на Джесика всяка мисъл, докато лежеше, защитена от могъщото тяло на Черния отмъстител.
Експлозиите продължаваха да избухват в мозъка й, когато Черния отмъстител скочи на крака, хвана я пак за ръка и я повлече със себе си към гората. Тя с мъка го следваше, препъваше се в корени и камъни, явно не виждаше в тъмното толкова добре колкото него.
Той донякъде я избута, донякъде я повлече надолу по стръмен склон, а там изпълзя с нея под коренищата на голямо дърво. Държеше главата й притисната към гърдите си и тя чуваше как лудо бие сърцето му. Над тях трополяха ботуши, кънтяха команди. Черния отмъстител я притискаше към себе си.
Нещо мокро, лепкаво потече по ръцете й и въпреки че не можеше да помръдне, за да погледне, знаеше, че е кръв.
— Ти си ранен — прошепна.
Вместо отговор той силно я целуна. Целувка, която й каза колко й е благодарен. Войниците отминаха.
— Трябва да те отведа вкъщи. Ще търсят жена. Сложи си колкото може по-бързо нощницата. О, господи, Джес, не биваше да го правиш. Питмън ще се усъмни в теб, като разбере какво е станало тук. Ела!
Той не й даде възможност да отговори, а я повлече подире си покрай реката. Тичаха приведени под клони, под бодливи храсти, изкачиха хълм, после се спуснаха по стръмнина, дълго вървяха и по водата. Не поеха по прекия път към къщичката.
— Сигурно са вече на път с кучетата — прошепна й той веднъж.
Тя се опита да разбере къде е ранен, но беше прекалено тъмно.
Пред къщичката на Тагъртови той спря само колкото да й вземе пелерината.
