— Ще я търсят. Хайде, върви. — Тя се обърна, но той й стисна още веднъж силно ръката. — Много ти благодаря, Джесика. — Не я целуна за сбогом, както тя си бе пожелала, а веднага изчезна в гората.
Елеонор я чакаше.
— Джес, о, Джес, в какво си се забъркала пак? — попита, като видя раздърпаните коси и дрехи на сестра си.
— Утре ще ти разкажа. Била съм си цялата нощ тук, в леглото. Нищичко не знаем. Помогни ми да се съблека.
— Ръцете ти са целите в кръв, Джес. Какво се е случило?
— Това е неговата кръв — отговори Джес и взе от легена мокър парцал, докато Елеонор й навличаше нощницата през главата. — Раниха го, докато ме бранеше.
В същия миг се почука силно на вратата.
— Била съм си у дома — повтори тихо Джес. — Един момент — извика тя към вратата.
Тя си опипа главата и шумно изпъшка, когато стигна до вратата.
— Кой е? — извика, а децата дотичаха едно след друго в стаята.
— В името на краля, отворете!
Джес отвори. Осем войника нахлуха в стаята, последвани от Джон Питмън.
— Къде бяхте тази нощ? — попита Питмън и изгледа злобно Джесика.
— В леглото, докато не ме събудихте толкова грубо — отвърна тя със зачервени очи. — Какво има?
— Претърсете къщата! — заповяда Питмън — Донесете тук всичко, което ви се стори подозрително. Помъчете се да откриете черно наметало.
— Боя се, че в гардероба ми няма черно наметало или палто — каза Джес. — Но бихте ли ме осведомили все пак, какво се е случило?
Той я изгледа подозрително от глава до пети.
— Тази нощ един товар барут е хвръкнал във въздуха. Щеше да разкъса Черния отмъстител на парчета, ако една жена не му беше помогнала да избяга.
— Вие вярвате, че съм била аз? Въпреки че този човек ме направи за смях пред целия град? Според мен трябва да съм последната, която да заподозрете.
— Това са всички дрехи, които намерихме в къщата, сър — каза войникът и хвърли на масата панталонките и лигавчетата на децата и двете рокли на жените.
Питмън се втренчи в Елеонор, после в децата, които го гледаха напълно слисани, най-сетне в Джесика, която седеше на един стол и стенеше, сякаш всичко това я отегчава и няма търпение да се върне в топлото легло. Той каза на един от войниците да му даде щика си и насече с него, зяпнал ухилено Джесика, всички дрехи върху масата на парцали.
— Тя си беше тук! — изкрещя Натаниел. — Болеше ме зъб и ми направи студен компрес.
Джесика привлече Нат към себе си и го хвана здраво, за да не се нахвърли върху Питмън.
— Сега да видим дали няма да дадем пример на всички, които си въобразяват, че могат да помагат на Черния отмъстител — каза Питмън. — Изведете ги навън.
Войниците изблъскаха грубо децата и двете жени от къщата. Те застанаха скупчени и разтреперани, а откъм къщата долитаха звуците на разцепено дърво и строшени съдове. Децата заровиха лица в нощниците на жените. Само Джесика и Елеонор наблюдаваха през отворената врата опустошителното разрушение. Лицата им се бяха превърнали в маски на гнева и омразата.
Войниците и Питмън излязоха от къщата.
— Запалете я! — заповяда Питмън.
— Това ще да е последната постъпка през живота ти! — чуха в същия миг глас зад себе си. Александър Монтгомъри, яхнал сиво муле с дамско седло, в широко сако на бели и сини райета, наметнато над пижамата, и с нахлупена накриво перука беше насочил два пистолета за дуел в челото на Питмън. Като се изключи оръжието, картинката беше смехотворна.
Натаниел изтича при Алекс и се вкопчи в юздите на мулето.
— Това е кралска работа, а не твоя — каза Питмън. — Ако нападнеш пълномощник на краля, ще бъдеш обесен.
— Намерението ти да разрушиш и подпалиш дома на жени и деца няма нищо общо с краля. Ако искаш да заловиш твоя Черен отмъстител, ще е по-добре да гониш него, а не да си изкарваш яда на невинни и беззащитни същества.
— Онази там — Питмън посочи Джесика — знае нещо. Някаква жена е помогнала на Черния отмъстител да избяга.
— Тази жена сигурно е още при него и превързва раните му. Чух, че са открили кръв по листата на дърветата. Защо не претърсиш всяка къща в града, да установиш дали някъде не липсва жена?
Питмън изгледа Александър с присвити очи.
— Още не сме приключили спора си, Монтгомъри. Ще си поприказваме утре.
Алекс продължаваше да държи пистолетите насочени към главата на Питмън и докато войниците вече се мятаха на конете.
Когато Питмън и хората му се махнаха, Елеонор изтича при Алекс.
— О, Александър, беше чудесен.
— Ще ми помогнеш ли да се смъкна от това ужасно животно?
— Да, разбира се. Джесика, беше невероятен, нали? — попита Елеонор, докато помагаше на Алекс да смъкне от седлото тежкия си тумбак и дебелите крака. Тя се обърна да погледне сестра си и я видя да влиза бавно след децата в къщата.
Разбрал, че тя иска да укори Джесика, Алекс даде на Елеонор знак с ръка да мълчи и я последва в къщата. Домът беше превърнат в купчина развалини. Нищо, ама нищичко не беше останало здраво и читаво. Джесика стоеше до печката и държеше строшена музикална играчка, принадлежала на майка им.
— О, Джес — каза Елеонор и прегърна сестра си.
Сали се разплака.
Алекс пристъпи към двете жени.
— Събери децата и да вървим, можете да живеете засега у дома.
— Не! — извика Джесика толкова високо, че Сали спря за миг да реве. — Ние сме Тагъртови и ще си останем на земята на Тагъртови. Никога не сме живели от подаяния и това няма да се промени.
Александър я изгледа продължително, после й отговори тихо:
— Добре. Елеонор, виж дали ще можеш да пооправиш леглото, та да преспите в него. Засега ще настаним децата в кухнята и ще обсъдим какво да се поправи най-напред.
Джес вдигна мълчаливо Сам на ръце и го притисна към себе си, докато и той се разплака.
— Сега ме чуйте всички — каза Алекс и взе бебето от ръцете й. — Знаете ли историята за Черния отмъстител?
Уплашени и уморени, децата жадуваха за нещо, което да ги върне поне мъничко към нормалния свят. Всички пожелаха да чуят приказката.
Джесика, която очевидно беше в шок, излезе навън, на въздух.
— Върви при нея — каза Алекс на Натаниел. — Внимавай да не се отдалечи много от къщата.
Нат кимна и последва сестра си.
Час по-късно Алекс беше сложил всички деца в леглото и се надяваше, че са заспали. Джесика се прибра и двете с Елеонор позакърпиха дюшеците, за да поспят върху тях през малкото часове, които им оставаха до сутринта.
— Джесика — каза Елеонор, — трябва да приемем помощта, която ни предлагат. Я ни виж. Вече нямаме нищо, освен нощниците.
— Ще изкърпим дрехите.
— Нямаме нито тенджери, ни маса, ни стол. Разсипаха ни и брашното. Нямаме нищо!
— Ще се оправим — каза Джесика. — Ще изкърпим дрехите и ще ядем от мидени черупки.
Алекс влезе в стаята.
— Елеонор — каза тихо той, — защо не си легнеш най-сетне? Джес, би ли дошла на малка разходка с мен? — Той не й даде възможност да откаже, хвана я за ръка и я изведе навън.
