— Чували сте навярно за адмирал Уестморланд, нали? Англичаните са го пратили да залови Черния отмъстител. Още не е успял. — Джесика се усмихна. — Някои от нас помогнаха на Черния отмъстител в смелите му действия.
— Александър ми разказа за вашето участие в няколко нападения, както той ги нарече. Английските войници… — Тя млъкна и погледна Джес право в лицето. — Не ми е разказал всъщност кой знае колко.
Аха! — каза си Джес, разказал й е значи за онази нощ! Тя сдържа усмивката си.
— Да, правим каквото можем, за да помогнем на Черния отмъстител. След последното му нападение адмиралът наказва града, като конфискува товара на корабите. В няколко случая конфискува и самия кораб. Боя се, че скоро ще го направи пак. Трябва да ми помогнете да разбера дали е така.
— Аз ли? — попита графинята. — Но как мога да ви помогна?
— Адмиралът е на квартира у госпожа Уентуърт, а тя ме покани на чай. Вчера адмиралът е получил от Англия запечатан документ, много искам да разбера какво пише в него.
— Но какво трябва да правя аз?
— Адмиралът си пада по хубави жени, а вие сте хубава. Искам да привлечете вниманието му, пък аз ще претърся в това време неговото бюро.
Софи се усмихна на комплиментите на Джес, но после стана сериозна.
— Ами ако ви хванат? Какво ще стане, ако адмиралът разбере, че съм ваша съучастничка?
— Ще ни обесят.
— О! — На Софи й трябваше известно време, за да го смели.
— Софи, ако позволите да ви наричам така, — вие можете да се справите блестящо с тази задача. Само като си помисля какъв успех имате при Алекс…
— Как да ви разбирам? Алекс и аз сме стари приятели.
— Да, и се радвам, че той ви има. Алекс е и мой приятел, а се радвам, когато приятелите ми са щастливи.
— Да не би да ревнувате?
— Ни най-малко. Той заслужава да бъде щастлив, а нещата, на които може да се радва, са толкова малко.
— Може би има друг мъж, когото истински ревнувате? — попита Софи. И се наведе на свой ред напред.
— Алекс е мой съпруг.
Софи се засмя.
— А как стоят нещата с Черния отмъстител, за когото слушам толкова често? Наистина ли е толкова привлекателен и красив, както се твърди?
— Нещо повече дори — засмя се Джесика. — Е, съгласна ли сте да ни помогнете в онова, което искаме да направим в дома на госпожа Уентуърт?
— Черния отмъстител е съвсем различен от Алекс, нали?
— Изобщо не могат да бъдат сравнявани. Ако се страхувате, направо си кажете. Ще ви разбера. Но искам да знаете, че ако ме хванат, няма да ви издам.
— Хм. Нямаше ли да е чудесно, ако можехте да обедините интелигентността на Александър с мъжествеността на Черния отмъстител? Бихте имали възхитителен съпруг.
— Подобно човешко създание не съществува. Човек притежава или ум, или хубост. Никога и двете. Та ще ми помогнете или не?
Софи изгледа критично Джес.
— Само ако си ушиете за случая подходяща рокля. Какво си мисли всъщност вашият съпруг? Наистина ли нямате поне една прилична рокля?
— Алекс ми даде всички рокли, които са били някога на майка му.
Графинята изрече нещо доста язвително на италиански.
— Алекс обеща да ми купи червена рокля.
— Така ли? Но не я получихте? Елате, Джесика, чака ни много работа. Трябва да съберем най-добрите шивачки в града.
— Шест?
— Колкото по-скоро си свършат работата, толкова по-добре. За колко часа сме канени утре на чай, на срещна с въпросния адмирал?
— За четири след обед.
— Трудно, но не и невъзможно.
Докато Джесика и Софи прекосяваха гостната, при което графинята произнасяше сто думи в секунда, Джес смигна на сестра си.
— Какво си й направила на Софи? — настояваше да разбере Алекс.
— Не разбирам за какво говориш, Алекс — отвърна с невинен поглед Джес. — Само я поканих при госпожа Уентуърт на чаша чай. Да, зная, че ми нямаш доверие. Затова помислих, че тя ще може да ме контролира.
— Не, нямам ти доверие и то с основание. Освен това мисля, че Софи не трябва да напуска къщата, придружавана от теб. Знае ли човек какво може да се случи.
Джесика разтвори още по-широко очи.
— Не проумявам какво имаш предвид. Просто предложих на твоята гостенка да се присъедини към нашата компания, нищо повече.
Алекс я изгледа подозрително.
— Нямам ти доверие.
— Как можеш да казваш нещо толкова отвратително на собствената си съпруга? Видя ли каква рокля поръча Софи да ми ушият за случая? От червена коприна.
Алекс се почеса по тила, където потта и пудрата се бяха превърнали както винаги в паста, от която го сърбеше.
— Ще те придружа на това парти.
— Какво? — не се сдържа Джесика. — Много мило от твоя страна, исках да кажа.
— Наумила си нещо, Джес, и трябва да съм там, за да ти попреча да направиш пак някоя глупост.
Половин час по-късно Джес питаше Софи:
— Ще можете ли да забавлявате едновременно адмирала и Алекс?
— Разбира се — отговори самонадеяно графинята. — Мога да го направя и с пълна зала мъже.
— Добре — въздъхна с облекчение Джесика.
Само че графинята не сложи в сметката появата и на Джесика. Когато камериерката на Софи фризира буйната коса на Джесика и я облече в силно деколтираната червена рокля, възникна вероятността мъжете изобщо да не обърнат внимание на друга жена.
Джес влезе в стаята на Александър, за да му се представи.
Харесва ли ти роклята?
Александър остана безмълвен.
— Александър — попита Джес, — лошо ли ти е?
Алекс седна.
— Хайде, Джес, закъсняваме. — Софи избута Джесика през вратата, после се обърна и изсъска на Александър: — Я се стегни и не ставай овца. Тя е изнуряващата те твоя съпруга, не го забравяй! — Софи погледна Джес, застанала в коридора с профил към нея. — Хубост като нейната може да събуди омраза. Няма да позволя на съпруга си да се запознае с жена ти. Хайде, съвземи се най-сетне и тръгвай. В края на краищата сам си си избрал безбрачието. Нищо чудно, че краката вече не те държат.
На следобедния чай при госпожа Уентуърт Джес трябваше да се справи с известни затруднения. Дни наред Алекс не беше свалял очи от графинята. Сега сякаш не подозираше за съществуването й. Следеше със стъклен поглед всяко движение на жена си и с това ужасно я ядосваше. Софи разказваше една забавна история след друга, но Алекс не я слушаше. Беше вперил очи в жена си, забравил напълно, че в стаята има
