Трябва да й кажеш истината.
— Ти май я обикна, нали?
— Да, харесвам я и съжалявам, че се съгласих да съзаклятнича срещу нея. Вдругиден трябва да тръгвам и ако дотогава не й кажеш, ще го направя аз.
Черния отмъстител се облегна на едно дърво.
— Ужасно ще ми се ядоса.
— И с пълно право.
Черния отмъстител се изправи.
— Да, но наградата, която ме очаква, ако нямаме вече тайни, си заслужава — каза замечтано, сякаш в този миг си представяше каква ще е наградата. — През деня ще съм Алекс, но през нощта, насаме с Джесика — Черния отмъстител.
— Завиждам й — въздъхна Софи и промени темата — Е, ще й кажеш ли?
— Да, мисля, че е време да й кажа. Утре ще отидем двамата на разходка и ще й покажа кой е Черния отмъстител.
Той целуна нежно Софи по устата и отново изчезна в мрака.
Когато Софи се върна в малкия салон, където Джесика беше преглеждана счетоводните книги, там нямаше никой. Софи откри Джес в стаичката до спалнята на Александър. Там цареше невероятен хаос.
— Няма го — изпъшка Джес.
— Кое?
— Документът, който взех от бюрото на адмирала. Исках да изчакам Александър да излезе от къщи, и тогава да го прочета, но вече не го намирам сред вещите си.
— Да не сте го изтървала по пътя?
Джесика я погледна разстроена.
— Не, бях го скрила ей тук.
На Софи й трябваше време, за да разбере какво значи това.
— Някой го е откраднал и следователно някой знае какви са намеренията на адмирала. А вие нямате никаква представа за съдържанието на документа?
— Не. Не можах да го прочета, защото Александър все се въртеше наблизо. Ако Питмън го е открил и знае, че аз съм го откраднала от бюрото на адмирала, тогава…
— Много скоро ще разберем. Седнете и ме оставете да помисля. Възможно е някое от вашите братчета и сестричета да е намерило листа и да си е направило от него корабче. Но ако е попаднал в ръцете на господин Питмън, ще се наложи да ви изведем час по-скоро от Уорбрук, преди войниците да са дошли да ви отведат на бесилката.
— Да — прошепна Джес и седна на леглото.
20
— Алекс, не е ли малко късно за разходка с кабриолет? С твоето крехко здраве ще е май по-добре да си останеш вкъщи и да си почиваш. Софи смята…
— Сега не ми се изслушва мнението й.
Джес се усмихна в тъмното и се вкопчи в капрата. Известно време нежната хубава графиня бе принадлежала само на Александър. Сега Софи прекарваше повече време с Джесика и децата, отколкото с Алекс. Графинята мислеше всъщност днес да си замине, но сутринта заяви, че е готова да им гостува още някой и друг ден.
— Само за да видя какво ще стане — добави тя, без да обяснява какво по-точно има предвид.
— Ти топло ли си облечена? — попита Алекс.
Джес се загърна още по-плътно в дългата пелерина с качулка.
— Не аз трябва да внимавам за здравето си, Алекс. Още колко време мислиш да караш? Не е ли по- добре да се връщаме?
— Сто-о-ой! — извика Алекс на конете и дръпна юздите. — Пристигнахме. — Слезе от капрата и мина откъм Джесика, за да й помогне, но тя вече беше скочила на земята.
— Оттук можеш да видиш цял Уорбрук — каза Алекс и се залови да разпряга конете.
— Алекс, вече е десет часът вечерта. Мисля, че трябва да се прибираме. Тъй че не разпрягай конете.
Но Алекс продължи да смъква такъмите. Боеше се, че Джес може да се вбеси, ех, мъничко да се поразсърди, като разбере, че нейният съпруг и Черния отмъстител са едно и също лице. Нямаше всъщност никакво основание да се гневи, но с жените знае ли човек? Ех, не беше изключено и да прояви достатъчно разум и да проумее, че е искал да помогне на страната си, но да опази и нея. Все пак, ако съди по положението на нещата, едва ли ще прояви разум. Много по-вероятно е да демонстрира, както винаги, неотстъпчивостта и ината си. Той се усмихна на лунната светлина. Е, все ще успее да я укроти. Ще почне да я гали и…
— Алекс, толкова странно се усмихваш. Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш най-сетне каквото имаш да ми казваш, и да си тръгваме? Мократа трева ще ти съсипе новите обувки.
Той сложи букаи на конете, после прегърна Джес през рамо.
— Ела с мен до онова хълмче, да се насладим на гледката.
— Алекс — каза тя нетърпеливо, — цял живот съм се наслаждавала на гледката на нощния Уорбрук. Стотици пъти точно от това хълмче. Момент! Алекс, да не си купил нов кораб? Това ли имаше да ми казваш?
Той я обърна с гръб към градчето, за да го погледне в очите.
— Джесика, дойдох да ти съобщя нещо много по-важно от купуването на нов кораб.
— Има една гемия за продан, можем да я използваме за…
Той сложи пръст на устните й.
— Сега ме чуй, Джесика. Да седнем тук и да си поговорим с теб за мъже и жени, за доверие, дълг и чест…
— Добре, само че ако си простудиш краката или нещо друго…
— Случва се човек да върши тъкмо онова, което трябва да върши. Може другите хора да не смятат, че трябва нещо да се прави, но…
Мислите на Джесика бяха другаде, слушаше Алекс с едното ухо, загледана в панорамата на града под себе си. Както гледаше, зърна изведнъж факли, които се движеха. Сигурно някой разтоварва посред нощ кораба си, реши тя.
— … освен това ние се учим да си прощаваме и да се приемаме взаимно, въпреки недостатъците, които смятаме, че откриваме у другите, ние…
Джес наблюдаваше неподвижно сцената там долу. Факлите се движеха сега по-бързо, но се отдалечаваха от кея. Тя сви вежди и се взря по-внимателно в тях. Още факли се заспускаха надолу по улиците.
— … истината е, че ти предизвика всичко това, Джесика. Без теб много от онова, което последва, нямаше да се случи. Не ти се сърдя, но те моля да не го забравяш, когато ти казвам…
Сега Джесика различи на лунната светлина тъмна фигура. Отначало не можа да разбере какво е, но фигурата се приближаваше към хълма и с всяка изминала секунда я виждаше все по-добре.
Веднага скочи на крака.
— Той е! — изрече слисана.
Все още седнал на земята, Алекс я погледна.
— Кой?
— Черния отмъстител. Хората там долу преследват Черния отмъстител.
Алекс се надигна с всезнаеща усмивка на устните.
— Джес, можеш да ми повярваш, че човекът, когото са погнали там долу, не е Черния отмъстител. Може да е някой сляп пътник, пристигнал току-що с кораб, или някой…
— Ей там! — извика тя и посочи между дърветата. — Ей там, при сградата на съда. Казах ти, това е Черния отмъстител и, о боже, виж, виж, прерязали са му пътя за бягство. — Тя вдигна поли и хукна към
