— Той е необикновен човек, ето какъв е — рече Ейми, — и изобщо не мога да го разбера. Просто се доверявам на преценката на Макс, а той го обожава. И мисля, че господин Уайлдинг също го обича.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Наистина сте много опасен тип — засмя се Ейми. Двамата бяха в очуканата кола на Джейсън и се прибираха в старата къща, където отвсякъде ставаше течение, но която наричаха свой дом. — Не мога да повярвам, че в такъв кратък срок успяхте да си набавите едновременно дама и билети за бала. И то каква дама! Макар че май не ви харесваше особено.
— Паркър ли? Искам да кажа, госпожица Паркър? О, харесва ме, и още как. А си намерих дама, защото съм адски готин, ако случайно не сте забелязали.
— Ммм. Ами ядвате се, но само когато не сте намръщен. Е, разкажете ми всичко.
— Косата ми е естествена, всичките ми зъби са мои…
— Не, идиот такъв! — засмя се отново тя. — Разкажете ми за госпожица Паркър. Какво й казахте, че я накарахте да се смее така?
— Да се смее ли? Не си спомням да се е смяла — отвърна сериозно Джейсън.
— Държеше се малко надуто, нали? Но когато танцувахте с нея, тя се засмя. Чух я. Видях я. Наистина се кикотеше от сърце.
Джейсън се усмихна накриво.
— Да не би да ревнувате?
— Давам ви дума, че ако не ми кажете, ще…
— Какво ще направите?
— Ще кажа на Чарлз да престане да ни изпраща храна и ще започна да ви готвя.
— Вие сте жестока жена. Добре, ще ви кажа: просто я попитах дали не с от онези жени, които се влюбват в шефовете си. — Когато Ейми вдигна учудено очи, той продължи: — Нали знаете как някои жени чезнат по красивите си, богати и могъщи шефове и никога не се омъжват, никога не създават собствени семейства?
— Виждала съм това по филмите, но никога в реалния живот — рече Ейми. — Все пак не разбирам. Кой е собственикът на „Бебешки рай“?
— Един мой познат.
— Аха, ясно.
— Кое ви е ясно?
— Че няма да ми кажете. Шефът й красавец ли е?
— В сравнение с него онзи Гибсън прилича на трол.
— Не знам защо, но не съм убедена в това. Както и да е. И на госпожица Паркър й се стори смешна идеята, че може да е влюбена в шефа си?
Джейсън се намръщи.
— Всъщност да.
— И защо ви притеснява това?
— Кой е казал, че ме притеснява?
Ейми вдигна безпомощно рамене.
— Не знам как ми хрумна, че това ви е неприятно. Може би защото, когато тя се разсмя и слезе от дансинга, вие останахте неподвижно и цели две минути гледахте ядосано след нея. Чак се уплаших да не й се запали косата от погледа ви.
— И би трябвало! — озъби се Джейсън. — Шефът й е добър с нея, от години й плаща добре!
— О!
— Какво би трябвало да означава това?
— Нищо. Просто, че парите не са заместител на чувствата.
— Може да не е искал чувства, а просто компетентна помощничка!
— Защо се ядосвате толкова? Колко време е работила за него?
— Няколко години. И какво искате да кажете с това „работила“? Доколкото знам, все още работи за него.
— Е, няма да е за дълго.
— Какво означава това? — попита той, докато свиваше в алеята и паркираше до олдсмобила на Милдред. Знаеше, че се държи глупаво, но не можеше да се сдържи. Вечерта не беше оправдала очакванията му. Сега, след приключването на бала, не знаеше на какво се е надявал, но може би беше искал, беше очаквал Ейми да… „Какво? — запита се той. — Да ми се закълне във вечна любов?“
Цяла вечер се беше опитвал да съсредоточи вниманието си върху Паркър и останалите на бала, но очите му все бягаха към Ейми. Тя обаче сякаш не забелязваше нищо. Ала брат му видя това.
— За какво се карахте с Дейвид? — попита Ейми, докато Джейсън й помагаше да слезе от колата, като внимаваше сатенените поли да не докоснат чакъла. Тази вечер изглеждаше божествено. Перлите и белият сатен й подхождаха. Той се усмихна тайничко зад гърба й и си помисли за годежния пръстен, който пареше джоба му. Може би тази вечер щеше да й го даде.
Вътре Милдред държеше на ръце изнервения Макс. Когато видя Ейми, той скочи в обятията й и двамата дълго останаха прегърнати, сякаш не се бяха виждали от години.
— Е, как мина? — прошепна Милдред, докато двамата с Джейсън стояха на входната врата.
— Добре — отговори Джейсън. — Нищо особено. Нямаше намерение да разправя случилото се на най- голямата клюкарка в града.
— След като не е станало нищо особено, защо Ейми се прибира у дома с теб, когато е излязла с брат ти?
— Шшт! — предупреди я Джейсън. — Ейми смята, че с Дейвид сме братовчеди.
Милдред наклони глава и го погледна. Тежката й прическа се килна на една страна и за момент му мина през ума, че мускулите на врата й трябва да са невероятно силни, за да удържат такава маса.
— Мислил ли си какво ще каже Ейми, когато разбере, че си я правил на глупачка?
— Не е точно така — каза сковано Джейсън.
— О? Нима не смяташ, че да купиш магазин за бебешки стоки, а след това да й кажеш, че всичките мебели струват двеста и петдесет долара, не означава, че я считаш за идиотка?
— Тя повярва и само това има значение.
Ейми беше занесла Макс в стаята му, така че Джейсън и Милдред бяха останали сами.
— Виж, смятам утре да й кажа.
Милдред подсвирна тихичко.
— Весела Коледа, Ейми!
— Не мислиш ли, че трябва вече да си вървиш?
— Мисля, че ти трябва да си отидеш — не му остана длъжна Милдред. — Трябва да дадете на Ейми възможност сама да избере с кого ще бъде, а не да я забърквате в извратените си игрички.
— Извратени ли? — попита той и повдигна учудено едната си вежда. — Това не е ли малко пресилено?
— Е, Джейсън, как са мъжете в живота ти?
Джейсън отвори входната врата.
— Благодаря ти, че се съгласи да гледаш Макс. — Милдред въздъхна дълбоко и му се стори, че вижда как завесите до вратата се помръдват, но косата на възрастната жена остана абсолютно неподвижна.
— Да не кажеш после, че не съм те предупредила!
— Считам се за предупреден.
Веднага щом затвори входната врата зад гърба на Милдред, Ейми подаде глава от спалнята.
— Чисто ли е? — прошепна тя.
— Да — ухили се Джейсън. — Можете вече да излизате. Беше облякла стария си халат и той се сети за новия под елхата.
— Как е Макс?
— Спи и хърка. Направо е изтощен, горкичкият.
