Когато обаче се готвех да потегля за дванайсети път, усетих, че излиза вятър. Все пак по време на отлива се качих на борда и макар да смятах, че съм преровил каютата така усърдно, че нищо повече не бих могъл да намеря, открих шкафче — в едно от чекмеджетата му имаше два-три бръснача, големи ножици и десетина- дванайсет хубави ножове и вилици; в друго пък имаше пари, на стойност около трийсет и шест фунта стерлинги, част в европейски и бразилски монети или в реали, някои златни, други сребърни.
Видът на парите ме накара да се усмихна. „О, сладка отрова! — казах си на глас. — Каква полза от тебе? Не можеш да ми послужиш за нищо, не си струва да те пренасям на брега. Един от тези ножове струва колкото цялата купчина пари; не съществува начин да ви използвам, затова си останете тук, за да идете на дъното като творение, чийто живот не заслужава да бъде спасен!“ Когато поразмислих обаче, взех парите, увих ги в парче плат и се опитах да стъкмя нов сал, но докато го правех, видях, че се заоблачава и излиза вятър, а след четвърт час откъм брега се понесе вихър; скоро ми дойде наум, че напразно се мъча да направя сал, след като вятърът духа откъм сушата, че по-скоро трябва да се постарая да се махна, преди да нахлуе отливът, защото в противен случай може изобщо да не стигна до брега. Затова се хвърлих във водата и преплувах пролива между кораба и брега, но дори и това ме затрудни много, отчасти понеже нещата, с които се бях натоварил, тежаха, отчасти поради голямото вълнение: вятърът се усилваше с всеки изминал миг и още преди отливът да достигне връхната си точка, се разрази буря.
Аз обаче вече бях стигнал до малкия си заслон и лежах в него далеч от всякаква опасност и заобиколен от съкровищата си. През цялата нощ духа много силен вятър, а когато на сутринта надникнах навън, що да видя? Корабът беше изчезнал. Това донякъде ме изненада, но бях доволен, защото се утеших с мисълта, че без да губя време и с неотслабващо старание измъкнах от него всичко, което можеше да ми послужи, и че всъщност там останаха много малко неща, които не бих успял да пренеса дори ако имах повече време.
Тогава престанах да мисля за кораба и за нещата в него; след като корабът се бе разбил, морето щеше да изхвърли част от останките му на брега — така и стана; по-късно намирах разни работи, но те не ми послужиха много.
Сега бях обзет единствено от мисълта как да се осигуря срещу нападението на диваци, ако се появяха, или срещу диви зверове, ако обитаваха острова; размишлявах върху множество начини за това, както и какво жилище да си направя — дали да бъде яма в земята или заслон на повърхността, докато, направо казано, се спрях и на двете и може би е редно да опиша на какво точно се спрях и как изглеждаше.
Скоро се убедих, че мястото, където се бях разположил, не подхожда за жилище, най-вече защото се намира в мочурлива низина край морето и ми се струваше, че ще е усойно, още повече че наблизо нямаше прясна вода, затова реших да намеря по-благоприятно и по-удобно кътче.
Съобразих се с няколко неща, които трябваше да имам предвид в моето положение: първо, мястото да е здравословно и да има прясна вода, както току-що споменах; второ, да е предпазено от жаркото слънце; трето, да е защитено от кръвожадни твари — човеци или зверове; четвърто, да бъде с изглед към морето, та ако Господ ми изпрати някой кораб, да разполагам е възможността за избавление, която все още не исках да прокудя от надеждите си.
Докато търсех място, отговарящо на тези условия, открих малка поляна до склона на един висок хълм, който се спускаше към поляната отвесно, като стена на къща, така че нищо не можеше да ме изненада отгоре; отстрани на тази канара имаше падина, издълбана като вход или отвор на пещера, но всъщност в канарата нямаше нито пещера, нито дупка, откъдето да се влиза.
Реших да издигна заслона си на равното място от ливадата, точно пред падината. Поляната, широка не повече от сто ярда13 и около два пъти по-дълга, започваше точно от входа на заслона, а в края ставаше неравна и се спускаше право към крайбрежната низина. Намираше се откъм северозападния склон на хълма, така че денем бях защитен от горещините, докато слънцето не стигнеше до югозапад, или приблизително там, където в тези краища наближава времето на залеза.
Преди да построя заслона, очертах неправилен полукръг досами падината, на около десет ярда от канарата, което представляваше радиусът му на ширина, и с двойно по-голям радиус на дължина.
В този полукръг забучих два реда яки колци — забих ги дълбоко, докато съвсем престанаха да се клатят; прави като стълбове и изострени на върха, те стърчаха от земята на височина около пет стъпки и половина. Двата реда отстояха един от друг на не повече от шест инча14.
Взех парчетата въже, които бях нарязал на кораба, и ги наредих едно върху друго в кръга между двата реда колци чак до върховете им, после сложих други колци, високи около две стъпки и половина, от вътрешната страна под ъгъл към първите, та да служат подобно подпори на укрепление. Оградата стана толкова здрава, че нито човек, нито звяр би могъл да се промъкне през нея или да я прескочи. Всичко това ми отне много време и труд, особено докато насека клоните в гората, докато ги пренеса и ги побия.
Не исках в мястото да се влиза през врата, затова използвах малка стълба, стигаща до върха на оградата; когато се намирах вътре, вдигах стълбата след себе си и я прибирах с надеждата, че съм се оградил от света отвсякъде като с крепостна стена, и така прекарах в безопасност нощта, което иначе нямаше да мога да сторя, макар по-късно да се разбра, че не е имало нужда да вземам такива предпазни мерки срещу враговете, от които се боях.
VI глава
Пренесох в ограденото и укрепено място всичките си богатства: всичките продукти, оръжието и припасите, които вече изброих. Издигнах голям заслон и за да ме предпазва от дъждовете, които в един от сезоните тук са много силни, го направих двоен — отвътре по-малък заслон, а върху него по-голям, покрит с голямо парче насмолен брезент, което бях скътал между платната.
Оттогава вече спях не на постелката, която си бях пренесъл на брега, а в хамак и той бе много удобен, тъй като принадлежеше на помощник-капитана.
В този заслон внесох всичките продукти и онова, което би могло да се развали от влагата. След като по този начин прибрах имуществото си, преградих и входа, който досега стоеше отворен — както казах, влизах и излизах с помощта на малка стълба.
Когато свърших и това, започнах да копая в скалата; пренесох през заслона цялата пръст и камъните, които извадих, и ги наредих терасовидно от вътрешната страна на оградата, така че равнището се повдигна с около стъпка и половина, а отзад, досами заслона, разполагах и с пещера, която служеше за мазе на къщата ми.
Хвърлих много сили в продължение на доста дни, докато завърша всичко докрай, затова трябва да се върна назад към някои други неща, за които се случваше да си мисля. По същото време, когато съставих плана да построя заслона и да изкопая пещерата, от един черен и кълбест облак рукна проливен дъжд и изведнъж блесна светкавица, последвана от силен гръмотевичен тътен — както става обикновено. Изумих се не толкова от светкавицата, колкото от една мисъл, която пробягна в съзнанието ми с бързината на самата светкавица: барутът! Сърцето ми се сви, щом се сетих, че пороят за миг може да унищожи всичкия ми барут, а от него изцяло зависеше не само сигурността, но и прехраната ми. Далеч не бях толкова обезпокоен от опасността, в която се намирах самият аз, макар че ако барутът бе пламнал, никога нямаше да узная от какво съм загинал.
Това ме порази толкова силно, че след като бурята премина, оставих настрани всичките си начинания, строежа и укрепленията и се заех да шия торби и да правя сандъчета, за да разделя на части барута и да го държа в малки количества на разни места с надеждата, че каквото и да се случи, може и да не пламне отведнъж, пък и да не бъде възможно отделните количества да се подпалят едно от друго. Приключих тази работа след около две седмици и мисля, че разделих барута, който беше всичко на всичко около двеста и четирийсет фунта, на не по-малко от сто части. Що се отнася до бурето, което се бе намокрило, смятах, че от него не ме заплашва опасност, затова го сложих в изкопаната пещера, която ми хрумна да наричам своя „кухня“, докато вързопите и сандъчетата скрих из дупки в скалите така, че да бъдат на сухо, като отбелязах много внимателно къде ги слагам.
Докато се занимавах с това, в промеждутъците излизах всеки ден поне по веднъж на лов — както за
