да намерих това решение, забиването на коловете си остана много трудно и еднообразно занимание.
Ала нима имаше някакво значение, ако нещата, които правех, бяха еднообразни, след като разполагах с достатъчно време, за да ги свършвам докрай? Та нали щом приключех с тях, не си представях с какво друго бих могъл да се занимавам, освен да обикалям острова в търсене на храна, което и без това правех горе- долу всеки ден?
Тогава се замислих сериозно върху положението, в което се намирах, върху ограничените възможности, с които разполагах, и писмено направих преценка как стоят нещата — не толкова за да го намери някой, дошъл след мене, защото не беше много вероятно да имам приемници, колкото за да се освободя от всекидневния гнет на мислите, които помрачаваха разсъдъка ми; и понеже разумът ми вече започна да надделява над унинието, взех да се утешавам, доколкото можех, да претеглям колко е доброто и колко е злото, за да разполагам с нещо, с което да определя моя случай като не толкова лош. Противопоставях съвсем безпристрастно, като в счетоводен баланс, удобствата, с които разполагах, на несгодите, от които страдах, както следва:
Като цяло получи се несъмнено доказателство, че на света едва ли съществува друго дотолкова бедствено положение, но в него имаше както отрицателни, така и положителни страни, за които да бъда благодарен, и нека това послужи за поука, почерпена от опита: и в най-бедственото положение на света човек винаги може да намери нещо, което да му донесе утеха, когато претегли доброто и злото и впише кредита в сметката.
След като по този начин се поуспокоих по отношение на положението си и престанах да наблюдавам морето в очакване да зърна кораб (да, точно така, престанах да върша тези неща!), залових се да направя живота си по-лек и по-удобен, доколкото бе възможно.
Вече описах жилището си — заслон в подножието на канарата, заобиколен със здрав плет от колове и въжета, който по-скоро бих могъл да нарека стена, защото го укрепих от външната страна с нещо като насип от пръст, около две стъпки широк; след известно време, струва ми се, година и половина по-късно, опрях на оградата дъски, които стигаха до канарата; уплътних ги или ги покрих с клонак и с други подходящи неща, за да не пропускат дъжд, понеже стана ясно, че през някои сезони вали като из ведро.
Вече споменах как пренесох всичкото си имущество в ограденото място и в пещерата, която изкопах зад заслона. Но трябва също така да спомена, че отначало всичко бе струпано безредно накуп и поради това заемаше докрай празното пространство и нямаше къде да се обърна. Затова се заех да разширя пещерата и да изкопая още по-дълбока дупка, защото скалата беше мека и песъчлива и лесно се поддаваше, без да са нужни много усилия. Щом разбрах, че не ме заплашва особена опасност от страна на дивите зверове, копах донякъде надясно в скалата, после отново продължих надясно, докато стигнах навън и поставих врата на ходника, който завършваше оттатък ограденото място.
По този начин не само че можех да влизам и излизам през този заден вход към заслона и склада ми, но и разполагах с повече пространство, за да наредя имуществото си.
След това започнах да се занимавам с направата на някои необходими предмети, които най-много ми липсваха, преди всичко стол и маса, защото без тях не бях в състояние да се радвам на малкото утехи, които имах в живота: да пиша, да се храня и да върша разни неща, които не са толкова приятни, когато не си на маса.
Така че се залових за работа и тук му е мястото да отбележа, че както разумът е същността и предпоставката за математическите способности, по същия начин, когато човек разумно определи и пресметне всяко нещо и трезво прецени всичко, след време от него може да стане отличен майстор във всяка област. Дотогава не бях похващал сечиво, ала с усилен труд, старание и изобретателност не след дълго открих, че не съществува нещо, което да искам и да не мога да направя, особено ако разполагах с необходимите сечива; но дори и без тях успявах да направя куп неща, някои само с помощта на тесла и брадвичка, по начин, който вероятно дотогава не е бил използван, макар да ми струваше безкрайни усилия. Например единственият начин да се сдобия с дъска, ако ми трябваше, беше да отсека дърво и да го одялам от двете страни с брадвата, докато стане тънко, а после да го огладя с теслата. Вярно, че така успявах да извадя от едно дърво само по една дъска, но нямах какво да противопоставя на това освен търпението си, усилията си, както и чудовищно дългото време, което ми отнемаше изсичането на една дъска или талпа. Но и времето, и усилията ми нямаха голямо значение — както и да го погледнех, беше добре.
Вече споменах, че най-напред си направих маса и стол, които обаче сковах от късите парчета дъска, пренесени със сала от кораба. А когато изработих няколко дъски по начина, описан по-горе, направих от тях дълги полици, около стъпка и половина широки, и ги наредих до тавана на едната стена в пещерата, за да слагам на тях всичките си сечива, гвоздеи и железа — накратко казано, за да събера всички неща накуп, та да ги намирам лесно; забих и колчета, за да окачам на тях и оръжията си и разни други работи.
Така че ако някой можеше да види пещерата ми отстрани, би я оприличил на дюкян с най-разнообразни стоки, с всякакви необходими неща, които винаги ми бяха подръка; голямо удоволствие ми доставяше, като гледах всичко, което имах, така подредено, особено когато установих, че запасите ми от най-необходимото са толкова големи.
По това време започнах да си водя дневник, в който записвах с какво се занимавам всеки ден, защото всъщност в началото бях така припрян, и то не само заради усилния труд, но и понеже на душата ми бе неспокойно, че дневникът ми щеше да изобилства с досадни неща. Трябваше например да напиша следното: „30 септември. След като се добрах до сушата и се спасих от удавяне, вместо, да благодаря на Бога за избавлението си, още щом повърнах количеството морска вода, която бях погълнал, и се поокопитих, започнах да тичам по брега, да кърша ръце, да удрям с юмруци главата и лицето си, да проклинам злочестината си и да викам: «Свършено е с мене, свършено е!», докато изнурен и отпаднал не се принудих да легна на земята, за да си поема дъх, но не се осмелих да заспя, от страх, че ще бъда разкъсан от дивите зверове.“
Няколко дни по-късно, след като бях ходил на кораба и бях пренесъл всичко, което успях да взема оттам, не можах да се удържа, изкачих се на върха на едно възвишение и започнах да се оглеждам с надеждата, че ще забележа някой кораб. И само си помислете; някъде в далечината различих платна, зарадвах се, че има надежда и се взирах в морето, докато престанах да виждам каквото и да е, сякаш бях ослепял. Тогава седнах и плаках като дете, защото поради своята глупост си бях причинил още по-голяма мъка.
Ала когато донякъде бях превъзмогнал тези неща, когато избрах място за домакинство и жилище, направих си маса, стол и си създадох, доколкото бе възможно, приятна обстановка, започнах да водя своя дневник и ще ви представя препис от него (въпреки че там отново са изложени същите подробности) за времето, докато го водих, защото когато мастилото свърши, бях принуден да го изоставя.
VIII глава
Аз, клетият Робинзон Крузо, след като претърпях корабокрушение по време на ужасна буря в открито море, стигнах до бряг — до един неприветлив, злочест остров, който нарекох Острова на отчаянието. Всички останали от корабния екипаж се удавиха, а аз самият бях полумъртъв.
Прекарах остатъка от този ден обзет от мъка заради злочестината, която ме бе сполетяла, а именно: нямах храна, нито къща, дрехи или оръжие, нито къде да отида, нито надежда за избавление; виждах пред себе си единствено смърт — или щях да бъда разкъсан от зверове, или убит от диваци, или отнесен в гроба
