разнообразие, така и за да видя дали няма да убия дивеч, подходящ за храна; при това исках да се запозная колкото може по-отблизо с това, което се среща из острова. Първия път, когато излязох, веднага установих, че на острова има кози, което много ме зарадва, но после изпитах известно разочарование, тъй като те бяха толкова боязливи, толкова лукави и толкова бързоноги, че да се приближи човек до тях бе най-трудното нещо на света. Но това не ме обезсърчи — не се съмнявах, че рано или късно ще застрелям някоя коза, както и стана съвсем скоро, защото след като понаучих къде обитават, се скрих и ги причаках. Бях забелязал, че когато се намирам в някоя долина, дори ако бяха по скалите, те побягваха, сякаш силно изплашени: но ако бяха слезли за храна в долината, а аз стоях на някоя скала, те не ми обръщаха внимание, от което заключих, че поради особеното разположение на очите си животните могат да насочват погледа си надолу, но им представлява усилие да забелязват предмети, намиращи се над тях. Затова по- късно винаги предприемах следното: изкатервах се най-напред на някоя скала, за да бъда нависоко, след което добре се прицелвах. Първия път, когато стрелях по тези твари, убих коза, чието яре тъкмо бозаеше, и това много ме наскърби; но когато майката се строполи, ярето остана като заковано до нея, докато аз не се приближих и не взех козата. Нещо повече, след като метнах козата на рамене и я понесох, ярето вървя по петите ми чак до оградата на моето жилище, при което аз оставих на земята майката, а него взех и го пренесох през укреплението, като се надявах да го опитомя и отгледам, ала то отказваше да се храни, поради което ми се наложи да го заколя и да го изям. Използвах месото на козата и малкото й дълго време, тъй като се хранех оскъдно и гледах по възможност да пестя продуктите (особено сухарите).
След като си направих жилище, разбрах, че в никакъв случай не мога да остана без място, където да паля огън и да трупам дърва за огрев, затова, когато му дойде времето, подробно ще опиша какво предприех, как разширих пещерата и какви удобства си създадох. Сега обаче трябва поне малко да разкажа за себе си и за мислите си относно живота, които, както може да се предположи, не бяха малко.
Положението, в което се намирах, ми изглеждаше безизходно, защото, както казах, бях попаднал на този остров не само вследствие на силната буря, която ни отклони далече от посоката на замисленото пътуване, на няколкостотин левги от често използваните морски пътища; имах причини да смятам, че това се дължеше и на небесна повеля, според която трябваше да завърша земния си път тъкмо на това пустинно място и по този безнадежден начин. При тази мисъл по лицето ми започваха да се стичат сълзи, а понякога сам си възразявах, като си казвах, че няма защо провидението да съсипва докрай едно свое създание, да го прави напълно нещастно, без всякаква надежда за помощ, съвсем сломено, защото разумът едва ли е в състояние да изпита благодарност, когато се отрежда такъв живот.
Ала винаги, когато ми дойдеха подобни мисли, нещо тутакси ме караше да се усъмня в тях и да се почувствам виновен. Особено го усетих един ден, когато вървях с пушка в ръка по брега — бях потънал в униние поради положението, в което се намирах, когато в съзнанието ми, така да се каже, се появи възражение в обратен смисъл, а именно: „Вярно, че си изпаднал в безнадеждно положение, имаш право; бъди обаче така добър и си припомни къде се намират останалите. Нали в лодката бяхте единайсет души? Къде са десет от тях? Защо се спаси ти, а не те? Защо тъкмо ти беше предопределен за това? Там ли е по- добре, или тук?“, при което аз посочих морските дълбини. Всяко злощастие трябва да се разглежда откъм своята добра страна, а не само откъм най-лошото, което го съпровожда.
После ми дойде наум с колко много неща всъщност разполагам и в какво положение щях да се окажа в противен случай, защото човек има такъв късмет веднъж на сто хиляди пъти: нали морето отнесе кораба от мястото, където бе заседнал отначало, и го довлече близо до брега, та аз имах време да измъкна всичко от него! А какво ли щеше да бъде положението ми, ако бях останал да живея при условията, при които първоначално бях изхвърлен на брега — без жизненонеобходими неща, както и без необходимото, за да се сдобия с тях, да си ги набавя? И най-вече, казах аз гласно (макар да говорех на себе си), как щях да се чувствам без пушка, без барут, без сечива, с които да измайсторя това-онова или да работя, без дрехи, постелки и завивки, без убежище, без всякакъв изглед да се подслоня? А след като сега разполагах с всичко това в достатъчно количество, съществуваше добра възможност да преживявам така, че да оцелея и без пушка, когато се свършат припасите ми; наистина имаше начини да намирам прехрана до края на дните си, защото още от самото начало бях обмислил какво да предприема, ако неочаквано изпадна в беда, и то не само за бъдеще, когато щях да остана без барут и сачми, но дори и ако се разболеех или отпаднех тялом.
Признавам — тогава не ми дойде наум, че всичкият ми барут може да избухне изведнъж, тоест да се подпали от някоя светкавица, и затова толкова се изумих, когато това ми хрумна по време на гръмотевичната буря, както споменах малко по-горе.
А сега, понеже ми предстои да разкажа тъжната история на едно съществувание, прекарано безмълвно, каквото вероятно светът дотогава не бе познавал, ще започна от самото начало и още вървя подред. Пресметнах, че съм попаднал на този ужасен остров по начина, който вече описах, на трийсети септември, когато слънцето, за Англия в своето есенно равноденствие, тук се намираше почти над главата ми. Затова, като направих изчисления, прецених, че се намирам на 9°22’ северно от екватора.
VII глава
След като изминаха десет-дванайсет дни от корабокрушението, дойде ми наум, че поради липсата на хартия, перо и мастило мога да загубя представа за времето и да престана да отличавам неделята от работните дни; за да предотвратя това, върху огромен стълб, който сковах като кръст и побих в брега, където за пръв път стъпих на сушата, издълбах надпис с главни букви, гласящ следното: „Попаднах на този бряг на 30 септември 1659 година.“ Отстрани на този стълб с правоъгълни стени всеки ден издълбавах резка с ножа си, като всяка седма резка бе по-дълга от останалите, а резката за първия ден от всеки месец беше със същата дължина. По този начин си направих календар и записвах изминалото време — седмиците, месеците и годините.
Тук му е мястото да отбележа, че сред многото неща, пренесени от кораба при няколкото ми отивания, предприети до него, както казах, се намираха и разни дреболии, които обаче съвсем не бяха безполезни за мене и които досега не съм споменавал: преди всичко пера, мастило и хартия, собственост на капитана, помощник-капитана, канонера и дърводелеца; три-четири компаса, разни уреди за математически изчисления, секстанти, далекогледи, карти и книги по мореплаване. Сложих ги накуп, без да се замисля дали ще ми послужат, или не. Намерил бях и трите много хубави библии, изпратени ми по кораба от Англия, които носех в багажа си; имах и книги на португалски, сред тях няколко католически молитвеника, както и разни други книги, които грижливо прибрах. Трябва да припомня, че на кораба имахме куче и две котки, и ако разполагам с възможност, ще разкажа забележителната им история. Пренесох на ръце двете котки, а що се отнася до кучето, то само скочи в морето, преплува до брега и дойде при мене на следващия ден — след като разтоварих сала на брега първия път. То ми служи вярно дълги години, носеше ми всичко, което пожелаех, и ми беше другар, доколкото можеше, но на мен най-много ми се искаше да разговаряме, което обаче не стана. Както отбелязах по-горе, намерил бях перо, мастило и хартия, които пазех като зеницата на окото си — сами ще видите, че докато мастилото не свърши, си водех точни записки, след което престанах, тъй като не можах да се сетя за някакъв начин, по който да си правя мастило.
Всичко това ме наведе на мисълта, че ми липсваха много неща, независимо от купищата, които бях събрал — на първо място мастило, а също така лизгар, кирка и лопата, за да копая и да прехвърлям пръстта; липсваха ми игли, куки и конци. Що се отнася до долните дрехи, скоро и без особени трудности свикнах да минавам и без тях.
Поради липсата на сечива обаче всяка работа, с която се захващах, вървеше бавно и измина почти цяла година, преди да оградя докрай малкото си жилище. Много време отиваше, за да насека и окастря стволове в гората, от които правех коловете за оградата — толкова тежки бяха, че едва ги повдигах; още повече време губех за пренасянето им и понякога се случваше отсичането и пренасянето на един такъв кол да ми отнеме цели два дни, и още ден след това, за да го забия в земята — за тази цел първоначално използвах тежка и дебела тояга, докато най-после не ми хрумна да си послужа с един от железните лостове, но макар
