Не вали. Земята е много по-хладна от преди, което е доста по-приятно.
Застрелях един млад козел, а друг улучих в крака и понеже куцаше, успях да го хвана. Поведох го към дома, вързан с въже. Когато стигнахме, прикрепих, дъсчица към крака му, защото беше счупен и го превързах. NB. Така се грижих за козела, че той оживя. Кракът му зарасна добре и стана здрав като преди. Понеже дълго време го лекувах, козелът съвсем се опитоми, започна да пасе на полянката пред вратата и не си отиваше. Тогава за пръв път ми хрумна мисълта да опитомя и отгледам някои животни, за да имам осигурена храна, когато барутът и сачмите ми свършат.
Големи горещини и никакъв полъх на вятъра, затова не се показвах навън, само вечер излизах да търся храна. Прекарвах времето, като подреждах нещата вътре в къщата.
Все още е много горещо. Излизам на лов на ранина и привечер, а през обедните часове се спотайвам. Тази вечер навлязох по-навътре в една от долините, които се намират в средата на острова. Попаднах на голямо стадо кози, но бяха много боязливи и не ме допуснаха наблизо. Реших обаче да отида отново, този път с кучето, и да ги издебна.
Както си бях наумил, на другия ден отидох там с кучето и го насъсках по козите, обаче си бях направил криво сметката, защото животните се обърнаха, готови да нападнат, и кучето разбра на каква опасност е изложено и не ги приближи.
Започнах да строя оградата (стената) и тъй като все още изпитвам страх, че ще бъда нападнат, реших да я направя много дебела и здрава.
През цялото това време работех много усилено, понеже дъждовете ме спираха дни наред, а понякога и по цели седмици; смятах обаче, че никога няма да се чувствам напълно в безопасност, докато не завърша стената. Трудно е да се повярва колко непосилна работа се изискваше за всяко нещо, особено за пренасянето на отсечените в гората колове и забиването им в земята, защото ги бях направил много по- големи, отколкото бе необходимо. Когато стената бе завършена и двойно укрепена с прилепен към външната й страна насип, успях да си внуша, че ако на този бряг слезеха хора, по нищо нямаше да разберат, че тук има жилище; при един много показателен случай, за който ще стане дума по-късно, се разбра колко съм бил прав.
През това време редовно обикалях из горите за дивеч — всеки ден, когато не валеше дъжд — и при тези разходки често откривах едно-друго, което ми беше от полза; на първо място един вид гривяци, които си правеха гнезда не по дърветата като другите диви гълъби, а в скални дупки като обикновените гълъби. Взех няколко пиленца с намерението да ги опитомя и отгледам, което и сторих, но когато поотраснаха, те отлетяха, може би най-вече защото бяха гладни, тъй като нямаше с какво да ги храня. Независимо от това често претърсвах гнездата на гълъбите и вземах малките, защото бяха много вкусни. Сега, след като вече се занимавах с уреждане на домакинството си, открих, че ми липсват много неща и отначало ми се виждаше, че не съм в състояние да ги направя, което си беше вярно за някои от тях — например в никакъв случай не можех да изработя каца с обръчи. Както вече споменах, разполагах с едно-две буренца, но изобщо не достигнах съвършенството да ги повторя, като ги гледам, макар че изгубих седмици наред с това занимание: нито можех да закрепя дъната, нито да съединя дъгите така плътно една към друга, че да не пропускат вода. Та и от това се отказах.
На второ място силно усещах липсата на свещи, тъй като още щом се спуснеше мракът, а това обикновено ставаше към седем часа, се принуждавах да си лягам. Спомних си буцата восък, от която си правех свещи по време на африканското ми приключение, но сега не разполагах с подобно нещо; единственото, което можех да сторя по въпроса, беше, че като убиех коза, събирах лойта; направих малка съдинка от пръст, оставих я да се изпече на слънцето, сложих й фитил от някакви кълчища и така се сдобих със светилник, макар че за разлика от свещите той треперливо мъждукаше. Посред тези мъки се случи, като ровех из вещите си, да открия малка торба, в която, както вече споменах, бяха държали храната за кокошките, и то взета не по време на сегашното пътуване, а преди, предполагам, когато корабът е тръгвал от Лисабон. Плъховете бяха нападнали остатъците в торбата, затова открих само люспи и стрити на прах зърна, поради което реших да употребя торбата за нещо друго — струва ми се, за да сложа в нея от барута, който бях разделил на части от страх, че може да се подпали, а може и друго да съм имал наум. Затова изсипах люспите от торбата отстрани на моето укрепление под скалата.
Това стана малко преди големите дъждове, за които разказах неотдавна. Хвърлих боклука, без да му обръщам внимание и дори бях забравил, че съм хвърлил нещо там, но след около месец — горе-долу толкова бе минало забелязах, че от земята се подават някакви зелени стръкчета И реших, че трябва да е растение, на което дотогава не съм обръщал внимание. Мина още време и тогава не само че се изненадах, ами направо се изумих, защото видях десетина-дванайсет стръка изкласил ечемик, още неузрял, и то от същия вид като европейския — не, по-скоро като английския ечемик.
Не е възможно да изразя с думи изумлението и смута, които ме обзеха в този миг. Дотогава в действията ми нямаше и следа от набожност; в главата ми не се въртяха никакви светли мисли, както впрочем и каквито и да е усещания относно това, което ме бе сполетяло — смятах го за чиста случайност, или, както обичаме да казваме, „такъв ми бил късметът“; изобщо не ми идваше наум да се запитам дали това не е пръстът на провидението, или Божията ръка, която предопределя събитията в този свят. Ала след като видях порасналия там ечемик — в климат, за който знаех, че не подхожда за зърнени храни, и особено след като не можех да си представя как се е появил, усетих, че ме обзема изумление и започнах да си внушавам, че Бог е сторил чудо, та е поникнало зърно, без да е било посято, с единствената цел да не умра от глад на дивото, злочесто място.
Усетих пристъп на вълнение, от очите ми бликнаха сълзи на благодарност, че такова чудо на природата се е случило в моя чест; и всичко ми се видя дваж по-необикновено, тъй като забелязах до ечемика покрай скалата още някакви безредно поникнали стръкчета, които се оказаха стъбълца на ориз — познах ги, тъй като на африканския бряг бях виждал как расте оризът.
Не само че всичко ми говореше единствено за намесата на провидението, но и въобще не се съмнявах, че ще открия още такива следи. Обиколих старателно Тази част от острова, където вече бях ходил, и огледах земята до всяка скала, като търсех още растения, но нищо не намерих. Накрая изведнъж се сетих, че именно на онова място бях изтръскал торбата от кокошата храна, и тогава престанах да се учудвам: трябва да си призная, че и святото чувство за благодарност към Бога започна да отслабва, след като открих, че всичко е станало по най-обикновен начин; макар че можех да бъда не по-малко благодарен за тази неочаквана и непредвидена намеса на провидението, която все пак беше истинско чудо, защото смятам, че десетината зърна ечемик се бяха запазили, сякаш хвърлени от небесата (докато плъховете бяха изяли
