всичко останало) тъкмо благодарение на провидението, което се разпорежда и направлява събитията; по същата причина зърната бяха паднали точно на това място, в сянката на високата канара, за да покарат веднага; където и другаде да ги бях хвърлил по това време на годината, стръковете щяха да изгорят от слънцето и да загинат.
Можете да не се съмнявате, че старателно запазих тези ечемичени класове, когато узряха някъде в края на юни. Събрах всяко зрънце и реших да ги засея до едно, с надеждата след време да получа достатъчно голям добив, за да ми замества хляба. Но трябваше да изминат четири години, преди да си позволя да опитам малко от този ечемик, пък и тогава го използвах съвсем пестеливо (което ще разкажа, като му дойде редът), защото напълно се провалих с първия посев, тъй като не бях избрал подходящо време — засях го точно преди сухия сезон и почти не получих реколта, поне не такава, каквато бях очаквал. По-късно ще разкажа и това.
Освен ечемика, както споменах, имаше и двайсет-трийсет стръка ориз, които запазих не по-малко грижливо и се канех да използвам по същия начин и за същата цел, а именно, да си правя хляб, или по- скоро ядене, защото открих как да приготвям ориза без огън, макар че и това стана след време. Но нека се върна към моя дневник.
Тези три-четири месеца, докато строях стената, работих изключително усилено. На 14 април я завърших, като намислих да влизам не през врата, а да се прекачвам по стълба, за да не си личи отвън, че там има жилище.
Направих стълбата, след което се изкачих по нея до върха на стената, вдигнах стълбата след себе си и я прехвърлих от другата страна. Оградил се бях отвсякъде; разполагах с достатъчно място вътре, а отвън можеше да се влезе само ако най-напред се изкатереше стената.
Точно на идния ден, след като бях завършил стената, без малко да стане така, че целият ми труд изведнъж да отиде на вятъра, а аз да загина. Ето какво се случи… Работех в заграденото място, бях зад заслона точно на входа на пещерата, когато внезапно се стреснах от нещо, което наистина беше твърде ужасно: неочаквано от тавана на пещерата започна да се срутва пръст, която се откъртваше от подножието на хълма над главата ми, а два от стълбовете, които бях забил за подпори, взеха застрашително да скърцат. Изплаших се не на шега, но не разсъдих какво всъщност е причина за станалото, само си помислих, че таванът на пещерата пропада, както се беше срутил отчасти преди; от страх да не остана погребан под него, се затичах към стълбата, но понеже си казах, че и там не съм в безопасност, прехвърлих се отвъд оградата, уплашен да не би върху ми да се стоварят отломъци от канарата. Щом като стъпих на твърда земя, веднага разбрах, че е започнало ужасно земетресение, земята под краката ми се разлюля три пъти в продължение на осем минути, и то с такива трусове, които биха съборили и най-здравата сграда на света; голям отломък от върха на канарата, която се намираше на около половин миля от мене по посока на морето, се откъсна с такъв ужасен грохот, какъвто чувах за пръв път в живота си. Забелязах още, че дори морето се развълнува силно от трусовете — предполагам, че под водата те сигурно са били по-мощни, отколкото на сушата.
До такава степен се слисах от земетресението, понеже за пръв път ми се случваше да преживявам подобно нещо, което не познавах дори по чужди разкази, че се вцепених и насмалко не умрях. При движението на земните пластове ми се повдигаше като от морско вълнение, но грохотът от срутващата се скала ме сепна от унеса, в който бях изпаднал, и ме извади от това състояние на вцепененост, а после ме обзе ужас, защото единственото, за което можех да си помисля, беше, че канарата ще се стовари върху заслона и цялото ми домакинство и в миг ще затрупа всичко. Тогава за втори път изпитах пълно отчаяние.
След като третият трус отзвуча и известно време не последва нов трус, започнах да се окопитвам, но все още не можех да събера достатъчно смелост да се прехвърля обратно през оградата от страх, че мога да бъда погребан жив. Седях на земята, без да помръдвам, много унил и печален, и не знаех какво да правя. През цялото това време в ума ми не се появи нито една мисъл за Бога, нищо друго освен обикновеното „Господи, помилуй!“, а когато всичко свърши, дори и това не си казвах.
Докато седях така, видях, че стана мрачно и мъгливо като преди дъжд; малко по-късно лека-полека вятърът се усили, така че след не повече от половин час се разрази страшен ураган. Морето изведнъж закипя, цялото покрито с пяна, вълните заляха открай докрай брега, дърветата биваха изтръгвани от корен. Бурята бе ужасна и продължи около три часа, подир което започна да отслабва, и след още два часа настъпи пълно затишие и заваля силен дъжд.
През цялото това време останах седнал на земята с изпълнено от ужас сърце; после внезапно ми хрумна, че вихърът и пороят са следствие от земетресението, което значеше, че самото земетресение е отминало и свършило и че смело мога да се върна в пещерата. При тези мисли усетих, че духът ми се съвзема, пък и дъждът помогна като убедително доказателство, затова се върнах и седнах в заслона, но пороят, който се сипеше, заплашваше да го събори, ето защо влязох в пещерата, макар да изпитвах голям страх и безпокойство, че таванът над главата ми може да се срути.
Поройният дъжд ме подтикна към ново занимание, а именно да издълбая дупка от укреплението навън, през която, водата да се оттича като през канавка, защото иначе пещерата щеше да се наводни. След като бях поседял в пещерата известно време и видях, че не последваха повече трусове, започнах да се поуспокоявам; и тогава, за да подкрепя духа си, от което наистина имах голяма нужда, отидох до малкия си склад и сръбнах от рома, който обаче и в този миг, и по-късно употребявах съвсем пестеливо, тъй като знаех, че когато се свърши, няма откъде да си го набавя.
Дъждът продължи да вали през цялата нощ и през по-голямата част от следващия ден, така че не можех да се показвам навън, но понеже вече бях по-спокоен, започнах да мисля какво е най-доброто, което да направя; след като стигнах до заключението, че този остров е изложен на земетресения, реших, че не бива да живея в пещера, а трябва да обмисля как да си построя малка колиба на открито, която бих могъл да оградя със стена, както тук, и така да бъда в безопасност от диви зверове или човеци; стигнах до заключението, че ако остана където съм, положително ще се случи някой път да бъда жив погребан.
С това наум реших да преместя заслона от мястото, където го бях издигнал, защото бе точно в подножието на урвата под скалата, която при един нов трус положително щеше да се стовари отгоре му. Поради това прекарах следващите два дни — 19 и 20 април — в размисъл къде и как да преместя жилището си.
Страхът, че мога да бъда погребан жив, доведе до това, че завинаги загубих спокойния си сън, а опасенията ми, в случай че останех на открито, неоградено място, бяха почти толкова големи. При това, като се оглеждах и виждах колко добре съм подредил всичко, колко умело съм се скрил и запазил от опасност, мисълта за местене ми ставаше съвсем неприятна.
Междувременно си дадох сметка, че за всичко това ще ми бъде необходимо страшно дълго време и че ще трябва да се примиря със заплахата, на която ме излагаше сегашното ми положение, докато не си построя лагер и не го укрепя така, че да мога спокойно да се преместя. Стигнал до този извод, известно време живях без притеснения и реших да работя с пълна пара, за да издигна стена от колове, въжета и така нататък в полукръг, както преди, и когато я завърша, да построя заслона в заграденото място, но докато стане време да се преместя, без страх да стоя там, където съм. Беше 21 април.
На следващата сутрин започнах да размишлявам по какъв начин бих могъл да осъществя плана си, тъй като бях в доста затруднено положение поради липсата на сечива. Разполагах с три големи секири и множество брадвички (бяхме взели брадвичките за размяна с индианците), но понеже твърде много бях сякъл и рязал с тях чворесто, твърдо дърво, те се бяха назъбили и изтъпили и макар да имах точило, не можех да го задвижа, за да наостря сечивата. Това ме погълна за толкова дълго време, колкото държавникът би посветил на някой важен политически въпрос или съдията би отделил, за да прецени дали да произнесе смъртна присъда. Накрая измайсторих ремък към търкалото, за да го задвижвам с крак, а ръцете ми да остават свободни. Забележете, че в Англия не бях виждал подобно приспособление и не бях
