През нощта излезе силен вятър и корабът, изглежда, се бе разпаднал още повече поради голямото вълнение. Аз обаче се застоях толкова дълго в гората да дебна диви гълъби, за да си набавя храна, че приливът ми попречи да отида до кораба този ден.
Видях, че морето е изхвърлило на брега отломки от кораба, но се намираха доста далече, на не по- малко от две мили. Все пак реших да проверя точно за какво става въпрос, но открих, че е част от носа и прекалено много тежи, за да я пренеса.
Всеки ден до днес работих на разбития кораб и с доста големи усилия успях да разхлабя с лоста някои неща дотолкова, че при първия прилив няколко бурета и два моряшки сандъка изплаваха отгоре, но понеже вятърът духаше откъм брега, отнесе ги в обратна посока и при отлива на сушата останаха само парчета дърво и една голяма бъчва, в която още имаше свинско месо от Бразилия, но то се беше развалило от солената вода и пясъка.
Продължих да се занимавам с все същата работа до 15 юни, с изключение на времето, което отделях за търсенето на храна, а него винаги избирах да бъде тогава, когато не съм зает, или когато е започнал приливът, и гледах да свърша, щом започне отливът. Досега бях събрал достатъчно греди, дъски и железа и можех да направя една прилична лодка, стига да знаех как; при това пренесох на няколко пъти и на части почти сто фунта от оловото.
Когато слязох на брега, попаднах на голяма костенурка — морска костенурка, първата, която виждах. Дължах това само на лошия си късмет — не че мястото беше неподходящо или костенурки се срещаха рядко: по-късно установих, че ако се бях разположил от другата страна на острова, можех да улавям стотици на ден, но сигурно щях скъпо да заплатя за това.
Прекарах времето си в приготвяне на костенурката. Намерих в нея шейсет яйца, а месото ми се стори най-вкусното и приятно месо, което съм слагал в уста през целия си живот, понеже откакто бях попаднал на това ужасно място се бе случвало да ям само козе и птиче месо.
Целия ден валя и аз си стоях вътре. Стори ми се, че този път дъждът е студен и ми стана малко хладно, макар да знаех, че е необичайно за тази географска ширина.
Много съм зле и ме тресе, сякаш че навън се е застудило.
Цяла нощ не мигнах, имам силни болки в главата и съм трескав.
Много съм зле и се уплаших почти до смърт при мисълта в какво жалко положение се намирам — болен съм, а не мога да разчитам на помощ. За пръв път от бурята след отплаването от Хъл насам се молих на Бога, но направо не зная какво говорех или защо го правех, толкова объркани бяха разсъжденията ми.
Малко по-добре съм, но изпитвам мрачни опасения от болестта.
Отново съм много зле — отначало ми е студено и целият се треса, а после започва страшно да ме боли глава.
Чувствам се доста по-добре.
25 юни.
Имах много силен пристъп на треска, държа ме седем часа — първо разтрисане, после огън, след което леко се изпотих.
По-добре съм, и понеже нямах никаква храна, взех пушката и излязох навън, но усетих, че съм много отпаднал. Все пак убих една коза, завлякох я у дома с много мъка, опекох част от месото и ядох. На драго сърце бих си сготвил задушено и супа, но не разполагам с никаква съдина.
Отново пристъп на треска, при това толкова силен, че целия ден лежах — нито ядох, нито пих. Насмалко да умра от жажда, но бях така отпаднал, че нямах сили да стана и да си донеса вода. Отново се молих на Бога, но главата ми бе замаяна, а в миговете на просветление дотолкова се обърквах, че изобщо не знаех какво да кажа, само лежах и виках: „Господи, погрижи се за мене; Господи, пожали ме; Господи, имай милост!“ Предполагам, че съм правил това в продължение на два-три часа, докато пристъпът премина. После съм заспал и се събудих чак късно през нощта и тогава усетих, че се чувствам доста по-добре, но съм отпаднал и ме мъчи жажда. Никъде в жилището обаче нямах вода, затова се принудих да лежа до сутринта и отново се унесох. И тогава, когато заспах за втори път, сънувах ужасен кошмар.
Струваше ми се, че седя на онова място оттатък оградата, където бях, когато след земетресението се разрази буря. Видях, че от един голям черен облак към земята се спуска човек, обгърнат от ярки, огнени пламъци. Целият пламтеше толкова ярко, че трудно задържах очите си на него, а изражението му беше така неизразимо ужасно, че нямам думи да го опиша. Когато докосна земята с нозете си, стори ми се, че тя потрепери точно както бе станало преди земетресението и със страх забелязах, че навсякъде из въздуха проблясват огнени светкавици. Веднага щом стъпи на земята, човекът се запъти към мене, стиснал в ръка дълго копие — оръжие, с което да ме убие. Когато стигна някакво възвишение, все още далече от мене, той ми заговори — чух толкова страшен глас, че е невъзможно да предам ужаса, който внушаваше; мога само да кажа, че единственото, което разбрах, беше следното: „Понеже виждам, че всички тези неща не те тласнаха към покаяние, сега ти ще умреш“, и като изрече това, стори ми се, че вдига копието, което държеше, за да ме убие.
