Никой, на когото някога се случи да прочете моя разказ, не би могъл да очаква, че ще бъда в състояние да опиша с какви страхове изпълни душата ми това ужасно видение (искам да кажа, независимо че всичко беше сън — значи дори насън подобни страхове не ме напускаха); също така ми е невъзможно да опиша какъв отпечатък остави това върху разсъдъка ми, когато се събудих и открих, че просто съм сънувал.
Уви! Аз нямах никакви богословски познания — каквото бях научил посредством добронамерените напътствия на баща си, се бе заличило в паметта ми при непрекъснатия поток от събития през осемте години на морски неблагополучия и постоянното общуване само с хора като мене, заблудени и нечестиви до най-последна степен. Не си спомням през всичкото това време да ми е идвала наум и една мисъл, с която поне да съм обръщал поглед нагоре, към Бога, или да съм се взирал в себе си, за да размисля върху собствените си постъпки; бях изцяло обладан от някаква душевна леност, без устрем към доброто или съзнание за злото, и се бях превърнал в едно от най-закоравелите, затъпели и нечестиви същества, каквито, знае се, са простите моряци; те не изпитват никакви чувства — нито се боят от Бога, когато ги заплашва опасност, нито са Му благодарни, когато получат избавление.
Лесно бихте се уверили в това от разказа ми, който се отнася за вече отминали мои преживелици, особено когато добавя, че независимо от купищата злополучия, сполетели ме до този ден, и през ум не ми мина, че това е Божията ръка, или чисто и просто е наказание за греха ми — заради непокорното държание към баща ми, или заради сегашните ми грехове, които бяха големи; не ми хрумна, че това е наказание за нечестивия ми живот като цяло. Когато предприех безразсъдното пътуване до пустинния африкански бряг, нито веднъж не си помислих какво ще стане с мен, нито веднъж не отправих молба към Бога да ми посочи пътя, който да поема, или да ме предпази от опасността, която явно ме заплашваше отвсякъде, както и от кръвожадните зверове и свирепите туземци. Не си и помислях за Бога и провидението, постъпвах като истински скот само според законите на природата, а предписанията на здравия разум следвах рядко или почти никога.
Когато португалският капитан ме намери в морето и ме спаси и с мен се отнесоха добре, честно и почтено, а също така и великодушно, в мислите ми нямаше и сянка от благодарност. Когато отново преживях корабокрушение, съсипан и изложен на опасността да се удавя край този остров, съвсем не изпитах угризения на съвестта, нито погледнах на това като на възмездие; просто си повтарях, че съм злочест клетник, роден за вечни страдания. Вярно, че когато първом попаднах на острова и разбрах, че всички моряци от кораба са се удавили, а аз съм се отървал, бях обзет от някакво възторжено изумление, душата ми ликуваше и ако Божията милост ме бе споходила, това можеше да прерасне в истинска благодарност, но всичко свърши още щом започна, с един обикновен изблик на радост; може да се каже, че просто бях щастлив, дето оцелях, но ни най-малко не размишлявах каква небивала доброта бе проявила ръката, запазила ме невредим и избрала тъкмо мен да оцелея, а всички останали да погинат; не си зададох въпроса защо провидението е проявило такова милосърдие към мене — както моряците, добрали се здрави и читави до брега след корабокрушение, аз изпитвах присъщата им обикновена радост, която те скоро удавят напълно в купата с пунш и почти мигновено забравят за случилото се; и останалата част от живота ми бе все в този дух. Дори когато по-късно след съответни разсъждения успявах да осъзная положението си (че съм изхвърлен на този ужасен остров, далече от пътищата на човешкия род, без всякаква надежда за помощ и изгледи за спасение), щом видях, че има някакъв начин да преживявам, че няма да страдам от лишения и да умра от глад, тутакси престанах да изпитвам чувството, че страдам: с леко сърце се заех да върша неща, с които да си осигуря безопасност и препитание, и далеч не се измъчвах от мисълта, че положението ми се дължи на небесно възмездие, сиреч на Божията ръка, която ме наказва — това минаваше през ума ми много рядко.
Поникването на зърното, както отбелязах в дневника си, отначало имаше известно въздействие върху мене — когато започнах да го възприемам сериозно при мисълта, че се дължи на някакво чудо, но веднага щом тази мисъл бе изместена от съзнанието ми, напълно избледня и впечатлението, което ми бе направила, както вече обясних. Да вземем земетресението (макар че нищо не е по-ужасно по своята природа, нито изявява по-непосредствено невидимата сила, която единствено ръководи подобни явления); още щом се съвзех от първоначалната уплаха, усещането, което ме бе обзело, също избледня. Не чувствах присъствието на Бога или неговото възмездие, а още по-малко съзнавах, че постигналата ме страдалческа съдба се дължи на неговата ръка — възприемах всичко това не по-различно от миговете на най-голямо благоденствие в моя живот.
Ала сега, когато не бях вече здрав и пред очите ми бавно изникваше картината на една злочеста смърт, когато духът ми взе да изнемогва под игото на тежка болест, а тялото ми се изтощи от силните пристъпи на треска, съвестта ми взе да се събужда от дългия си сън и аз започнах да се укорявам за живота, който бях водил, защото с необичайната си нечестивост явно бях предизвикал Бог да ми отсъди необичайни удари на съдбата и да се отнесе към мен по особено отмъстителен начин. Тези разсъждения ме гнетяха през втория или третия ден на моето боледуване и поради силната треска, придружена от мъчителни угризения на съвестта, от мене се изтръгнаха думи, с които се молех на Бога, макар че не бих могъл да кажа дали молитвата ми бе изпълнена с искания, или с надежди; по-скоро това бе просто гласът на страха и страданието; мислите ми бяха объркани, съзнанието ми — изпълнено с чувство за вина, а ужасът, че ще умра в такова окаяно положение, помътваше разсъдъка ми и задълбочаваше опасенията ми. Не съм в състояние да си представя какво е могла да изрече устата ми при подобно душевно вълнение, най-вероятно това са били възклицания, като: „Боже! Има ли по-злочесто създание от мене? Щом съм толкова болен, положително ще умра без да ми бъде помогнато, и какво ще стане с мене тогава?!“ След което сълзите рукваха от очите ми и доста време не можех да кажа нищо повече.
В този промеждутък ми дойде наум добрият съвет, който ми бе дал баща ми, а сетне и пророчеството му, споменато в началото на моя разказ, а именно: че ако предприема тази глупава стъпка, ще се лиша от Божията благословия и в бъдеще, когато няма да има кой да ми подаде ръка, за да се съвзема, ще осъзная, че съм пренебрегнал Божия съвет. „Ето — казах си аз на глас, — дойде време да се сбъднат думите на баща ми: стигна ме небесното възмездие и няма кой да ми помогне или да ме чуе. Отхвърлих напътствията на провидението, които милостиво поставяха живота ми в такова положение и състояние, та да получа възможността да бъда щастлив и безгрижен, но аз нито пожелах сам да го проумея, нито го възприех като благословия посредством родителите си. Оставих ги да оплакват моето безразсъдство, а сега аз самият оплаквам последствията от него; отказах помощта и подкрепата на хората, готови да ми осигурят по-високо място на този свят, а те щяха да облекчат живота ми, и ето че сега трябва да се боря с премеждия, които са толкова големи, та дори самата природа изпитва затруднения с тях, и няма кой да ме подкрепи, да ми помогне, да ме утеши и да ме посъветва.“ И тогава извиках: „Господи, помогни ми, защото съм в голяма беда!“
Това беше първата молитва (ако мога да я нарека така), която отправях от много години насам. Но нека се върна към дневника си.
X глава
Донякъде ободрен, След като бях поспал и пристъпът изцяло бе преминал, аз станах и макар да изпитвах много голяма уплаха и ужас от съня си, прецених, че на следващия ден пристъпът от треската ще се повтори и че сега е времето да утоля жаждата и глада си и да се подкрепя, преди отново да се почувствам зле. Първото, което направих, беше да напълня с вода голяма четвъртита бутилка и да я сложа на масата така, че лесно да я стигам от леглото, а за да не ми се вижда водата студена и неприятна, сипах и размесих в нея около четвърт пинта15 ром. После взех парче козе месо и го опекох на въглените, но можах да хапна съвсем малко от него. Повървях, но бях много отпаднал, а при това се чувствах мрачен и с натежало сърце поради злочестото си положение, защото се боях от
