начин — избавление от болестта? От възможно най-голямата злочестина, която ме бе сполетяла и от която изпитах такъв страх? А какво внимание бях обърнал на това? Бях ли изпълнил своя дълг? Бог ме бе избавил, но аз не му отдадох възхвала, сиреч не бях възприел това като избавление, за което да съм благодарен. Тогава как можех да очаквам по-голямо избавление?“
Тези мисли много развълнуваха сърцето ми и аз тутакси коленичих и отправих гласно своята благодарност към Бога, че ме е избавил от болестта.
На сутринта взех Библията и като започнах от Новия завет, заех се сериозно да я чета и си наложих да чета по малко всяка сутрин и всяка вечер, без да се ограничавам с определен брой глави; просто четях, докато мога да се съсредоточавам. Скоро след като се бях заловил сериозно с тази работа открих, че душата ми искрено и дълбоко преживява греховността на предишния ми живот. Отново попаднах под впечатлението от съня си и думите „Всичко това не те подтикна към покаяние“ сериозно занимаваха мислите ми. Горещо молех Бога да ми даде опрощение и точно в същия ден, когато четях Светото писание, по волята на провидението стигнах до следните думи:
Това беше първият път в моя живот, за който мога да кажа, че съм се молил в истинския смисъл на думата, защото тогава се молех, съзнавайки положението си и с истинска надежда за спасение според Писанието, подхранена от насърчителното Божие слово. Мога да кажа, че оттам нататък започнах да се надявам Бог да чуе гласа ми.
Тогава започнах да тълкувам думите, споменати по-горе — „Призови ме и аз ще те избавя“ — в съвсем различен смисъл от онзи, който бях намирал преди, защото не бях имал представа за нещо, което може да се нарече избавление, освен да бъда избавен от плена, в който се намирах — макар че на острова разполагах със свобода, все пак за мене той си беше затвор, и то в най-лошия смисъл на света; сега обаче се научих да го възприемам в друг смисъл. Вече гледах на предишния си живот с ужас, а моите грехове ми се струваха толкова отвратителни, че единственото, което душата ми искаше от Бога, бе Той да ме избави от хомота на провинението, което угнетяваше изцяло духа ми. Що се отнася до усамотения ми живот, това не бе нищо — нито си помислих за него, нито отправих молба за избавление; в сравнение с другото той нямаше никакво значение. Добавих тук тази част, за да загатна на онези, които я прочетат, че винаги, когато се доберат до истинската същност на нещата, ще открият, че да се избавиш от грях е много по- голяма благодат, отколкото да се избавиш от беда.
Но нека оставя това и се върна към дневника си.
Макар че моето положение продължаваше да бъде все така окаяно по отношение на начина ми на живот, възприемах го много по-леко и щом мислите ми се насочеха, посредством постоянно четене на Писанието и молитви към Бога към по-възвишени неща, изпитах такова голямо душевно успокоение, каквото дотогава не бях подозирал да съществува; при това, след като здравето и силите ми се възстановиха, залегнах да измайсторя всичко, от което имах нужда, та — доколкото е възможно — да туря в ред живота си.
главното ми занимание беше да обикалям с пушка в ръка малко по малко всеки ден, като човек, който събира сили след дълго боледуване, защото трудно можете да си представите колко бях съсипан и до каква отпадналост бях стигнал. Средството, което бях използвал, беше съвсем ново и може би никога дотогава не бе лекувало от треска, затова не бих препоръчал на никого да го употребява, като прави същите опити, защото, макар че наистина пресече пристъпите, значително допринесе да ме омаломощи; известно време крайниците ми все потръпваха и се чувствувах напрегнат.
Всичко това ме накара да извлека най-вече следната поука: възможно най-гибелното нещо за здравето ми бе да излизам на открито по време на дъждовния период, особено когато дъждовете са придружени от бури и ураганни ветрове, а тъй като дъждът, който валеше през сухия период, най-често се придружаваше тъкмо от такива бури, според мене той беше по-опасен от дъждовете през септември и октомври.
Намирах се на злочестия остров вече повече от десет месеца и всяка възможност да се избавя от това положение, изглежда, ми бе напълно отнета. Твърдо вярвах, че на това място изобщо не е стъпвал кракът на човешко същество. След като вече бях укрепил жилището си, според мене съвсем както ми се искаше, изпитах силно желание да проуча по-пълно острова и да видя няма ли да открия някакви други растения, за които дотогава не съм подозирал.
започнах да се занимавам с по-подробен оглед на острова. Най-напред тръгнах покрай потока, където, както вече споменах, изкарвах саловете си на брега. След като извървях около две мили нагоре по течението му открих, че приливът не стига по-нататък и че това всъщност е едно бързоструйно ручейче с много прясна и вкусна вода, но понеже беше по време на сухия период, на места бе почти пресъхнало — поне не си личеше да тече на струи.
На бреговете на този поток открих приятни савани — равни, гладки и обрасли с трева морави, а върху склоновете, спускащи се към тях от по-високите места, които, както можеше да се предположи, никога не бяха заливани от водата, открих доста тютюневи растения — зелени и с много дълги и здрави стебла. Имаше и различни други треви, които нито бях виждал, нито можех да позная какви са; може би си имаха своите достойнства, но нямаше как да го разбера.
Търсих клубени на маниока, от които индианците повсеместно си приготвят хляб, но не открих нищо. Видях избуяли храсти алое, но тогава не знаех какво представляват. Видях и няколко захарни тръстики, ала бяха диворастящи, а когато не се обработва, тръстиката не струва. Задоволих се за момента с тези открития и се върнах у дома, унесен в мисли какви стъпки трябва да предприема, за да узная достойнствата и ползата от разните растения и плодове, които ми се случи да открия. Не стигнах обаче до никакво заключение, защото, да си кажа право, толкова рядко се бях вглеждал в природата на Бразилия, че познавах малко от растенията по тези места, или поне много малко от онези, които биха ми послужили за нещо в сегашното ми бедствено положение. На следващия ден, 16 юли, извървях същия път и след като отидох малко по-далече, отколкото предишния ден, стигнах до извора на потока, където саваната се губеше и местността ставаше по-гориста. Там намерих различни плодове: изобилие от пъпеши по земята и грозде по дърветата — всъщност лозите се бяха увили около дърветата и кичестите гроздове тъкмо сега бяха най-вкусни, съвсем узрели и сладки. Това откритие ме изненада и особено много ме зарадва, но от опит знаех, че трябва да ям от тях умерено, понеже помнех, че когато слязохме на берберийския бряг, няколко от нашите англичани, роби по тези места, умряха от дизентерия и треска, след като бяха яли грозде. Намерих обаче чудесен начин да запазвам гроздето, като го обработвах, тоест сушех го на слънце и си правех запаси от така наречените стафиди, защото реших (и с право), че когато времето на гроздето мине, стафидите ще са не по-малко полезни и подходящи като храна.
През цялата нощ не се завърнах в жилището си — останах на онова място и между другото мога да кажа, че това бе първият път, когато не се прибирах вкъщи. Пренощувах както някога, като се покатерих на едно дърво, и спах добре, а на следващата сутрин продължих да проучвам околността и извървях почти четири мили, съдейки по това колко бе дълга долината. Движех се право на север, където както и на юг се издигаше планинска верига.
В края на пътя си стигнах до гол, стръмен скат, който като че ли се спускаше в западна посока, а едно поточе със сладка вода, извиращо от склона на близкия хълм, течеше противоположно, сиреч право на изток. Местността изглеждаше толкова свежа, зелена и благодатна, всичко така неудържимо растеше или
