болестта, която щеше да се завърне на следващия ден. Вечерята си приготвих от три яйца на костенурка, които опекох върху жарта и ги изядох, както се казва, заедно с черупките. Това е първата хапка храна в живота ми, за която, доколкото си спомням, съм потърсил Божията благословия.
След като се нахраних, опитах се да вървя, но се усетих толкова отпаднал, че едва носех пушката (без която никога не излизах навън). Затова се отдалечих съвсем малко, седнах на земята и се вторачих в морето, което лежеше под мене гладко и много спокойно. И както си седях там, ето какви мисли ме връхлетяха.
Какво представляваха сушата и морето, които познавах така добре? Откъде се бяха появили? И какво представлявах аз заедно с всички други създания: диви и питомни, човеци и зверове? Откъде се бяхме появили?
Без съмнение ние бяхме създадени от някаква тайнствена сила, сътворила сушата и морето, въздуха и небето. Коя бе тя? Отговорът дойде съвсем естествено: Бог бе Създателят на всичко. Да, но после ми се стори странно: щом Бог бе създал всички тези неща, значи Той ръководеше и направляваше и тях, и всичко, свързано с тях, защото силата, създала всички неща, положително е в състояние да ги ръководи и насочва.
Ако е така, значи не бе възможно във великия кръговрат на неговите дела да се случи нещо без негово знание или воля.
А след като нищо не се случваше без негово знание, той знаеше, че аз съм тук в бедствено положение; и след като всичко се случваше по негова воля, значи волята му беше да бъда подложен на това изпитание.
В мислите ми не се появи нищо, което да противоречи на тези заключения, и това още повече потвърди убеждението ми, че е станало както е било писано, че Бог ме е подложил на това изпитание, че съм стигнал до това окаяно състояние по Негово решение, защото Той единствено притежава силата да се разпорежда не само с мене, но и с всичко, което става на света. И веднага се запитах: „А защо Бог постъпва с мене така? Какво съм сторил, за да заслужа подобна участ?“ На този въпрос, сякаш бе сквернословен, тутакси се възпротиви съвестта ми и сякаш проговори с човешки глас: „Клетнико! Нима се питаш какво си направил? Обърни се и ще видиш един напразно пропилян живот, и тогава се попитай какво не си направил; попитай се защо още преди време не си бил лишен от живот: защо не се удави по пътя за Ярмът? Защо не загина в битката, когато корабът бе превзет от мавританските пирати? Защо не те разкъсаха дивите зверове на африканския бряг? Или защо не се удави тук, където загинаха всички моряци освен тебе? Нима се питаш какво си направил?“
Тези разсъждения ме накараха да онемея, бях съвсем изумен и нямаше, наистина нямаше какво да кажа, за да си отговоря на въпроса. Надигнах се опечален и угрижен, тръгнах към убежището си и се прекачих през стената с намерение да си лягам, но мислите ми бяха обзети от печал и смут, поради което сънят не ме спохождаше. Тогава седнах на стола и запалих светилника, защото вече се здрачаваше. И тъй като се измъчвах от ужасните опасения, че пристъпът на болестта ми иде се повтори, сетих се, че бразилците използваха тютюна като лек почти за всички неразположения. В един от сандъците имаше малко тютюн, напълно обработен, както и зелени, не докрай обработени листа.
Няма съмнение, че небето ми посочи пътя, защото така открих лек и за душата, и за тялото си. Отворих сандъка и открих това, което търсех, а именно — тютюна. Няколкото книги, които бях запазил, също се намираха вътре. Извадих една от библиите, за които споменах по-преди, но до този миг нито бях имал свободно време, нито изпитвах влечение да надникна в тях. Та значи взех една от библиите и заедно с тютюна я отнесох на масата.
Нямах представа как да използвам тютюна по отношение на моята болест, нито дали е подходящ лек тъкмо за нея, или не, но си позволих да направя няколко опита, понеже бях сигурен, че все нещо ще се получи. Най-напред взех част от едно листо, сложих го в устата си и го сдъвках. Отначало почти ми се зави свят, понеже тютюнът беше зелен и силен, пък и не му бях много-много свикнал. После накиснах малко от тютюна в ром за час-два, с намерението да изпия глътка от течността, когато си легна. Накрая запалих тютюн върху един мангал, надвесих се над него и вдишвах дима през носа, докато можеше да се търпи, защото топлината пречеше, пък и ме задушаваше.
В промеждутъците, докато правех това, взех Библията и започнах да чета, но този път главата ми беше прекалено замаяна от тютюна, за да се съсредоточа. Отворих книгата наслуки и първите думи, на които попаднах, бяха: „И призови ме в ден на напаст, и аз ще те избавя; и ти ще ме прославиш“. Думите съвсем отговаряха на моя случай и когато ги прочетох, оказаха известно въздействие върху мислите ми, но то донякъде избледня по-късно; що се отнася до думата „избавя“, мога да кажа, че тя нямаше смисъл за мене: подобно нещо ми се струваше толкова далечно, толкова невъзможно при моето положение — такова, каквото го виждах, че започнах да си казвам, както са си казвали синовете Израилеви, когато са им обещавали месо за ядене:
Стана късно, а тютюнът, както вече казах, така ме беше упоил, че ми се приспа. Оставих светилника да гори в пещерата, да не би да ми потрябва нещо през нощта, и се запътих към постелката си. Но преди да си легна, сторих това, което не бях вършил никога през живота си: коленичих и отправих молитва към Бога да изпълни обещанието си да ме избави, ако се обърна към Него в ден на напаст. След като нестройната ми и несъвършена молитва беше изречена, изпих рома, в който бях киснал тютюн, а той бе толкова силен и с такава остра миризма на тютюн, че едва го преглътнах. Веднага след това си легнах. Скоро усетих, че здраво ме удря в главата, заспах дълбоко и се събудих едва на другия ден, когато слънцето клонеше към три часа след пладне. Все още си мисля, че всъщност съм спал цял ден и цяла нощ и съм се събудил следобед към три часа на по-следващия ден, иначе не мога да си обясня къде ми се губеше един от дните на тази седмица, както установих няколко години по-късно при пресмятането им. Ако бях пропуснал деня, когато зачерквах накръст резките, щеше да ми се губи повече от един ден. Но нямаше съмнение, че един от отбелязаните дни ми се губеше, макар че не разбрах точно как бе станало.
Все едно, както и да е. Когато се събудих, разбрах, че извънредно много съм заякнал, а духът ми е бодър и весел. Станах и за разлика от предния ден усетих прилив на сили, а и стомахът ми беше по-добре, защото изпитвах глад. Накратко казано, този ден пристъпът не се повтори, а състоянието ми започна бързо да се подобрява. Това бе на двайсет и девети юни.
На трийсети вече бях, разбира се, съвсем добре. Взех пушката и отидох на лов, но не посмях да се отдалеча много. Убих една-две морски птици, нещо като диви гъски, и ги отнесох у дома, но не изпитвах силно желание да ги изям, затова хапнах още няколко костенурчи яйца, които бяха много вкусни. Същата вечер повторно употребих лекарството, което предполагах, че ми бе помогнало предния ден, а именно ром с накиснат в него тютюн, само че този път изпих по-малко от преди, пък и нито дъвках листа, нито вдишвах тютюнев дим. На следващия ден обаче (беше първи юли) не се чувствах толкова добре, колкото бях очаквал. Все още леко ме побиваха студени тръпки, но това не бе твърде обезпокоително.
Възобнових използването на лекарството и по трите начина и се приспах както първия път. Удвоих количеството, което пиех.
Пристъпите на треска напълно изчезнаха, въпреки че едва след няколко седмици си възвърнах всичките сили. Докато се съвземах, мислите ми се връщаха непрекъснато към светите слова: „Аз ще те избавя…“, но невъзможността да бъде осъществено моето избавление гнетеше съзнанието ми и осуетяваше надеждите ми. Ала докато тези мисли ме обезсърчаваха, хрумна ми, че прекалено много разсъждавам върху избавлението си от главната беда, а не обръщам внимание на избавлението, което вече съм получил. Точно затова тогава ми се наложи да си задам някои въпроси, а именно: „Нима не бях получил — и то по чудодеен
