бе обсипано с пролетни цветове, че приличаше на истинска градина.
Отбих се малко встрани от склона на чудната долчинка и огледах околността с някакво скрито чувство на доволство (макар и смесено с други тревожни мисли) при мисълта, че всичко това е мое, че аз съм неоспорим крал и владетел на цялата тази земя и имам правото да я притежавам; ако можех да я преместя, щях да разполагам със законна наследствена собственост като всеки земевладелец в Англия. Видях множество какаови дръвчета, портокалови, лимонови и цедратови горички, но всички се намираха в диво състояние и много малко от тях бяха дали плод — поне по това време. Все пак откъснах няколко лимонели,18 които бяха приятни на вкус, а знаех, че са и много полезни. По-късно ги изцедих и добавих вода; тази напитка е твърде здравословна, прохладна и освежаваща.
Оказа се, че има много плодове, които мога да набера и да пренеса у дома. Реших да си направя запаси от грозде, лимонели и лимони, за да се подготвя за дъждовния период, който както знаех наближаваше.
За тази цел струпах на едно място голям, а и по-малък куп грозде, другаде пък събрах много лимонели и лимони и като се натоварих с част от плодовете, потеглих към къщи с намерението да се върна с чувал, с торба или с нещо, което мога да пригодя, за да пренеса и останалите запаси у дома.
Този поход ми отне три дни, след което се завърнах у дома, както вече ще трябва да наричам заслона и пещерата. Но още преди да пристигна там, гроздето се съсипа — зрелите зърна, натежали от сок, се спукаха, смачкаха и не ставаха почти за нищо. Лимонелите се бяха запазили, но от тях успях да пренеса твърде малко.
На следващия ден, 19 юли, отново отидох в местността, след като уших две торбици, в които да прибера реколтата си. Ала като стигнах до купа грозде, зряло и хубаво на вид, когато го бях набрал, с учудване видях, че чепките са разхвърляни наоколо, изпотъпкани или безразборно пръснати, повечето зърна са оронени и изядени. Това ме накара да си помисля, че там се навъртат диви зверове, но кой знае какви бяха.
Тъй като разбрах, че няма смисъл да събирам плодовете накуп, нито да ги пренасям в торба, защото в единия случай ще бъдат унищожени, а в другия — смачкани от собствената си тежест, предприех друга стъпка: накъсах много чепки грозде и ги окачих по крайните клони на дърветата, за да се изсушат на слънце. А от лимонелите и лимоните пренесох толкова, колкото можах да вдигна на гръб.
Когато се завърнах у дома от този поход, изпитах голямо доволство при мисълта колко плодородна е тази долина, с какво приятно разположение е, защитена от бурите отсам брега и заобиколена с гора, и стигнах до заключението, че всъщност съм построил своята обител в най-неподходящата част на сушата. Лека-полека взех да преценявам как бих могъл да преместя жилището си, като потърся не по-малко безопасно място, от сегашното, при това разположено по възможност в приятната и плодородна област на острова.
Тази мисъл дълго се въртя в главата ми и доста време я чувствах извънредно съкровена, защото приятният облик на мястото ме изкушаваше, но когато започнах да разсъждавам по-задълбочено и да си припомням, че сега се намирах край морския бряг, където поне не беше изключено да се случи нещо, което да ми помогне, тъй като злочестата съдба, довела ме там, можеше да доведе на същото място и други клетници, и макар че едва ли беше вероятно такова нещо изобщо да се случи, все пак да се уединя из хълмовете и горите насред острова значеше да се обрека на затвор и да предреша всякакви събития, като ги направя не само невероятни, но и невъзможни. Следователно по никой начин не биваше да се местя.
Ала откритата от мен долина толкова много ми допадна, че прекарах там по-голямата част от времето до края на месец юли и макар че след като размислих, стигнах до споменатото вече решение да не се местя, все пак построих там нещо като малък навес и на известно разстояние от него направих здрава ограда, която представляваше двоен плет, висок докъдето можех да стигна, с дълбоко забити колове и клони, затъкнати между тях. Там се намирах в пълна безопасност и оставах понякога две-три нощи подред, като се прекачвах вътре по стълба, както у дома; представях си, че вече разполагам и с къща в планината, и с къща край морето. Тази работа ме погълна до началото на месец август.
Тъкмо бях завършил оградата и започнах да се радвам на плодовете от своя труд, когато заваляха дъждовете и ме принудиха да се навъртам около първото си жилище, защото макар че на новото място също си бях направил заслон както предишния от парче корабно платно и го бях опънал много добре, там нямаше хълм, който да ме предпазва от бурите, нито пещера, където да се скрия, ако дъждовете са извънредно проливни.
Както казах, в началото на август построих навеса и започнах да живея доволно. На трети август установих, че гроздовете, които бях увесил, вече са напълно изсушени, превърнати в отлични стафиди, затова взех да ги свалям от клоните и имах голям късмет, че го сторих, защото последвалите дъждове щяха да ги съсипят и щях да изгубя най-хубавите запаси, които си бях приготвил за зимата, защото бяха над двеста големи чепки. Тъкмо ги бях свалил до една и пренесох повечето у дома в пещерата, когато започна да вали, и оттогава насетне (беше четиринайсети август) валя горе-долу всеки ден, до средата на октомври; понякога дъждовете бяха толкова проливни, че дни наред не можех да си подам носа от пещерата.
През този период за мое голямо изумление домочадието ми се увеличи. Безпокоях се, че една от котките ми се изгуби — избяга от мене, и си мислех, че сигурно е загинала, защото вече нито я чух, нито я видях, но за моя изненада тя си дойде у дома в края на август и доведе три котенца. Това ми се видя още по- необичайно, тъй като бях застрелял една котка — дива, както смятах, и ми се струваше, че е съвсем различен вид от нашите европейски котки, а пък котенцата бяха от същата домашна порода като майка си. Понеже и двете ми котки бяха женски, това ми се видя много необичайно. По-късно обаче потомството от тези три котета се превърна в цяла напаст и се принудих да ги убивам като вредители или като диви зверове и да ги прогонвам вън от къщи, доколкото бе възможно.
От четиринайсети до двайсет и шести август валя непрекъснато, така че не смеех да си подам носа навън, защото вече много се пазех да не се намокря. Така затворен, започнах да изпитвам затруднения с прехраната, но се осмелих да изляза само два пъти — един ден убих козел, а последния ден, на двайсет и шести, намерих голяма костенурка, което беше направо благодат. Взех да разпределям храната си така: на закуска изяждах стафидите от една чепка, на обяд парче козе или костенурче месо (за голямо мое съжаление нямах съдина, в която да приготвям варено или задушено), а за вечеря — две-три от яйцата на костенурката.
По време на този принудителен затвор, скрит от дъжда, работех два-три часа на ден — разширих пещерата и постепенно я уголемих от едната страна, като прокопах тунел през хълма и направих врата, или по-скоро вход, който беше извън стената, тоест извън оградата, и след това винаги влизах и излизах оттам. Изпитвах обаче известно безпокойство за сигурността си, защото преди бях свикнал да бъда заобиколен от плет отвсякъде, а сега ми се струваше, че се е появило слабо място, откъдето ще ме връхлети нещо, макар да нямах представа може ли да ме заплашва някоя живина, след като не бях срещал на острова твар, по- голяма от коза.
На трийсети септември беше злочестата годишнина от попадането ми на острова. Преброих резките върху стълба, и установих, че съм прекарал на брега триста шейсет и пет дни. Посветих този ден на дълбоки пости и го отредих за религиозни занимания: проснат на земята, с дълбоко смирение изповядвах греховете си пред Бога, признавах справедливата му присъда над мене и го молех да прояви милосърдието си чрез Иисус Христос и след като в продължение на двайсет часа, чак до заник слънце, нито ядох, нито пих, накрая хапнах един сухар и чепка грозде, след което си легнах и приключих деня така, както го бях започнал.
През цялото това време не бях зачитал неделите, защото първоначално в съзнанието ми нямаше религиозно чувство, а след известно време престанах да тегля една по-дълга резка за неделите и не отделях различните седмици, поради което всъщност не знаех кой ден е; но сега, след като пресметнах дните, както вече казах, разбрах, че съм тук от цяла година. Тогава разделих дните на седмици, като обозначих всяка неделя, макар че впоследствие открих, че съм пропуснал ден-два при записването. Скоро подир това мастилото ми започна да се свършва и аз се принудих да го използвам по-пестеливо и да водя бележки само за най-забележителните събития в живота ми, без да продължавам да документирам всекидневните неща.
Постепенно взех да забелязвам последователността на дъждовния и сухия период и се научих да ги
