определям, та да се подготвям за тях както си му е редът. За съжаление преди опитът да ме научи какво да правя, претърпявах провали и тъкмо такова нещо имам намерение да споделя — едно от най- обезсърчителните начинания, които въобще съм започвал. Споменах вече, че бях събрал ечемика и ориза от няколкото стръка, които бяха поникнали много загадъчно, от само себе си, както тогава си мислех. Струва ми се, че бяха около трийсет стръка ориз и двайсет — ечемик. Сега, когато дъждовете отминаха, реших, че е дошло време да ги засея, понеже слънцето се бе изместило на юг и грееше по-слабо върху острова. Прекопах съответно парче земя, доколкото можах с дървената си лопата, и като го разделих на две части, засях семената; но докато ги сеех, изведнъж ми дойде наум, че не бива да използвам всичките, защото още не зная кое време е най-подходящо за тази работа. Като засях около две трети, остана ми по една шепа от ечемика и от ориза. По-късно изпитах огромно облекчение, че съм постъпил така, защото нито едно зърно, което засях тогава, не поникна — следваше сухият период и след сеитбата нямаше никакви валежи, а липсата на влага в почвата попречи на покълването и не се показа нито стрък, докато отново не дойде дъждовният период — чак тогава растенията поникнаха, сякаш бяха току-що засети.
Когато открих, че първите семена не растат, лесно си го обясних със сушата и потърсих по-влажно място, където отново да си опитам късмета. Прекопах парче земя близо до новия си заслон и засях останалите семена през февруари, малко преди пролетното равноденствие. Така, понеже следваха дъждовните месеци март и април, посевите бяха напоени, избуяха доволно и получих много добра реколта, но понеже ми беше останала само малка част от зърното и понеже не посмях да засея всичко, зърното накрая също не беше много, не повече от половин мяра ориз и толкова — ечемик.
Този опит обаче ме направи господар на положението, защото разбрах точно кога е времето за сеитба и можех да засявам зърно два пъти годишно и да получавам две реколти.
Докато посевите растяха, направих едно малко откритие, което ми беше от полза по-късно. Щом престана да вали и времето започна да се оправя, а това се случи горе-долу към месец ноември, отидох да посетя навеса във вътрешността на острова и макар че не бях ходил там няколко месеца, заварих всичко точно както го бях оставил. Оградата, сиреч двойният плет, който бях направил, не само че беше здрава и непокътната, но и коловете, които бях одялкал от клони на дървета, растящи наблизо, се бяха вкоренили и пуснали дълги филизи, така както върбата обикновено покарва още на първата година, след като са окастрили короната й. Нямам представа как се казва дървото, от което бях направил коловете. Бях и изумен, и много доволен, като видях как растат младите дръвчета. Подрязах ги, за да растат еднакво, доколкото това бе възможно, и едва ли може да си представите какви красиви наглед израснаха те след три години, така че макар плетът да ограждаше кръг с диаметър около двайсет и пет ярда, дърветата — защото вече можех да ги наричам така — скоро го покриха и се превърнаха в плътен сенник, под който можеше да се живее през целия сух период.
Това ме наведе на мисълта да отрежа още колове и да направя подобен плет в полукръг около моята ограда — имам предвид оградата на първото си жилище. Така и сторих. Забих дърветата, тоест коловете, в двоен ред на около осем ярда от първата ми ограда и след време те се вкорениха. Отначало хвърляха гъста сянка върху моя дом, а по-късно ми послужиха да се защитавам, както ще разкажа, където му е мястото.
XI глава
Установих, че годишните времена най-общо могат да се разделят не на лято и зима, както е в Европа, а на дъждовни и на сухи периоди, най-общо така:
Това, най-общо казано, са наблюденията, които направих, макар че понякога дъждовният период се удължаваше или скъсяваше в зависимост от това, как духат ветровете. След като си бях извлякъл поука от лошите последствия, които може да има ходенето по дъжд, грижех се да се запасявам предварително с храна, за да не бъда принуден да излизам навън, и през месеците, когато валеше, колкото може повече си седях у дома.
Този път си намерих много работа (и то твърде подходяща за времето, с което разполагах), защото най-сетне имах възможност да направя някои от нещата, с които дотогава успявах да се сдобия единствено с цената на усилен труд и постоянство. Най-вече, много пъти се бях опитвал да оплета кошница, но винаги клонките, които използвах за тази цел, се оказваха толкова чупливи, че нищо не излизаше. Имах само прекрасното предимство, че в града, където живеех с родителите си като момче, обичах да се навъртам около кошничарите и често наблюдавах как приготвят ракитовите пръчки. И понеже като всяко момче бях много услужлив и гледах да помагам, следях внимателно точно какво правят плетачите, а понякога дори вземах участие, така че по този начин изцяло бях запознат с хода на работата, и сега единственото, което ми липсваше, беше материалът. Тогава ми хрумна, че е възможно клонките на дървото, от което сечах вкореняващите се колове, да са жилави като ивите, върбите и ракитите в Англия, затова реших да опитам с тях.
И така, на следващия ден отидох до „лятната си къща“, както наричах навеса, и нарязах от по-тънките клонки. Открих, че подхождат на целта ми до немай-къде, затова следващия път се върнах, въоръжен с брадвичка, за да насека по-голямо количество, което сторих бързо, тъй като имаше изобилие от такива дървета. Наредих клонките да съхнат от вътрешната страна на оградата, сиреч плета, и когато бяха готови, ги пренесох в пещерата, където по време на следващия дъждовен период се залових да оплета колкото може по-хубаво голям брой кошници — и за да насипвам пръст, и за да слагам в тях или да нося разни неща — както се случи; и макар че накрая не станаха много красиви, можеха спокойно да ми служат за съответните цели. Оттогава нататък гледах никога да не оставам без кошници и когато клонките им изгниеха, плетях нови. Приготвих и специални дълбоки и здрави кошове, та когато имах вече достатъчно зърно, държах го в тях наместо в чували.
След като успях да се оправя с тази трудна работа, която ми отне безкрайно много време, замислих се какви възможности има, за да задоволя две свои нужди. Нямах съдове, в които да слагам течности, освен двете бурета, почти пълни с ром и разните стъкла, няколко от обикновения вид, а други — четвъртити, за вода, алкохол и т.н. Нямах дори гърне, в което да си варя ядене, а котелът, който бях измъкнал от кораба, беше прекалено голям за нуждите ми, тоест за да си правя супа или просто да задуша парче месо. Другото, което много исках да имам, беше лула, но не беше възможно да си изработя нещо подобно. Все пак накрая намерих разрешение и на този въпрос.
Залових се да побивам втория ред пръти, сиреч колове, както и да плета кошници, и така мина цялото лято или сухият период, докато не се появи работа, която ми отне много повече време, отколкото предполагах, че ще мога да отделя.
Споменах вече, че имах силно желание да проуча целия остров и че бях вървял нагоре по потока до мястото, където построих новия заслон, а там започваше гол скат, спускащ се право към морето от другата страна на острова. Реших да прекося местността, докато стигна до морския бряг от другата страна. Затова си взех пушката, една брадвичка и повече барут и сачми от обикновено, две големи парчета сухар и много чепки сухо грозде, които сложих в торбата при мунициите, и заедно с кучето си потеглих на път. Когато минах през долината, където, както вече казах, се намираше моят нов заслон, пред очите ми се откри морето на запад и понеже денят беше много ясен, успях да различа очертанията на суша, но нямах представа дали е някой остров, или е континентът. Извисяваше се и се простираше от запад на югозапад; отстоеше много далече, по моите пресмятания на не по-малко от петнайсет-двайсет левги.
Нямах представа коя част от света е това, но все пак знаех, че сигурно е част от Америка, и като премислих всичко видяно, реших, че трябва да е близко до испанските владения и вероятно е изцяло населена с диваци, така че ако бях попаднал там, щях да се окажа в много по-лошо положение от сегашното; това ме накара смирено да приема отреденото ми от провидението, чието съществуване вече признавах и вярвах, че всичко, направено от него, е в името на доброто. Та така утеших духа си с тези
