— Каква пословица? — каза той. — Коя? Който от любов страда, лекар не му помага. Тази ли, мис Бети?
Аз се усмихнах и не казах нищо.
— О, не — рече той, — резултатът показва, че страдате от любов. Изглежда, докторът малко ви е помогнал. Казват, че много бавно се поправяте. Трябва да има нещо, мис Бети. Питам се дали не сте болна от неизлечима болест.
Аз пак се усмихнах и отвърнах:
— Не, сър, наистина не страдам от тази болест. Приказвахме все за такива незначителни неща. По една време той ме помоли да им изпея някоя песен. Аз се усмихнах и казах, че ми е минало времето за пеене.
Тогава той попита дали може да ми посвири нещо на флейта, на което сестра му отговори, че вероятно от това ще ме заболи глава. Аз се поклоних и казах:
— Моля ви, госпожице, нека посвири, аз много обичам флейта.
— Е, щом тя настоява, тогава изсвири и нещо — съгласи се сестра му.
Той извади от джоба си ключа на шкафа и каза:
— Мила сестричке, обхванала ме е леност. Моля ти се, иди ми донеси флейтата. — И той спомена едно чекмедже, като много добре знаеше, че флейтата не е там, само за да може сестра му да се забави по- дълго.
Щом като тя излезе, той ми разправи какво е говорил брат му за мен. Цялата история го била много разтревожила и затова нагласил тази среща. Уверих го, че никога не съм казвала думичка нито на брат му, нито другиму. Казах му в какво страшно състояние се намирам — че любовта ми към него и неговото искане да забравя чувствата си и да обикна другиго са ме просто смазали и аз хиляди пъти предпочитам да умра, отколкото да оздравея и отново да се изправя пред същото положение както преди, а освен това предвиждам, че щом се поправя, ще трябва да напусна семейството. Направо му рекох, че след всичко, което съществуваше между нас, самата мисъл да се оженя за брат му ме ужасява. Той може да бъде сигурен, че никога няма и да спомена на брат му нещо по този въпрос. Ако той желае да престъпи обещанията, клетвите и задълженията си към мен, аз оставям въпроса на съвестта му, но той никога няма да може да каже, че аз, която той накара да се счита негова съпруга и която му позволих да се държи с мен като със съпруга, не съм му била вярна подобно на истинска съпруга независимо от държането му към мен сега. Той се готвеше да ми отговори, когато чухме, че сестра му се връща. Все пак успя да каже, че много съжалява, задето не е могъл да ме убеди да последвам съвета му. Аз му повторих, че никога няма да ме убеди да обичам единия брат, а да се оженя за другия, на което той поклати глава и отговори:
— Тогава моят живот е опропастен.
В този момент сестра му влезе в стаята и му каза, че не е могла да намери флейтата.
— Е, явно, с леност не се върши работа — извика той весело и отиде сам да я потърси. След малко се върна, без да я донесе; не че не беше я намерил, а защото нямаше никакво желание да свири. Беше пратил сестра си да я търси само за да може да говори с мен насаме; но той не остана много доволен от разговора ни.
Аз обаче бях много доволна, че можах свободно, ясно и почтено да му кажа какво мисля за нашите отношения. Макар че думите ми не подействуваха, както аз желаех, тоест не го обвързаха повече, все пак сега той не можеше да ме напусне, без най-грубо да погази честта си и да наруши джентълменската си дума, с която се бе задължил никога да не ме изостави и да ме направи своя съпруга, щом получи наследството си.
Няколко седмици след това аз вече ходех из къщи и започнах да се поправям, но продължих да бъда тъжна и затворена в себе си, нещо, което учудваше цялото семейство освен този, който знаеше причината за моето състояние. И все пак дълго време мина, преди той да го забележи. Аз също бях резервирана като него — продължавах да се държа почтително, но никога не говорех с него нищо друго освен общи приказки. Така продължи около четири месеца и тъй като всеки ден очаквах да бъда изпъдена от семейството, тъй като им бях станала омразна заради нещо, в което нямах никаква вина, аз вече си мислех, че никога няма да чуя за този джентълмен и за всичките му тържествени клетви и че ще бъда изоставена и опропастена.
Най-после аз самата повдигнах пред семейството въпроса за моето заминаване. Един ден, когато разговарях със старата дама за състоянието си и за това, че болестта ме е пречупила душевно, тя рече:
— Страхувам се, Бети, че това, което ти казах за моя син, ти е повлияло и затова си така потисната. Моля ти се, разправи ми какви са отношенията ви, ако въпросът ми не е нескромен. Робин нищо не ми казва, а само се шегува и закача, когато му заговоря за това.
— О, наистина, мадам — отговорих аз, — отношенията ни съвсем не са такива, каквито бих желала да бъдат. Ще бъда откровена с вас, каквито и да бъдат последиците.
Мистър Робин на няколко пъти ми предлага да се оженим. Нямах никакво основание да очаквам подобно предложение, тъй като аз съм бедна, а той е богат.
Аз винаги отхвърлях предложенията му, дори може би по-рязко, отколкото ми подхожда, като се има пред вид, че трябва да уважавам всички членове на семейството ви. Но от друга страна, аз не можех дотолкова да забравя задълженията си към вас и цялото ви семейство, че да се съглася на нещо, което би означавало да проявя незачитане към вас. Аз ясно му казах, че никога и не бих помислила за нещо подобно, освен ако имах вашето съгласие, както и съгласието на баща му, тъй като съм ви извънредно много задължена.
— Възможно ли е това, Бети? — възкликна старата дама. — Тогава ти си се държала почтено към нас, а ние сме били несправедливи към тебе. Ние всички мислехме, че ти гледаш да примамиш сина ми и понеже се страхувах от това, исках да предложа да те отстраним от къщи. Не бях ти го споменала, защото се боях, че то може да те наскърби и да влоши състоянието ти. Ние все още те ценим, но не дотам, че да опропастим живота на Робин заради тебе. Но ако истината е действително такава, каквато казваш, ние сме били крайно несправедливи към тебе.
— Дали казвам истината, мадам — отвърнах аз, — можете да установите чрез вашия син. Ако иска да се покаже честен спрямо мен, той ще ви разкаже всичко точно както аз ви го разказах.
Старата дама веднага отиде при дъщерите си, за да им разправи цялата история, както й я бях предала. Можете да си представите колко са били изненадани те, нещо, което впрочем аз очаквах. Едната казала, че никога не би и минало през ума подобно нещо, другата — че Робин е глупак, а третата — че не вярва нито дума от това, което съм казала, и е сигурна, че Робин ще разкаже съвсем друго нещо. Но майката, която държала да разследва докрай цялата работа, решила да говори с него, преди аз да мога да го уведомя за нашия разговор. Затова веднага пратила да го повикат от дома на адвоката, при когото бил отишъл. След малко той пристигнал в къщи и заварил цялото семейство събрано.
— Седни, Робин — казала майка му, — трябва да поговоря малко с тебе.
— На драго сърце — отговорил Робин, който изглеждал много весел. — Надявам се, че се касае за някоя добра мома, защото аз съвсем се обърках
— Какво приказваш — учудила се майка му, — нали казваше, че си решил да се ожениш за мис Бети?
— Да, мадам — отвърнал той, — обаче един човек забранява да се сключи този брак.
— Забранява да се сключи този брак? Кой е този човек?
— Самата мис Бети — казал Робин.
— Как така — рекла майка му, — ти поиска ли й ръката?
— Да, разбира се, мадам. Откакто се е разболяла, пет пъти я атакувам официално и тя все ме отблъсква. Тази хубостница е така упорита, че нито се предава, нито приема някакви условия освен едно- единствено, което не съм в състояние да изпълня.
— Аз съм просто смаяна — казала майка му. — Изразявай се по-ясно, защото нищо се разбирам. Надявам се, че говориш сериозно.
— О, мадам, случаят е съвършено ясен за мен. Той сам се обяснява. Тя казва, че не ме иска — това не е ли достатъчно ясно? Мисля, че е ясно и доста тежко.
— Но ти говориш за условия, които не можеш да изпълниш. Какво иска тя? Да прехвърлим на нейно име
