При тези условия, много доволни и истински щастливи, загдето се наредихме тъй добре, отплувахме от Бъгбис-Хоул за Грейвсенд, където корабът остана на котва десет дни. Капитанът окончателно се пресели на кораба. Тук той прояви към нас любезност, която съвсем нямахме основание да очакваме — пусна ни на брега, за да се освежим, само срещу честна дума, че няма да избягаме и доброволно ще се завърнем на кораба. Това бе такова доказателство за неговото доверие в нас, че съпругът ми се трогна до сълзи. В изблик на признателност той каза на капитана, че не смята да приеме, защото бил лишен от всякаква възможност да му се отблагодари както подобава и не искал капитанът да поема такъв излишен риск. След доста взаимни учтивости аз подадох на съпруга си една кесия, в която имаше осемдесет гини, и той я пъхна в ръцете на капитана.
— Ето, капитане — рече той, — това е част от залога за нашата вярност; ако постъпим в каквото и да е отношение непочтено към вас, нека бъде ваша.
И така, слязохме на брега.
Всъщност капитанът имаше достатъчно доказателства за твърдото ни намерение да заминем. След големите ни приготовления нямаше никаква вероятност да предпочетем да останем в Англия, пък и това би представлявало смъртна опасност за нас. С една дума, слязохме на брега с капитана и вечеряхме заедно с него в Грейвсенд при най-добро настроение. Останахме цяла нощ, спахме там, където вечеряхме, и на сутринта най-почтено се завърнахме на борда заедно о него. Оттам купихме десет дузини бутилки с превъзходна бира, малко вино, птици и други подобни неща, които смятахме, че ще бъде добре да имаме на кораба.
През цялото това време хазайката ми беше с нас. Тя ни придружи чак до Даунс с жената на капитана и се върна обратно заедно с нея. Раздялата със собствената ми майка не ми бе причинила такава мъка, както раздялата с нея. Повече не я видях.
На третия ден от пристигането ни в Даунс излезе по-пътен източен вятър и на 10 април отплувахме. Никъде не спирахме, докато корабът, подгонен към бреговете на Ирландия от доста силна буря, не хвърли котва в един малък залив. Наблизо имаше река, името на която не си спомням. Казваха, че се спускала чак от Лимерик и била най-голямата река в Ирландия.
Тук лошото време ни задържа няколко дни. Капитанът, все тъй любезен и мил, отново ни взе със себе си на брега. С това наистина направи услуга на съпруга ми, който доста зле понасяше морето, особено през силно ветровитите дни. Тук отново закупихме пресни провизии — говеждо, свинско и овче месо, птици. Капитанът забави кораба, за да се осолят пет или шест бурета с говеждо за попълване на корабните запаси.
Не изминаха и пет дни, когато времето се оправи. Духна попътен вятър, опънахме отново платната и след четиридесет и два дни достигнахме благополучно бреговете на Вирджиния.
Когато доближихме брега, капитанът ме повика и каза, че от думите ми разбрал, че имам роднини в тази страна и съм била и по-рано в нея. Ето защо предполагал, че ми е известно как постъпват тук с каторжниците, когато пристигнат. Отговорих му, че не зная, и го уверих, че няма да се обадя на никого от роднините си тук, докато се намирам в положението на затворничка. Колкото за останалото разчитаме напълно на неговото съдействие, което бе имал добрината да ни обещае. Той каза, че трябва да намеря някой местен жител, който да ме купи за прислужница и да отговаря за мен пред губернатора на страната. Обещах му да постъпя според неговите указания. Тогава той доведе един плантатор, уж за да ме продаде като прислужница. За съпруга ми нямало нареждане да бъде продаден.
Така аз бях продадена формално. Слязохме на брега заедно с плантатора. Капитанът дойде с нас и ни отведе в някакво заведение, което не зная дали може да се нарече кръчма, или не. Там ни поднесоха пунш, приготвен от ром, и други подобни. Прекарахме извънредно весело. След малко плантаторът ми даде удостоверение, че съм освободена, и писмено уверение, че съм му служила вярно. На следното утро аз бях свободна да отида, където пожелая.
За тази услуга капитанът ни поиска шест хиляди фунта тютюн. По неговите думи той бил длъжен да ги достави на търговеца, наел кораба му. Незабавно го купихме за негова сметка, дадохме му отгоре и двадесет гини и той остана извънредно доволен.
Редица причини ме карат да не разказвам подробно в коя част на колонията Вирджиния се заселихме. Достатъчно е да спомена, че навлязохме в голямата река Потомак. Първоначално възнамерявахме да се заселим тук, при все че впоследствие променихме решението си.
Пренесохме имуществото си на брега и го настанихме в склада, който наехме заедно с квартирата в малкото селище, край което хвърлихме котва. Първата ми работа след това бе да разпитам за майка си и за брат си (тази фатална личност, за която бях омъжена, както подробно разказах). Разпитах тук-таме и узнах, че мисис***, тоест майка ми, е починала и че моят брат или съпруг е жив. Дори нещо по-лошо — узнах, че се е преместил от плантацията, в която бях живяла, и се е установил заедно с един от синовете си в някаква плантация, непосредствено до селището, край което бяхме слезли и наели склада.
Отначало бях малко разтревожена, но после реших, че той не би могъл да ме познае и не само се успокоих напълно, но дори поисках да го видя, без, разбира се, да ме види той.
За тази цел потърсих и намерих плантацията, в която живееше. Заедно с една местна жителка, която бях наела да ми помага, започнах да обикалям край владението му под предлог, че искам да хвърля поглед на околностите и да се ориентирам. Най-сетне се приближих толкова, че видях къщата. Попитах жената на кого е тази плантация. Тя ми обясни, че била на еди-кого си.
И като погледна вдясно, добави:
— Ето джентълмена, собственик на тази плантация. И баща му е с него.
— Как се казват? — попитах.
— Не зная — отвърна тя — какво е името на стария джентълмен, но името на сина е Хъмфри. Смятам, че и бащата се нарича тъй.
Можете да си представите каква смесица от радост и страх ме обзе по този повод — веднага разбрах, че това е собственият ми син, а баща му, който тя ми показа, моят брат. Не носех маска, но смъкнах ниско качулката над лицето си и не се съмнявах, че след двадесетгодишно отсъствие той няма да бъде в състояние да ме познае, още повече, че никой не ме очакваше в този край на света. Но всичките ми предпазни мерки се оказаха излишни. Вследствие някаква болест на очите неговото зрение било толкова отслабнало, че виждал само колкото да не се блъсне в някое дърво или да не падне в някоя яма.
Когато приближиха, казах:
— Той познава ли ви, мисис Оуен? (Тъй наричаха жената.)
— Да — отговори тя, — ако чуе гласа ми, ще ме познае. Но не вижда достатъчно добре и не би познал нито мен, нито когото и да било другиго.
Тогава тя ми разказа историята за неговото зрение, за която вече споменах. Това ме успокои и докато те минаваха край мен, отново отметнах качулката назад. Окаяна майка бях аз — виждах собствения си син, красив, приятен, богат, без да смея да му се открия, нито да привлека вниманието му. Нека всяка майка, която прочете тези редове, си представи с каква мъка в душата си се овладях, какъв копнеж ме обзе да го прегърна и да го облея в сълзи. Имах чувството, че вътрешностите ми се обърнаха, че всяка фибра в мен затрепери. Не знаех какво да правя, както сега не зная с какви думи да предам тези мъки.
След като той отмина, вцепенена и разтреперана, гледах след него, докато го виждах. Сетне се отпуснах на тревата, точно на мястото, което си бях отбелязала. Престорих се, че си почивам, извърнах се, легнах по очи и обсипах със сълзи и целувки земята, по която бе вървял той.
Не можах да скрия вълнението си от жената и тя го забеляза. Но помисли, че не ми е добре. Бях принудена да призная, че е така. Тогава тя настоя да стана, понеже земята била влажна и било опасно да се лежи на нея. Послушах я и тръгнахме.
Докато се връщахме и аз все още я разпитвах за господина и неговия син, възникна нов повод за печални мисли. Уж за да ме разведри, жената започна да ми разказва, че сред някогашните съседи на господина се носел много странен слух.
— Какво разказват? — запитах аз.
— Че когато бил млад — започна тя, — старият господин заминал за Англия и се влюбил в някаква млада госпожица, една от най-изисканите, които били виждали тук, оженил се за нея и я довел при майка си, която тогава била жива. Живял с нея няколко години — продължи тя, — имали няколко деца. Едно от тях бил младият човек с него. Ала след известно време, говорейки веднъж за себе си, старата дама, майка му,
