споменала пред снаха си за доста лошите си преживелици в Англия. Снахата била твърде изненадана и обезпокоена. Накратко, след още някои допълнителни обяснения станало ясно, че тя, възрастната дама, е без всякакво съмнение нейна собствена майка и следователно синът и — неин роден брат. Всичко това така ужасило и объркало цялото семейство, че едва ли не ги погубило. Младата жена не искала да живее с него, а той известно време бил като обезумял. Накрая младата жена заминала за Англия и вече не чули нищо за нея.
Лесно можете да си представите какви чувства породи този разказ у мен, но ми е невъзможно да ви опиша смущението си. Престорих се на изненадана от разказа и зададох хиляди въпроси за подробностите. Оказа се, че жената беше много добре запозната с тях. Най-сетна започнах да разпитвам за материалното състояние на семейството, за смъртта на възрастната дама, тоест майка ми, на кого е завещала имуществото си. Запитах това, защото моята майка ми бе обещала най-тържествено, че като умре, ще ми завещае нещо. Освен това така щяла да нареди всичко, че ако съм жива, да го получа по един или друг начин, без нейният син — тоест моят брат и съпруг — да бъде в състояние да попречи.
Жената отговори, че не знаела в подробности как било наредено, но й казали, че майка ми оставила една парична сума, плащането на която гарантирала с плантацията си. Тази сума трябвало да се даде на дъщерята, щом като се обади, независимо дали е в Англия, или някъде другаде. За изпълнител на завещанието определила сина ми, когото видяхме заедно с баща му.
Тази новина бе твърде важна за мен, за да не й обърна внимание. Можете да бъдете уверени, че ме изпълня с хиляди мисли — какво да предприема, по какъв начин да открия коя съм и изобщо дали да сторя това, или не.
Толкова забъркано бе положението, че наистина не бях в състояние да се оправя, нито знаех какъв път да поема. Денем и нощем тази мисъл не излизаше от ума ми. Станах мълчалива, изгубих съня си.
Съпругът ми забеляза това и започна да гадае какво ме гнети, стараеше се да ме развлича, ала всичко ба напразно. Тогава той почна да иска от мен да му кажа какво ме измъчва и аз дълго отбягвах, докато най-сетне, след непрекъснато настояване, бях принудена да съчиня една история, която впрочем донякъде отговаряше на истината. Казах му, че съм разтревожена, защото трябва да напуснем квартирата и да променим плановете си за заселване, тъй като съм разбрала, че ако останем в тази част на страната, ще ме познаят. Причината била, че след смъртта на майка ми част от моите роднини дошли в местността, в която се намираме, и сега или трябва да им разкрия коя съм — което по много причини не бива да става при сегашното ни положение, — или да се преместим. Мрачното ми настроение се дължало на това, че не съм знаела какво да сторя.
Той се съгласи с мен, че при сегашното ни положение в никой случай не бива да казвам комуто и да било коя съм. Рече, че поради тези причини бил склонен да се преместим в която и да е част на страната, дори да отидем в друга страна, стига да намеря предложението му за уместно.
Това обаче създаде нови затруднения за мен. Преместех ли се в друга колония, аз сама си затварях пътя за едно по-грижливо издирване на наследството, оставено от майка ми. От друга страна, не смеех дори да помисля да разкрия на новия си съпруг тайната за моя някогашен брак. Нито подобаваше да се разказват подобни неща, нито можех да предвидя какви ще бъдат последиците. Освен това невъзможно бе да получа наследството си, без да заявя открито пред цялата страна коя съм била и каква съм станала сега.
Тази обърканост продължи доста време и много разтревожи съпруга ми. Той смяташе, че не съм достатъчно искрена и не споделям напълно тревогите си с него. Често казваше, че не можел да разбере какво е сторил, та не му доверявам тайните си, независимо какви са, особено пък ако са мрачни или потискащи. Впрочем аз наистина можех да му се доверявам във всичко, защото никой мъж не го заслужаваше повече от него. Но това бе тайна, която не знаех как да му разкрия. И тъй като нямаше жива душа, за да споделя поне част от нея, товарът ми стана непоносим.
Който иска, нека си твърди, че нашият пол не умеел да пази тайна. Целият ми живот ме убеждава в противното. И жената, и мъжът се нуждаят от някой, комуто да доверят тайната си, от някой близък приятел, с когото да споделят радостта или мъката си. В противен случай, каквото и да стане, тайната ще се стовари като двойно бреме върху душата и може да стане дори непоносима. Нека хората кажат сами права ли съм, или не.
Поради тази причина както жени, така и мъже, дори мъже с превъзходни качества, са проявявали слабост и са се оказвали негодни да понесат бремето на една тайна радост или пък тайна скръб. Те са били принуждавани да ги разкрият, само и само да се сдобият с отдушник и да облекчат сърцата си, смазани под бремето на тайните. Това съвсем не е признак на лекомислие, а напълно естествена последица. Ако се съпротивяват дълго на угнетеността, такива хора почват да говорят насън и да разкриват тайните си, без оглед нито на лицето, пред което се откриват, нито на последиците, дори и да са фатални. Този естествен нагон така непреодолимо се проявява в съзнанието на провинените в тежко престъпление, като например тайно убийство, че те са принудени да го разкрият, ако ще това да означава и собствената им гибел. Вярно е, че тези разкрития и изповеди прославят божието правосъдие. Но вярно е също така, че провидението, което обикновено избира за свое оръдие природата, и сега си служи с естествени причини, за да получи тези изключителни резултати.
Бих могла да дам множество забележителни примери в тази насока от моето дългогодишно общуване с престъпността и престъпниците. Когато бях в Нюгейт, познавах един човек, който бе една от тъй наречените „нощни птици“ — не зная дали и впоследствие са ги наричали така. Тъмничарите го пускали всяка нощ да върши кражби, а на следния ден издирвали и връщали обратно срещу възнаграждение откраднатото от него през предишната нощ, тъй като този човек разказвал с такава точност в съня си всичко, което вършел — всяка своя стъпка, какво и къде е крал, — сякаш бил буден. По тази причина всеки път, след като го пускали, трябвало да го затварят или сам, или с някой от стражарите, тъй че никой друг да не го чуе. Иначе, щом разкажел подробностите и съобщял всичките си похождения и успехи на някой от своите събратя-крадци или на работодателите си, както би трябвало да ги нарека, всичко се оправяло. Заспивал си тихо и мирно както всички хора.
Надявам се, че никой няма да сметне за излишно отклонение разказа за тази част от моя живот и за хората, принудени да разкриват най-съкровените свои и чужди тайни. Направих го, за да извлече всеки читател поука, назидание, предупреждение и полза.
Бремето на моята тайна така ми тежеше, че постоянно обмислях какво да предприема. Единственият изход, който можах да намеря, бе да посветя съпруга си дотолкова, че да се убеди в необходимостта да се заселим в някоя друга част на света. Следващата дилема пред нас бе към коя част на английските колонии да се отправим. Съпругът ми беше съвършено чужд на страната и едва ли знаеше нещо повече за географското положение на колониите. При все че пиша това, аз самата не зная какво означава думата „географско“. Притежавах само обши познания, добити от дългите разговори с хора, които пристигаха или заминаваха за различните страни.
Така например знаех, че Мериланд, Пенсилвания, Източен и Западен Джърси, Ню Йорк и Нова Англия бяха разположени северно от Вирджиния и следователно имаха по-студен климат. Ето защо те не ме привличаха. Аз по природа обичам топло време; с възрастта моята склонност да избягвам студения климат се засили още повече. Това ме накара да реша да се преселим в Каролайна, която е най-южната английска колония на континента. Още повече, че оттам много лесно можех да дойда по всяко време, което бих сметнала за подходящо, за да потърся имуществата от майка си и да предявя моите права върху тях.
Взела това решение, предложих на съпруга си да напуснем селището, гдето живеехме, и да вземем нашето имущество със себе си в Каролайна, където щяхме да се заселим. Съпругът ми охотно се съгласи с моя пръв довод, тоест че не е добре да оставаме тук, след като го бях убедила в опасността да ме познаят. Останалото не му казах.
Но ето че се породи още едно, ново затруднение. Главният въпрос продължаваше да тормози съзнанието ми и не можех дори да помисля да напусна страната, преди да се осведомя по един или друг начин какво е сторила майка ми за мен. Освен това не можех спокойно да понеса мисълта да замина, без да разкрия коя съм на моя бивш съпруг (брат) или на моето дете, сина му. Но ми се искаше да го направя тъй, че новият ми съпруг да не научи за тяхното съществуване, а и те да не узнаят нищо за него. Измислих безброй начини, за да го сторя. На драго сърце бях готова да изпратя съпруга си в Каролайна и да го последвам по-късно. Това обаче бе неосъществимо, защото той нямаше да мръдне без мен, тъй като не познаваше страната и нямаше понятие как се устройва плантация. Сетне реших отначало да идем там
