заедно и сетне, като се заселим, да се върна във Вирджиния. Знаех обаче, че дори и тогава той никога не ще поиска да се отдели от мен и да остане сам. Всичко се обясняваше с обстоятелството, че той бе отгледан като аристократ и не само не познаваше страната, но бе и ленив. Когато създадохме плантацията, той предпочиташе да обикаля горите с пушка или, както казваха, да ходи на лов. То бе главното занимание на индианците, но, повтарям — той предпочиташе това, само и само за да не работи в плантацията.
Тези препятствия бяха непреодолими и просто не знаех какво да предприема. Така си бях втълпила да разкрия на бившия си съпруг коя съм, че не можех да устоя — още повече, защото си мислех: не го ли сторя, докато той е жив, по-късно може би ще правя напразни опити да увещавам сина си, че наистина съм същото лице и съм негова майка. Тъй че можех да загубя както завещанието от майка ми, тъй и подкрепата и утехата на най-близките си.
От друга страна, не можех да разкрия положението си, тоест че имам съпруг и че съм докарана на заточение като престъпница. И поради двете причини за мен бе абсолютно необходимо да напуснем страната и да се завърна при бившия си мъж, сякаш идвам от друга колония.
По тия съображения продължих да настоявам пред мъжа си, че е абсолютно необходимо да не се заселваме край реката Потомак, защото незабавно ще станем известни на всички, докато, отидем ли другаде, ще пристигнем със същото добро име, което има всяко семейство, дошло да се засели там. Тъй като местните жители са винаги добре настроени към новопристигналите заселнически семейства, донесли със себе си имущества, то ние можехме да разчитаме на благосклонно посрещане, без всякаква опасност да се разкрие истинското ни положение.
Казах му още, че имам многобройни роднини тук и че не смея да им се обадя, защото скоро ще научат причината за идването ми във Вирджиния, а това би ме изложило крайно много. Споменах и това, че имам основания да вярвам майка ми, починала тук, да ми е завещала нещо, което може би е доста значително. Това заслужавало да се проучи, но не можело да бъде сторено, без да узнаят всички кои сме, освен ако се преместим. Ако обаче се заселим другаде, бих могла да посетя брата и племенниците си, за да ги видя и да разбера какъв е моят дял, да бъда приета с уважение и същевременно да получа онова, което ми се полага. Сторех ли го сега, едва ли можех да очаквам друго освен неприятности — вероятно щяхме да се караме, щяха да ни кълнат и обиждат, нещо, което мъжът ми навярно нямаше да може да понесе. А в случай че се наложеше да доказвам по съдебен ред, че действително съм дъщерята, това щеше да доведе до искане на сведения от Англия, а тъй можех да загубя и да проиграя всичко.
С тези доводи и след като запознах мъжа си с истината дотолкова, доколкото бе необходимо за него, решихме да тръгнем и да потърсим някое селище в Каролайна.
С оглед на това започнахме да разпитваме за кораби, заминаващи за Каролайна, и твърде скоро научихме, че от другата страна на залива, както го наричат, а именно в Мериланд, имало кораб, пристигнал от Каролайна, натоварен с ориз и други стоки, който щял да са връща пак там. Наехме една гемия за превозване на имуществото си, сбогувахме се окончателно с реката Потомак и се отправихме с целия си багаж към Мериланд.
Пътуването бе дълго и неприятно. Според мъжа ми за него то било по-тежко, отколкото цялото пътуване от Англия, защото времето беше лошо. Имаше вълни, а корабчето бе малко и неудобно. Освен това бяхме навлезли на цели сто мили нагоре по Потомак, в местността, изречена Уестморланд, тъй като Потомак е не само най-голямата река във Вирджиния, но, както съм чувала, и най-голямата река в света, която се влива в друга река, а не направо в морето. Докато плувахме по нея, времето непрекъснато бе лошо и често се излагахме на големи опасности, защото, макар и да я наричат река, често тя е така широка, че когато се намирахме в средата, в протежение на много левги не можехме да видим земя нито от едната, нито от другата страна. Сетне трябваше да прекосим големия залив Чесапик, който там, където в него се влива Потомак, е широк близо тридесет мили. По тези причини пътуването ни излезе двеста мили, и то в една мизерна гемия с цялото ни имущество. Случеше ли се някое нещастие, щяхме да се окажем в окаяно положение. Ако изгубехме всичко освен живота си, щяхме да останем голи и боси в дива, непозната местност, без изобщо да имаме приятел или близък в тази част на света. Само при мисълта за това изтръпвах, дори и след като опасността бе отминала.
И тъй, след петдневно плаване, пристигнахме до селището, което, доколкото си спомням, наричаха Филипс Пойнт. Обаче какво мислите — когато пристигнахме, се оказа, че корабът от Каролайна бил натоварен и отплувал преди три дни. Това бе голямо разочарование за нас. Но тъй като аз от нищо не падах духом, казах на мъжа си, че след като не можем да се доберем до Каролайна, а тук, където се намираме, земята изглежда много плодородна и хубава, то най-добре ще бъде да проучим дали условията отговарят на нашите цели. В случай че всичко се окаже благоприятно за нас, можем да се заселим тук.
Слязохме незабавно на брега, но се оказа, че точно тук няма възможност нито да се подслоним, нито да приберем имуществото си. Открихме обаче един много услужлив квакер, който ни посъветва да отидем в някаква местност, разположена на шестдесет мили в източна посока, тоест към устието на залива. Той живеел там и ни увери, че ще имаме възможност или да се заселим, или да потърсим друго място, още по- удобно за заселване. Покани ни тъй любезно, че се съгласихме да идем. Самият той дойде с нас.
На тръгване купихме двама прислужници: една англичанка, току-що пристигнала от Ливерпул, и един негър. Това бе абсолютно необходимо за хора, решили да се заселят в тази колония. Почтеният квакер ни оказваше непрекъснато услуги и когато пристигнахме в селището, ни намери удобен склад за багажа, подслон за самите нас и за прислугата.
Два месеца по-късно, пак с негова помощ, получихме от губернатора на колонията голям участък земя за нашата плантация. Тъй окончателно изоставихме мисълта за преселване в Каролайна. Тук бяхме приети много добре, настанени в удобно жилище, докато завършим приготовленията — разчистване на достатъчно земя и набавянето на материал за постройка на собствен дом. Всичко това бе извършено съгласно указанията на квакера. И така, само за една година ние притежавахме близо петдесет акра25 разчистена земя, част от която заградихме и засяхме с тютюн. Освен това имахме просторна градина и достатъчно ниви, за да снабдяваме слугите си със зеленчуци и хляб.
При това положение се заех да убедя мъжа си да ме пусне пак оттатък залива, за да разпитам там за роднините си. Сега той се съгласи с по-голяма охота, защото имаше достатъчно работа, а можеше да се забавлява и с пушката, което тук наричат лов и което много му се нравеше. Сега ние често отправяхме погледи един към друг, понякога с голямо удоволствие, и размишлявахме за това, колко по-хубав бе животът ни тук не само от Нюгейт, а и от най-голямото ни благоденствие през време на позорния „занаят“, с който и двамата се бяхме занимавали.
Сега стопанството ни бе в много добро състояние. Бяхме закупили от колониалните власти земя за тридесет и пет лири, които заплатихме в брой, и плантацията даваше достатъчно доход, за да осигури и двама ни до края на живота. А колкото за деца, отдавна бях минала възрастта, когато изобщо можех да помисля за нещо подобно.
Но благополучието ни не се заключаваше само в това. Както вече казах, аз отплавах отвъд залива, гдето живееше моят брат и бивш съпруг. Но не отидох в същото село, както по-рано, а се отправих срещу течението на друга голяма река, западно от Потомак, наречена Рапаханок. Тъй се озовах зад плантацията на брат си, която бе доста просторна, а сетне — по един плавателен приток на Рапаханок — се добрах и до самата плантация.
Сега вече бях твърдо решила да се явя открито пред моя брат и да му кажа коя съм; но понеже не знаех в какво настроение ще го намеря или по-право се опасявах, че мога да го разтревожа много с неочакваното си посещение, реших най-напред да му пиша писмо, та да му обясня коя съм и че не съм дошла да го безпокоя във връзка с някогашните ни отношения, които, както се надявах, отдавна бяха забравени, а се обръщах към него като сестра към брат с молба да ми помогне да получа завещаното от нашата майка. Изказвах увереност, че той ще постъпи честно, особено като вземе предвид колко далечен път съм изминала, за да дойда тук.
Прибавих в писмото и няколко много нежни слова за сина му, който, както му бе известно, беше мое дете, и че както аз, така и той не сме виновни, загдето сме се оженили, тъй като и двамата не сме знаели близкото си родство. Ето защо се надявах, че той ще изпълни най-горещото ми желание да видя веднъж моето собствено и едничко дете и да дам израз поне на част от безкрайната си обич към този момък, който дори не помни своята майка.
Разчитах, че щом получи писмото, той веднага ще го даде на сина си, тъй като очите му бяха твърде
