Двама опитни воини също излязоха напред и предложиха да защитават Уилоу и детето.
— Вонкар! Вонкар! Той ще отиде! — насърчително викаха хората.
— Не Вонкар! — размаха Барглекат дебелите си ръце. — Той е най-добрият ни боец. Какво ще стане, ако ни връхлетят още кучета-убийци? Той трябва да брани нас.
— Не Вонкар! Да остане тук! — отново се развикаха хората с жар, но с променено настроение.
— Е, ако не той, тогава кой? — попита Заклинателят.
Настана мълчание. Мъжете пристъпваха от крак на крак и си потриваха носовете. Уилоу търсеше очите на приятели и съседи, но те го отбягваха.
— Аз ще отида — каза Мегош.
— Отлично! Чудесно! — със задоволство го подкрепи Барглекат. — Да живее Мегош!
— Точно така — кисело се обърна Великият Заклинател към съветника. — Имаме вече двама смели доброволци, но на тях им трябва водач. Според костите, това сте вие, Префект Барглекат.
Барглекат се хвана за сърцето и залитна напред. Шапката му се килна, лицето му пребледня.
— Аз ли?
— Да, ти — потвърди Заклинателят.
— Слава, слава на костите! — радостно изразяваха хората одобрението си.
— Вонкар! Ти и бойците, пригответе се за път! — с усилие произнесе Барглекат.
Приготовленията за дългото пътуване отнеха цели два дни. Най-напред трябваше да се усили охраната на селото, защото споменът за връхлитащия звяр беше твърде ярък и гробовете твърде пресни, за да се чувства някой спокоен. Вонкар и мъжете поставиха капани и преградиха с подострени колове всички пътища и пътеки. Бяха поставени постове, които не се снемаха дори и нощем.
Рано сутринта на третия ден всичко беше готово. Мястото, от което щяха да тръгнат, се намираше в близост до руините на старото селище. Мегош и майка му бяха вече там, когато Уилоу, Кайя и децата пристигнаха. Утринната мъгла се стелеше бавно между долмени и мегалити, а високите треви се поклащаха леко, на талази. Мястото изглеждаше глухо и призрачно.
Мегош прегърна майка си, която плачеше неутешимо, сякаш никога повече нямаше да го види, а Уилоу разговаряше тихо с децата си.
— Страх ли те е, татко? — понита Ранон.
— Не… да — объркано отвърна Уилоу.
— Нищо, аз не те обвинявам за това, татко — каза Мимс. — На твое място и аз бих се страхувала, но ако ме вземеш със себе си, аз ще те предпазя от вълшебниците, които могат да те омагьосат и да те приспят в гората за сто години.
— А без мен кафявчовците ще те хванат, ще те вържат и ще те гъделичкат до смърт! — Ранон махаше възбудено с ръце срещу въображаеми противници, печално известни с жестокостта си.
— Ами тролите! — каза Мимс с разширени очи. — Те могат жив да те одерат, ако аз не съм край теб, за да ги спра. Те могат…
— Мимс, престани, моля те. Знаеш, че мразя тролите.
— Аз мога да те пазя от тях, татко. Бих могла да ти нося копието.
Уилоу се засмя и прегърна децата си.
— Щастлив баща съм аз! Щеше да е хубаво да дойдете с мен, но мисля, че Вонкар по-добре ще ме пази. Освен това, кой ще се грижи за майка ви, докато ме няма?
— Вярно, по-добре да останем, татко — съгласиха се децата.
Здраво натоварени и въоръжени, тримата бойци се задаваха по пътеката.
Беше време за тръгване. Кайя подаде на Уилоу специалната кошничка, която беше приготвила. В нея малката щеше да е на топло и сигурно, завита в нейното шарено одеялце и покрита с меки кожи.
— Вече ми липсваш, Уилоу — нежно промълви Кайя, като му помагаше да закрепи кошничката на гърба си.
Уилоу я прегърна и двамата дълго стояха, смълчани.
— Обичам те, Кайя. Остани със здраве и не намирай, моля те, повече бебета по реката.
Кайя плачеше безутешно.
— Аз се шегувам, мила моя.
— Знам — хлипаше Кайя. — Да се грижиш добре за детето и до се пазиш. Ето, вземи това, носи го като талисман — и тя му подаде една къдрица.
— Кайя, ти си си отрязала косата!
— Сложи я тук — тя внимателно мушна къдрицата в джоба на палтото му, точно до сърцето. — Да ти носи късмет.
Мърморене и тежки стъпки в мъглата обявиха идването на Барглекат.
— Това, което не разбирам, е какво точно трябва да правим. Да извървим пътя до Кръстопътя на Дайкините и нищо друго? Да чакаме знак ли? Кой знае?
— Аз знам! — отекна гласът на Великия Заклинател между старинните погребални камъни.
В първия момент не се виждаше никой. После за всеобща изненада най-близкият камък започна да променя формата си. Появиха се ръце и глава, бели кълба от мъглата се превърнаха в коси и рошава брада. Пред тях стоеше Великият Заклинател.
— У-у, колко е студено тук, колко е пусто и диво — той измъкна една манерка в кожена торбичка. — Иска ли някой медовина? Не? Добре тогава… — след дългата глътка той примлясна доволно и продължи. — Така е по-добре. Сега елате по-близо, по-близо. Ето какво трябва да направите. Онова място изобщо не е за Нелвини, затова стойте там, колкото е възможно по-кратко. Щом стигнете до кръстопътя, дайте детето на първия срещнат Дайкини и веднага се връщайте.
— И това ли е всичко? — понита Уилоу.
— Да, това е всичко.
— Но много от тях са лоши или луди — каза Мегош.
— А много от тях и лоши, и луди — потупа меча си Вонкар.
— Как тогава да знаем, че сме намерили този, когото търсим? — понита Уилоу.
Великият Заклинател затвори очи и поклати глава.
— Няма значение. Дайте детето на първия срещнат и се връщайте у дома, по най-бързия начин.
— Но…, но какво ще стане, ако… — гласът на Уилоу се смесваше с детския смях, идващ от кошничката на гърба му.
— Какво има, Уилоу? Не ми ли вярваш? Искаш знак? Много добре. Ето — Заклинателят вдигна един камък. — Следвайте птицата. Вървете, накъдето тя ви отведе. Таута! Локуа — трик! Таута!
Той хвърли камъка силно нагоре, високо над мъглата. Щом първите лъчи на изгряващото слънце го докоснаха, камъкът се превърна в искрящо бял гълъб.
Гълъбът направи няколко кръга и леко полетя на юг.
— Чудесно! — ликуваше Барглекат. — Отлетя към селото, към дома!
— Какво? — Великият Заклинател изглеждаше смутен, той бързо отпи още една глътка и заговори. — Грешка, грешка! Много е студено тази сутрин, много. Забравете птицата, следвайте реката. Вярвайте ми. Всичко ще бъде наред, но ви предупреждавам: Не отивайте отвъд Кръстопътя на Дайкините!
Всички потеглиха към гората, само Уилоу остана замислен и смутен.
— Нещо не е ли наред, Угфуд? — прошепна старият мъж.
— Аз не…
— Вчера, когато те попитах кой пръст съдържа силата, която ще ти позволи да овладееш енергията на всемира, кой беше първият ти отговор?
Уилоу се засмя.
— Е, беше толкова глупав…
— Нищо, кажи ми го.
— Ами, щях да кажа, че трябва да избера някой от моите пръсти.
— Точно така, точно така, глупчо! — Заклинателят потупа лекичко Уилоу по рамото. — Ах, момчето ми, ако само имаше повече вяра в себе си, в това, което наистина чувстваш! В теб се крие могъществото на Велик Магьосник, но ти трябва сам да повярваш в това! Слушай единствено сърцето си и никога няма да
