било да прегърне силно оръжията си, за да го намерят напролет умрял като боец.
Той бил открит от горските вълшебници малко преди да издъхне. Те го скрили в своите тайни подземия и го хранили и поили, докато не възвърнал силите си. Вонкар им разказал за дългото си странстване към Тир Аслийн и когато ги попитал дали това царство наистина съществува, те погладили дългите си бради и отговорили утвърдително. На въпроса обаче дали ще му покажат пътя, те тъжно поклатили глава и казали, че това не е възможно. Всичките техни вълшебства, тайнства и скрити проходи в планините, не можели да отведат дори самите тях в пределите на приказното царство. Вонкар упорито ги увещавал и молил, но те били непреклонни. Все пак всеотдайността му най-накрая ги накарала да отстъпят малко и те му подарили сребърен магически пръстен, майсторски изработен и гравиран — трябвало да го носи винаги. После го облекли в топли кожи и го превели до далечно място, от което се виждал обвит в мъгли замък. Но това не бил Тир Аслийн, това бил Нокмаар.
Вонкар за пръв път дочул зловещия далечен вой на кучетата-убийци и за пръв път усетил ужаса и заплахата, предизвиквани от могъществото на Бевморда. Тогава разбрал, че е дошъл краят на неговото странстване. Разбрал защо е станал войн през дългите години, изпълнени с несгоди и премеждия. Трябвало да се откаже от личната си свобода и да посвети живота си на защитата и опазването на родната долина. Нокмаар трябвало да бъде спрян на всяка цена.
Вонкар така и направил.
Огънят догаряше бавно и разказът явно беше към края си.
— И сега, приятели мои, искам да ви открия нещо — Вонкар се изправи, внимателно помести детската ръчичка и показа знака от вътрешната страна на лакътчето й.
После сложи магическия сребърен пръстен точно до него.
Пръстенът беше инкрустиран със същия знак.
Докато се придвижваха на другия ден, Уилоу често откриваше следите от стария път под краката си. От време на време се виждаха дори запазени участъци от него. Тук-там в реката стърчаха останки от устои на някогашни мостове.
На север от Долината на Нелвините обаче, всякакви следи от път изчезнаха и напредването ставаше все по-трудно. Пътеката навлезе в гъста гора и на много места се налагаше дълго да заобикалят паднали дървета и скали. Натъкваха се на отдавнашни полесражения: наоколо беше осеяно с ръждясали оръжия, брони и белеещи се кости, разхвърляни навред като сухи клони. Веднъж Барглекат ритна настрана нещо, което мислеше, че е буца пръст, и изкрещя от изненада, когато видя да се търкаля потъмнял череп. Друг път Вонкар им показа кон и ездач, загинали заедно, покрити и оплетени в клони на пълзящи растения. Редяха се гледки на смърт и разложение — бесилки, от които висяха плесенясали скелети, мъртви от години троли с потъмняла и изсъхнала кожа, с очи, сякаш пълни с непресъхваща злоба…
Следващата област, в която навлязоха, беше дори още по-ужасна. Неизвестна плесен беше забавила растежа на цялата зеленина. Горите бяха обичайно гъсти и разнообразни, но дъбовете и брезите едва надвишаваха височината на Нелвините.
При тези обстоятелства сигурно прикритие не можеше да се намери никъде. Мяркаха се и мрачни конници по околните склонове на планините.
— Ще спрем тук и ще чакаме да падне нощта — тихо заповяда Вонкар.
Направиха малък лагер, стоплиха се край огъня и хапнаха мълчаливо. Умората, прахолякът и мухите бяха раздразнили детето и то доста силно започна да хленчи и плаче. Барглекат невъздържано ругаеше и дори посегна да го удари.
— Не смей! — със стиснати юмруци го спря Уилоу. — Това нищо няма да помогне. Детето е болно, не виждаш ли?
— Не е болно, дай го насам — Барглекат грубо се пресегна и взе детето, но то се сгърчи и повърна в лицето му.
— Казах ти — Уилоу я взе обратно. — Наистина е болна.
— Ще умре ли? — разтревожи се Мегош.
— Не се шегувай със сериозни неща, приятелю. От недоспиване е. Като си почине и нахрани на спокойствие, бързо ще й мине.
Барглекат шумно се миеше и мърмореше, а войните седяха с кръстосани крака и се подсмиваха.
— Онези конници бяха Дайкини — обърна се той към тях. — Трябваше да им дадем детето.
— Дайкини, но от Нокмаар — присвил очи, поклати глава Вонкар.
— От Нокмаар? — с ужас възкликна Мегош. — Защо си толкова сигурен?
— Приятелят ми ми каза — Вонкар потупа меча си. — Той ми прошепна новината. Кръвта на онези негодници го прави щастлив.
— Мислиш ли, че нас търсят? — попита Уилоу.
— Да.
— К-кучетата с-с тях ли са?
— Да, Барглекат. Но ако трепериш все така, много ще отслабнеш и няма да ти обърнат внимание.
Войните се засмяха на шегата. После Вонкар отново впери поглед в далечните конници. Те се отдалечаваха на изток, най-вероятно подведени от погрешна следа. Привечер долетя далечният вой на кучетата-убийци, който сумрака правеше още по-зловещ. Нелвините потрепериха, дори и Вонкар.
— Само глупаците не се страхуват — каза той, като видя, че Уилоу го погледна. — Как е малката?
— По-добре, Вонкар.
— Дай аз да я понося тази нощ, ти и без това имаш достатъчно товар.
Ходенето през поразената гора беше леко. Нощта беше хладна, а звездите грееха ярко. Вонкар често се усмихваше на детето и тайно докосваше загадъчния знак на ръчичката му. Чуваха го да говори странни думи, които никой Нелвин не би разбрал.
Един кафяв мечок се присъедини към тях за известно време. Той най-напред изчака малката колона да го отмине, а след това тръгна тихо от лявата страна. В желанието си да го прогони Барглекат махаше с ръце, съскаше и подвикваше и това предизвика Вонкар да се обади:
— Глупак! Не виждаш ли какво прави? Не виждаш ли, че ни е приятел?
Мечокът вървеше така, че вятърът да отнася неговата миризма към кучетата и да прикрива тяхната. Призори той се изгуби в гъсталака.
Пътят отново стана широк, личаха много и пресни следи. Вонкар ги разгледа внимателно и поведе малката група към гората. Стремяха се да не се отклоняват, но ходенето беше затруднено и Барглекат отново взе да досажда с оплакванията си. Накрая Вонкар го просна на земята с един ритник, за да млъкне. Само след секунди всички бяха по корем. Уилоу затисна с ръка устата на детето и неистово шепнеше на другите да мълчат. По пътя се задаваха Нокмаарски конници.
Уилоу ги гледаше с разширени от страх очи и за пръв път усети какво значи парализиращ ужас. Конете бяха черни и огромни и той не би могъл да достигне дори стремената им! Освен това бяха покрити с метални брони, от които стърчаха остри шипове, а на челата им стърчаха железни рога.
Ездачите бяха още по-ужасни — огромни и въоръжени до зъби. Това бяха първите Дайкини, които Уилоу виждаше. Кожените им туники бяха нагънати и тежки, а наметалата им се развяваха и издуваха назад като крила на прилеп. Отстрани на седалката се поклащаха шлемове, приличащи на чудовищни черепи. Но най- отвратителни бяха оръжията им.
Дълги закривени мечове за изкормване, боздугани, вериги с шипове, грамадни лъкове и стрели с куки на върха.
От юг се задаваше пратеник и конниците спряха, да го изчакат.
— Гърлата и очите! — с шепот изкомандва Вонкар бойците си.
— Бебето е у Нелвините — провикна се приближаващият се ездач! — Едно от кучетата го е проследило до тяхната долина, но то вече не е там. Сигурно са тръгнали с него на север.
— Дали са успели да стигнат чак дотук? — попита водачът на конниците.
— Сигурно не. Разпръснете се във верига и внимателно претърсвайте навсякъде, по всяка вероятност ще се опитат да минат нощем. Аз трябва да продължа, за да докладвам на Сорша и генерал Каел. Къде е лагерът им?
