сгрешиш! Ето. Вземи тези три вълшебни жълъда. Щях да дойда с теб, но не мога, знаеш. Ще превърнеш всяко нещо в камък; щом хвърлиш някой от тях.
— Първият май ще е за Барглекат — не без лукавство отвърна Уилоу.
— Не, не! Ако използваш магията да правиш злини, злото ще те обсеби и никога няма да те пусне. Ти имаш още много да се учиш, Уилоу. Учи се добре. Хайде, сбогом! — Заклинателят махна с ръка и изчезна в облак от дим.
Уилоу сложи внимателно жълъдите при къдриците на Кайя и побърза да настигне другарите си. Той се обърна и махна за сбогом на семейството си и на хората от селото, дошли да ги изпратят, като се опитваше да се засмее, но… едва не се разплака.
Много от изпращачите хлипаха и не криеха сълзите си.
Такова беше началото на дългото пътешествие на Уилоу Угфуд, което щеше да завърши много по- неочаквано и странно, отколкото беше започнало.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
КРЪСТОПЪТЯТ НА ДАЙКИНИТЕ
Пътят вървеше равен и широк на север, през Долината на Нелвините. Той минаваше напряко през гората, която покриваше източния бряг на Фрийн. Дърветата бяха високи и кичести и често се мяркаха животни, които слизаха до реката да пият вода.
Вонкар изпрати двамата войни напред, да разузнават, а той поведе малката група. Барглекат тръгна след него, като обилно се потеше и непрестанно се оплакваше за щяло и нещяло — ту конски мухи жестоко го хапеха по врата, ту пръста си ударил в някакъв корен, ту разкалян участък правел ходенето прекалено трудно. Мегош и Уилоу вървяха най-отзад, носейки целия багаж, провесен на един огънат от товара прът. В северния край на долината пътят се отдели от реката. В началото широк и добре настлан, сега той постепенно се превърна в разбит коларски път, а след няколко левги в силно обрасла пътека. Така гъсто обрасла, че дори Вонкар я изгуби няколко пъти.
Барглекат все изоставаше и Мегош често го застъпваше по петите. На всичкото отгоре, изглежда всеки по-рязък звук го плашеше не на шега и той всеки път викаше уплашено; трябваше Вонкар да го скастри гневно, за да не нарушава мълчанието на колоната.
Навлизаха в район, в който малко Нелвини изобщо някога ходеха. Само увлечени в преследване на дивеч ловци смееха да се отдалечават толкова на север. Отвъд долината се простираше светът на Дайкините. Вонкар забави ход, стана още по-внимателен, често сам разузнаваше пътя напред.
На втората нощ те спряха за почивка в самия край на долината и си устроиха лагер в една малка пещера далеч от пътеката. Мястото беше добре защитено и сигурно. Огънят и топлата храна бързо приспаха Барглекат, а Мегош, Уилоу и Вонкар останаха сами за пръв път от много време. Бойците бяха на пост и тримата стари приятели можеха спокойно да си поговорят. Животът ги беше разделил отдавна — Вонкар замина някъде далеч и се върна след доста години, а Уилоу и Мегош бяха наследили занаятите и стопанствата на бащите си. Сега те седяха един до друг, както някога край брега на реката, в могъщите клони на някой дъб или в някоя малка пещера като тази.
— Хубаво място, нали Вонкар?
Войнът кимна.
— Последното такова. Оттук нататък ще сме все на открито, много нощи поред.
Мегош се наведе леко напред и попита:
— Ти… ти ходил ли си до Кръстопътя на Дайкините, Вонкар?
— О, да.
— А отвъд него?
— Само веднъж — Вонкар се загледа замислено в приятелите си през пушека. — Когато се отправих в моето странстване.
— Странстване? В търсене на какво?
— Тир Аслийн.
— Тир Аслийн! Но това е само…
— Само легенда? Само мит? — очите на Вонкар блеснаха.
— Е… не е ли така, кажи!
Войнът се засмя, без да отговори.
— Ти не си намерил Тир Аслийн, нали, Вонкар?
— Не.
— Тогава твоето странстване е било напразно.
— О, не, приятелю — Вонкар се засмя тихо и поклати глава, — ако моето странстване беше пропаднало, ние нямаше да сме тук сега заедно.
После, поглеждайки често към детето в ръцете на Уилоу, той разказа една много вълнуваща и интересна история.
Легендите разказват, че в стари времена цялата земя била свободна и спокойна. В онези дни широк път водел на север от Долината на Нелвините към Далечните Планини и Царството Тир Аслийн. Всички Дайкини живеели в мир, управлявани от справедлив цар. Вярно, че понякога се появявали бандити по пътищата и пътниците трябвало да носят остри ками на кръста си, но това се случвало рядко. Друг път тълпи мародерстващи троли създавали неприятности на Аслийнската кавалерия, но те бързо били разпръсвани и прогонвани. Вестоносци, бирници и търговци можели безпрепятствено да достигат всяко кътче на царството. Пътуващи бардове, менестрели и акробати забавлявали хората на много панаири н карнавали. Два великолепни фестивала се провеждали в замъка на Тир Аслийн всяка година хората се тълпели там пролет и есен.
Като всички Нелвински младежи Вонкар бил слушал за блясъка и могъществото на далечното царство, но за разлика от повечето, жадувал да види всичко с очите си. Той бил сирак, бил свикнал да ловува сам в горите и затова може би, за него било по-лесно да напусне родната долина. Рано една сутрин той събрал, малкото си вещи в една вехта торба и се отправил право на север — към приказния Тир Аслийн. Пътешествието вървяло без особени премеждия до Кръстопътя на Дайкините и горите отвъд него, но там той изгубил пътя и повече не го намерил.
Три години бродил Вонкар в непознати земи, докато най-накрая достигнал Западното Море. Там срещнал смели мъже и пътувал заедно с тях, сред плаващите ледове в откритите им лодки, украсени с драконови глави. После продължил още по на север до Вечнозаледената Земя. Там видял бели мечки и безкрайни стада чудни елени. Разклонените им рога проблясвали под лъчите на бледото северно слънце и покривали равнините като гъста гора.
Вонкар продължил странстването си на изток и скоро бил посрещнат от дружелюбни номади, които му казали, че неговото идване е предсказано от дедите им. Те дълго го увещавали да остане при тях завинаги, особено след като се убедили какъв ловък и храбър ловец е той. Дълго останал Вонкар при тях…, но мисълта, че още не е открил бленувания Тир Аслийн не му давала мира. Един ден, макар и със съжаление, той се отправил отново на запад, отнасяйки със себе си една златна верижка н една обичка с рубин — нежен спомен от една дама…
Много месеци пътувал Вонкар на запад, към дома. През, цялото време въображението му работело неспирно и трупало все нови и нови образи за митичния Тир Аслийн — един от друг по-приказни и недосегаеми. Той дълго мислел за своите приключения и за многото неща, които бил научил от различните хора по пътя, избран от неговата Съдба. Струвало му се, че чиракуването и странстването са към края си и че е дошло времето да се нарече истински войн.
Гладен и изтощен, той все по-трудно си проправял път към земите на север от Долината на Нелвините, докато една свирепа снежна виелица не го принудила съвсем да спре. Свит на кълбо между скалите, Вонкар се опитал да запази малкото останала в тялото му топлина, но усетил, че това усилие е напразно и че краят наближава. Последното, което направил, преди да изгуби съзнание сред белите вихрушки и виещия вятър,
