— На дванайсет левги оттук. Обсаждат замъка Галадорн.
— Галадорн! Това ще е последният скъпоценен камък в короната на Бевморда! Остават само Нелвините, но с тях лесно ще се справим.
Двамата мъже се разсмяха грубо.
— Наслука, приятели! — извика пратеникът на тръгване, — Дано убиете една-две дузини от тези малки прасета до довечера, за да има с какво да нахраним кучетата си.
— А-ах! — изпъшка тихо Барглекат и зарови лицето си още по-дълбоко във влажния мъх.
— Дано срещнеш някое малко прасе като мене, приятелче — едва сдържаше гнева си Вонкар. — Ако не трябваше да пазя детето, това щяха да са ти последните думи!
Пътят скоро отново опустя. Нелвините се скупчиха, за да се посъветват.
— Трябва да се връщаме — каза Уилоу, като трепереше от страх за Кайя и децата. — Ако отидат в селото…
— Ще вземем и малката с нас и така ще ги надхитрим! — възбудено се намеси Мегош.
— Помислете! — пресече ги Вонкар. — Да не искате сами да ги заведем обратно? Не! Ще изпълним задачата си докрай. Хайде, тръгваме към гората.
И така те продължиха по-нататък. На следващия ден достигнаха едно обширно, обвито в изпарения блато. Незнайни доисторически животни тръбяха и виеха смразяващо в далечината. Докато пресичаха местността по отдавна изоставен наколен мост, на два пъти над главите им прелетяха грамадни птици с ципести крила. Тези крила издаваха толкова неприятен и пронизителен звук, че уплашеният Барглекат покри главата си и затича в кръг, запищял като обречен плъх.
Сред мочурищата пътят криволичеше между ниски и полегати хълмове, а после възлизаше към едно просторно плато. Вечерта на другия ден цялата група спря в края на платото и дълго се взира в далечината. Бяха стигнали до кръстопътя на Дайкините, не можеше да има никаква грешка.
Пътят, по който бяха дошли, продължаваше на север, а от запад на изток друг по-широк път го пресичаше, като се губеше и в двете посоки, докъдето им стигаха очите. Дори ако този кръстопът не беше известен на Уилоу от множеството мрачни и страшни Нелвински легенди, той пак щеше да го познае.
Място на смъртта го наричаха легендите, място на крушения и ужас.
Макар че все още бяха далеч от него, ясно се виждаха бесилки, гробове, разлагащи се трупове и белеещи се кости — неми доказателства за това, на което бяха способни Дайкините в омразата и боевете помежду си. От един поглед Уилоу разбра, защо неговите предци бяха избягали на юг и бяха потърсили спокойствие и сигурност в долината, която сега наричаха Долина на Нелвините.
Той затвори очи и, като притискаше силно детето, прошепна:
— Не искам да ходя там, Вонкар. Не мога, не мога.
Войнът сложи ръка на рамото му и каза:
— Трябва, Уилоу. Знаеш, че това е твой дълг.
Когато достигнаха мястото, слънцето беше вече залязло, но последните му лъчи все още обагряха околността в червено. Отблизо всичко изглеждаше още по-ужасяващо — разкривени скелети на трупове на коне и хора се виждаха навсякъде. На бесилките се люлееха гниещи останки, лешояди кръжаха и крещяха неспирно.
— Не ми харесва тук — мърмореше Барглекат.
— Искам да си вървим у дома.
— Тихо! — приглушено рече Вонкар, като оглеждаше местността. — Всички искаме да си вървим у дома, но това ще стане едва след като изпълним задачата си.
— Не може ли поне да стоим по-далеч от тях?
— Барглекат посочи двете клетки за екзекуции, качени на дървено скеле, до което бяха застанали. В едната клетка озъбен скелет, покрит с мръсни дрипи, се държеше с една ръка за металната решетка, а с другата сякаш сочеше към тях.
— Горкият нещастник! — поклати глава Вонкар. — Чудя се, за какво ли престъпление е бил затворен тук.
— М-може би просто е минавал насам? — с треперещ глас предположи Уилоу.
— Не, приятелю. Дори Дайкините не наказват така за обикновени провинения. Трябва да е направил нещо наистина лошо.
Уилоу дълго разглежда другата клетка, но тя стоеше по-назад и в мрака освен купчина парцали не се виждаше нищо друго.
— Хайде да се махаме! — каза Мегош с нисък глас. — Този път и аз съм съгласен с Барглекат. От тези две клетки ме втриса.
Вонкар им даде знак и те се отправиха към единствения храсталак, който се забелязваше наблизо. Бебето започна да хленчи и Уилоу го извади от кошницата.
— Студено е. Трябва да запалим огън — каза той.
— Глупак! Идиот! — изсъска Барглекат. — Искаш цялата кавалерия на Нокмаар да се стовари върху нас ли?
Вонкар сви рамене и нареди на бойците си да запалят огън.
— Тук не е опасно да се палят огньове — отбеляза той. — Погледнете ей там, в подножието на хълма, се вижда един. Освен това нощта е тиха и пътят е открит. Ако някой се приближава, ще го чуем отдалече. Уилоу е прав, детето има нужда от топлина и почивка. Сега вървете да съберете дърва за през нощта, преди съвсем да се е стъмнило.
Вонкар пое малката, двамата бойци застанаха на пост, а Уилоу, Мегош и Барглекат тръгнаха да търсят дърва.
— Не отивайте много надалеч и побързайте!
— Никакви дърва няма, никакви дърва! — оплакваше се Барглекат, като подтичваше след Уилоу.
— Разбира се, че няма, аз ги обрах. Върви настрана от мен и ще намериш.
— Но там е много тъмно!
— Не е по-тъмно, отколкото е тук. Хайде, върви!
Уилоу беше толкова напрегнат и изтормозен, че изобщо не забеляза кога се е озовал пред скелето с ръждясалите клетки. Едва когато втората изскърца леко, той разбра къде се намира. Вместо да се приведе и да побегне, той бавно и ужасено се изправи. Една промъкваща се сянка полека го откъсваше от Вонкар и другарите му. Изведнъж купчината дрипи, която беше забелязал преди, се превърна в човек с трополене и отвратителни крясъци. По-скоро в нещо като човек. Мъртвешки бледа ръка се протегна между решетките и сграбчи Уилоу зад врата.
— Падна ли ми? — чу Уилоу глух и дрезгав глас, както висеше безпомощно на педя от земята.
— Вода, дребосъче! Кажи на приятелчетата си да ми донесат вода, иначе няма да оставя парченце месо по нещастните ти кости! — гласът скърцаше като ръждясала панта.
— Угфуд! Ти ли си това? — една малка човешка пирамидка се зададе в тъмнината.
— Вода! — ръката почти задушаваше Уилоу.
— Барглекат! Доведи Вонкар! — едва успя да изговори той.
ГЛАВА ПЕТА
МАДМАРДИГАН
— Ето, Дайкини! — извика Барглекат и побягна към бойците, като размахваше ръце. — Угфуд намери един Дайкини и вече можем да си вървим у дома.
Вонкар, който до този момент беше наглеждал малката, се изправи пъргаво и попита:
— Къде е?
— Там — посочи Барглекат клетката за екзекуции. — Всъщност има един малък проблем. Най-добре ще е да отидем заедно.
Вонкар даде знак на хората си и им заповяда да донесат факли. След малко всички наобиколиха клетката. Пламъците осветяваха зловеща сцена. В първия отсек от клетката един озъбен скелет, подмятан от вятъра, непрестанно сочеше към тях. В другия отсек една мършава, дрипава, приличаща повече на плашило човешка фигура, беше сграбчила Уилоу, който висеше безпомощно.
— Вие сте Дайкини, нали? — попита Барглекат.
