Уилоу започна да трепери. Не можеше да понесе мисълта, че ще се раздели с детето. Беше го обикнал толкова силно, колкото Мимс и Ранон. Той го притисна нежно и тихичко започна да му пее приспивните песни, които знаеше от майка си и с които Кайя също така мелодично и хубаво изпълваше малкия дом край реката. Най-накрая сънят затвори уморените му очи и той задряма, без да е решил какво ще прави на сутринта. Яви му се сън. Една бяла птица го грабна и го отнесе далеч от това място, лъхащо на смърт — отнесе го в родната долина. Докато летяха, слънцето изгря и окъпа в светлина цялата природа. Хората стояха на праговете на домовете си и махаха приветливо. Нямаше кучета-убийци, нямаше битки, нито Похази. Птицата се спусна леко и Уилоу се намери в китната градинка пред малката бяла къщичка край Меандъра Угфуд. Кайя и децата тичаха с протегнати ръце, да го посрещнат. После птицата се издигна високо-високо и се превърна в детето…
Силен конски тропот го събуди. Развиделяваше се, а по пътя в кариер се носеше самотен конник. Уилоу не свари да се прикрие, но това нямаше значение, защото ездачът беше смъртно ранен. Той държеше поводите и седлото в лявата си ръка, а дясната се люлееше безжизнено. Тежка рана зееше в главата му и кръвта му обагряше дрехите и коня. Животното, влудено от препускане и напрежение, цвилеше и диво въртеше очите си.
Уилоу се вторачи от ужас. Докато се опомни, конникът беше изчезнал в далечината, вдигайки прахоляк след себе си.
— К-какво беше това? — попита Мегош?
Клетката проскърца.
— Беглец, а може би пратеник. От Галадорн. Мирише ми на неприятности. Хайде, дребосъчета, пуснете ме.
Едва Мадмардиган беше изрекъл тези думи и втори конник се зададе в галоп. Мегош излезе на пътя и се развика:
— Хей! Спрете! Какво става?
Ездачът хвърчеше напред, прилепен до гривата на коня си, като го пришпорваше ожесточено. Той непрекъснато поглеждаше назад, сякаш орда крилати дяволи летеше по петите му. Мъжът не видя Мегош, но конят го забеляза и така рязко се отклони, че за малко и двамата да се стоварят на пътя. Вбесен, ездачът взе да сипе проклятия, замахна с бича си и едва не удари Мегош през лицето.
— Уилоу, това е ужасно — развика се той разтреперан. — Да се махаме оттук.
— Добре, съгласен съм — мрачно заяви затворникът. — Ние всички трябва да се омитаме час по-скоро. Ще има битка, усещам го.
— Вие боец ли сте? — колебливо попита Мегош.
— Най-големият майстор на меча, който някога е живял!
— Уилоу, чу ли? Той може да ни помогне, да ни защити!
— Не го слушай, Мегош.
— Разбира се, че ще ви помогна. Само веднъж да изляза. В трудни моменти честните хора трябва да бъдат подкрепяни, а вие и двамата сте такива. Дървосекачи сте, нали?
— Аз съм миньор, а приятелят ми е земеделец — уточни Мегош.
— Знаех си! Миньори, земеделци — жертви на прогнилия и корумпиран свят — точно като мен.
— Тихо, слушайте! — тревожно каза Уилоу. От далечината долиташе глух тътен, който се приближаваше и все повече се усилваше.
— Армия — поясни Магвардиган. — Няколко хиляди глупаци на път към смъртта си.
— Приятели ли са ги?
— Може би да, може би не. Ще видим — мъжът се загледа в знамената на приближаващия се авангард.
— Ако са ти приятели, ще имат нужда от теб и ще те извадят от клетката, нали? — попита Уилоу.
— Ще видим — изръмжа затворникът.
Дълга колона се виеше към кръстопътя. Беше величествена гледка. Стегната и добре въоръжена конница препускаше под развети знамена и вимпели. Конете и хората бяха толкова големи и толкова устремени, колкото и тези от Нокмаар, но далеч не изглеждаха толкова зловещи. Те се носеха с някаква неуловима грация и дива свобода и това им придаваше повече вид на ловци, а не на войници.
Мадмардиган се засмя тихо и с нескрит възторг каза:
— Конниците са на Айрк!
— К-кои са те? — заеквайки понита Мегош.
— Войската на Галадорн. Най-добрата кавалерия в света.
— Ще ни причинят ли зло?
— Само ако си от Нокмаар, дребосъче. Тогава… — не довърши той и прекара многозначително палец през гърлото си.
След конницата се задаваше пехотата, която вървеше под такта на барабани. Войниците бяха леко въоръжени и макар видимо изморени, напредваха по-дисциплинирано от конниците. Някой бойко подхвана песен, цялата колона запя и закрачи още по-стегнато. Офицерите яздеха отстрани и когато се зададе кръстопътят, повечето от тях препуснаха напред, за да се съветват.
— Тези ми изглеждат добри Дайкини, Уилоу.
— По-добри от този тук със сигурност — поклати глава Уилоу. — Великият Заклинател сигурно е имал предвид тях.
Мегош приближи един от конниците и се опита да го заговори:
— Извинете, сър…
Офицерите бяха погълнати от своите карти и той не получи отговор.
— Сър? — попита на свой ред Уилоу, дърпайки стремето на друг един ездач.
— Махай се, дребосъче! Тук не е място за Нелвини! Хайде, изчезвайте в гората! — чу рязко в отговор Уилоу и побърза да се отдръпне, за да не си навлече неприятности.
— Какво държиш в ръка, малки приятелю?
Уилоу изненадано се обърна и видя пред себе си един незабелязано приближил се офицер, възседнал красива червенокафява кобила с гарваново черна грива и опашка. Шлемът му беше украсен със светлопурпурни пера, а бронята му блестеше на утринната светлина. До него яздеше оръженосец с развят вимпел, извезан с герба и инициалите на върховен главнокомандващ.
— Едно… бебе, сър. Дайкини е. Вземете я и се грижете за нея, моля ви!
Снажният и червенобрад мъж се наведе леко и докосна детското чело. Той се усмихна горчиво и каза замислено:
— Отиваме на бой и няма как да я вземем. Оставете я в ръцете на някоя жена, а сега най-добре напуснете това място и се скрийте някъде.
Конникът дръпна поводите на коня си и щеше да се отправи към колоната, когато един вик го спря:
— Айрк! Айрк Таубауер!
— Какво? Кой вика? — учудено попита той и се вгледа в клетките за екзекуции, откъдето беше дошъл гласът.
— Мадмардиган! Е, знаех си, че рано или късно ще свършиш по този начин.
— Защо сте дошли толкова на север, Айрк? Къде водиш тия бедни глупаци?
— Към реката — дрезгаво, отговори Айрк. — Войската на Нокмаар е разгромила замъка Галадорн — той подкара бавно коня си около клетката. — Всичко е разрушено и изгорено до основи. После са се отправили на юг, убивайки всички по пътя си. Ще се опитаме да ги спрем на река Труун.
— Пусни ме, Айрк! Дай ми меч и ще се бия за теб, ще видиш!
— Ха! След оня номер, който направи в Далечната Земя? Това беше капката, която преля чашата, Мадмардиган.
— Но сега въпросът е сериозен. Унищожен е замъка Галадорн.
— Не! — Айрк се засмя беззвучно. — Все едно, ти ще намериш начин да се измъкнеш, познавам те. Доста много възможности ти дадох. Сега имам нужда от мъже, на които мога да разчитам. Мъже като тези, които съм повел.
— Можеш да разчиташ на мен, Айрк! Ако…
— Да разчитам, че ще мислиш само за себе си и че ще гледаш да си отървеш кожата — това да.
