Мъжът се опита да се усмихне, но устните му така бяха изсъхнали и така напукани, че се получи само една разкривена гримаса.
— Вода, дребосъчета! — глухо изстена той. — Вода или това приятелче ще нахрани гаргите!
Видът му беше толкова призрачен, че Нелвините не можеха да се опомнят и стояха като вкаменени, сякаш хипнотизирани от блестящите очи, брадясалото лице и безобразните парцали.
— Вода! — грозно изкрещя затворникът и стисна Уилоу толкова силно, че той изплези език и взе да рита безпомощно.
Вонкар и бойците застанаха до клетката с готови за бой копия, а Мегош каза на Барглекат да му даде вода. Префектът с голямо неудоволствие се подчини; мърморейки приближи решетките и хвърли през тях пълната си манерка. Мъжът мигом пусна Уилоу и трескаво я сграбчи, като едва не я разля, докато махаше тапата. Затворникът пи дълго, ненаситно и жадно, като мляскаше и издаваше нечленоразделни, звуци на безмерна радост и задоволство. След малко той се посъживи, благодари на Барглекат и му каза:
— Вижда се, че ти си добро дребосъче. Хайде, разсечи тази верига, с която съм окован, и ще станем приятели за цял живот.
— Не, не! — възпротиви се Мегош. — Стой там спокойно, докато решим какво да правим — добави той и издърпа за ръка зашеметения Уилоу близо до ярката светлина на факлите.
— Ще решавате какво да правите ли? Да не искате да кажете, че няма да освободите стария Мадмардиган от този миши капан? Пуснете ме и аз ще ви благодаря от все сърце — той плисна вода на лицето и брадата си и продължи с невинна усмивка и блеснали очи. — Не забравяйте, че аз вече пуснах приятелчето ви.
— Дайкини! Истински Дайкини! — възкликна Барглекат. — От друг нямаме нужда. Ще дадем детето на него.
— Какво? Дете ли? Разбира се, че ще дадете детето на мен. Аз толкова много обичам децата! Трябва най-напред да изляза на свобода обаче. Иначе, как ще се грижа за него? — Мадмардиган хвърли умолителен поглед към Вонкар и бойците.
— Искаш да кажеш за нея? — намеси се Уилоу, хриптейки и разтривайки гърлото си.
— Нея. Разбира се, че исках да кажа „нея“. Здравей, сладката ми, здравей! — една дълга ръка се размаха от клетката.
Вонкар подаде детето на Уилоу, взе копието в лявата си ръка и каза:
— Да, но как да сме сигурни, че…
— Гледайте, гледайте! — внезапно го прекъсна Мегош.
Отдолу по пътя се виждаха светлини на факли, които бързо се приближаваха, придружавани от конски тропот и скърцане на колела. Носеха се груби пиянски песни и вулгарен смях.
— Прикрийте се! — шепнешком заповяда Вонкар.
— Това са Похази! — изкрещя затворникът към Нелвините, бягащи към храстите. — Не ме оставяйте! Тази банда гадни Похази жив ще ме изгори!
Една кална каруца летеше в мрака, обвита в прах и искри. Кочияшът внезапно сиря запотените коне и четирима пияни полуголи мъже с факли в ръце скочиха на пътя. Те всички бяха с бръснати глави и носеха изпоцапани кожени елечета. Телата им бяха покрити с дивашки татуировки. Тромаво и шумно те взеха да мародерстват наоколо и скоро един от тях откри клетката със скелета. Той бързо беше разбит на парчета с невъздържан смях и крясъци. Последва потресаваща игра, в която Похазите си подаваха черепа с ритници като топка. Затворникът във втората клетка се беше прикрил и притаил в дрипите си, но мародерите го откриха и тресейки се от възторг, го подпалиха с факлите си. Оставяйки всичко в пламък и дим след себе си, те наскачаха обратно в каруцата и се втурнаха към други кръстовища, към други изстъпления и бруталности.
След като Похазите изчезнаха в нощта Нелвините изпълзяха от прикритието си и се хвърлиха да гасят огъня. Мадмардиган крещеше, удряше и подскачаше в тлеещите си парцали. Беше толкова жалък, че дори Уилоу го съжали.
— Ти какво си направил? За какво са те затворили, тук? — попита той.
— За какво, за какво? — взе да повтаря затворникът, като търкаше обгорените си ръце. — Един Господ знае за какво, и защо непременно трябва да съм направил нещо? Ох, как ги ненавиждам аз тия Похази! Дайте ми един хубав меч и ще видите как добре ще татуирам мазните им шкембета.
— Е, това решава нещата! — уверено каза Барглекат. — Даваме детето на него и се махаме по най- бързия начин!
— Браво! Какъв добър човек! Хайде, отворете вратата!
Уилоу недоверчиво се дръпна назад и притисна детето плътно към себе си.
— Не. Не му вярвам — клатеше глава той. — За малко да ме удуши.
— Аз съм водач на експедицията и ще изпълнявате моите заповеди — разгорещи се Барглекат. — Великият Заклинател ни прати да донесем детето дотук и да го предадем на първия срещнат Дайкини. Той е първият! — посочи Префектът клетката.
— Да изпълняваш чужди заповеди, това се казва истински водач — презрително отбеляза Мегош.
Вонкар се усмихна тихо и смекчи напрежението с думите:
— Все пак, Барглекат е прав. Точно така ни нареди Великият Заклинател. Би трябвало да се подчиним.
— Абсолютно вярно! — обади се Мадмардиган, който се беше превърнал целият в слух. — Заклинателят знае най-добре, не се бавете и минута!
Вонкар застана пред Уилоу. Известно време двамата се гледаха в очите, после войнът проговори:
— Заповедта не ти ли стига, Уилоу? Искаш да знаеш и какви са основанията за нея ли?
— Аз не искам да разбера всичко, но нали последното, което той ми каза, беше да вярвам преди всичко на себе си. Нещо ми подсказва, че ще сгреша, ако дам детето на този негодник и грубиян. Я го погледни само!
— Вонкар, хайде побързай! — долетя гласът на Барглекат от пътя.
Вонкар въздъхна и нарами оръжията си.
— Знаеш, че трябва да го охранявам. Ще вървим бавно, за да можеш да ни настигнеш. Мегош, ти какво се колебаеш?
Мегош преглътна и каза:
— Аз оставам с Уилоу.
— Добре си помислете, приятели. Това място не е за нас — Вонкар посочи черепа, който Похазите бяха ритнали. — За последен път ви питам, наистина ли оставате?
Двамата кимнаха утвърдително.
— Е, добре тогава. Сбогом.
— Сбогом — промълвиха и двамата бойци и изчезнаха в мрака след Вонкар.
Мадмардиган се размърда в клетката, сви скептично рамене и като че ли на себе си каза:
— Не знам, дребосъчета, но ако бях на ваше място, нямаше да му мисля много. Пуснете ме и си вървете вкъщи.
— Не ми викай дребосъче, името ми е Уилоу.
— Повярвай ми, дребосъче, аз ще се грижа добре за малката. Само ми дай възможност.
— Не ти вярвам!
— Не ми вярваш? На мен ли? Недей да съдиш по вида ми, малки приятелю. Не чу ли какво каза Барглекат? Аз съм избран. Аз съм първият Дайкини, когото срещнахте.
— Барглекат е торба с фъшкии!
— Е, чак пък толкоз! И какво ще правите сега?
— Ще помисля — каза Уилоу. — Ще преспим и утре сутринта ще решим, нали, Мегош?
Мегош кимна в знак на съгласие и отиде за багажа.
Уилоу прекара нощта зле. Той нахрани и приспа детето, прегърна го, а после се сгуши пред малкия огън. Всеки звук на това ужасно място го стряскаше и плашеше — жаби крякаха от близкото блато, клетките скърцаха и скриптяха, кучета и вълци виеха протяжно и дебнеха наоколо. Цяла нощ Мадмардиган се въртя неспокойно мърморейки несвързано в съня си неприлични войнишки песни или се кикотеше на странни и незнайни видения.
