Толкова смаян и уплашен беше Уилоу, че не забеляза приближаването на няколко Нокмаарски ездачи зад гърба си.
— Никаква пощада! Избийте тая паплач! — изкрещя груб глас.
Уилоу очакваше притихнал смъртта си, но ударът така и не дойде — нямаха предвид него.
Грамаден и тежко въоръжен конник, възседнал великолепен черен жребец, наблюдаваше напрегнато битката. До него оръженосецът му носеше флага на Върховния Нокмаарски военачалник.
Генерал Каел свали отвратителния си шлем, представляващ озъбен черен с метални рога, и очевидно, без да забелязва Уилоу и кафявчовците, заповяда рязко:
— Резервните сили да се хвърлят в атака! Избийте проклетите Галадорнски плъхове до крак!
Един от ординарците му обърна коня си и препусна да предаде заповедта, а друг наду мощно рога си и даде бойния сигнал.
Стаените до този момент конници се хвърлиха с диви крясъци върху остатъците от Галадорнската войска. Кучетата-убийци нападнаха заедно с тях, с кръвожадно зинала паст и тичайки с все сила.
Елора изпищя дълго и пронизително, но в общата суматоха и шум това остана незабелязано. Веднага щом конниците се спуснаха към долината, Уилоу и водачите му използваха прахоляка, вдигнат от копитата, и се скриха нависоко между камъните. След като всичко утихна, те продължиха пътя си по една криволичеща козя пътека, която ги отведе до полегатите склонове на цяла верига зелени хълмове. Ободрени от зеленината и птичите песни, бегълците най-после можеха да си отдъхнат и да спрат за почивка.
— Видя ли, Уилоу — зелените очи на Франджийн ядно блестяха, — а казват, че кафявчовиите били жестоки! Да ти кажа честно, никой кафявчо не може да се сравнява с Дайкините по жестокост, никой! На малкия им пръст не можем да стъпим, това е истината.
— Така е — съгласи се Уилоу и кимна угрижено.
Отпочинали и поуспокоени, те продължиха към светлинките, блещукащи в далечината. Скоро заваля и след три часа мокри, гладни и нещастни, те се изправиха пред един неприветлив хан. Детето имаше нужда от храна и подслон и трябваше да влязат непременно, колкото и да не им се искаше.
— Ти върви, дребосъче. — обади се Франджийн, — но ние ще останем тук.
Уилоу се скова от страх.
— Не, ще влезем заедно — едва прошепна той.
Къщата беше разположена на завоя на кален път, имаше два балкона, а отстрани се виждаха конюшни. От прозорците долитаха пиянски викове, чуваше се трошене на чаши, непристойни песни, протяжно ручене на гайди. В един момент ханджията, както ругаеше неразбрано, изхвърли по стълбите двама мъртво пияни Похази и някакъв дезертирал Нокмаарски войник. Те паднаха тежко като ръмжаха и скърцаха със зъби. Под навесите конете и мулетата потрепваха и пристъпваха от студ. Уилоу също се разтрепери, защото знаеше, че това не е място за Нелвини и малки беззащитни деца — ханът очевидно беше свърталище на бандити, негодници и пияници.
Той пое дълбоко дъх и се упъти към вратата. Франджийн и Руул се бяха скрили в кошничката. Още с влизането ги блъсна вълна от горещ и спарен въздух. Навред се виждаха залитащи грубияни, ехтяха невъздържани наздравици и мръсотии.
В дъното покрай стените се бяха свили няколко семейства пътници. Те вечеряха мълчаливо хляб и козе мляко от големи пръстени кани. Уилоу се примъкна колкото се може по-незабелязано до тях, но един Похаз го съгледа и веднага се разкрещя:
— Какво е това? Нелвин, дребосък! Тъкмо имаме нужда от мезе! Бързо, хвърлете го в огъня, че умирам от глад!
Уилоу хукна между масите, да се скрие някъде, обезумял от ужас, а Франджийн високо и силно пищеше:
— Бързо! Бързо! Да се махаме!
Най-накрая Уилоу успя да се свие в един ъгъл и като видя, че не го преследват вече, си въздъхна с облекчение — сърцето му биеше до пръсване. Едва избягнали опасността и глуповатият Руул вече надничаше от кошничката, загледан в една пищна русокоса сервитьорка.
— Франджийн, дай ми малко от Любовния прах — примоли се той.
— Я стига, не е време за задявки!
— Не, дай ми го!
— Няма!
— Дай го! Ха, взех го! — възкликна Руул и преди да успеят да го спрат, той изпълзя от кошничката, но в бързината се препъна и падна на пода по корем. Част от праха се посипа в очите му и най-неочаквано той се намери влюбен в стар жълт котарак, който се разхождаше в краката на посетителите. Руул протегна ръце към него, но котаракът изсъска и здравата го перна; след миг той пак се озова до Франджийн, съвсем объркан и смутен.
След известно време Уилоу отново се престраши и се промъкна до едно парцаливо семейство, глозгащо свински крачета. Майката и бащата не му обърнаха внимание, но момчето им — мазно, дрипаво гаменче — го погледна и се ухили злобно. Уилоу помоли смирено за малко мляко да нахрани дете, но вместо отговор получи част от съдържанието на каната в лицето си.
— Много, много благодаря — преглътна той обидата с усилие, за да си спести и други унижения, но уви, веднага щом се обърна, момчето го ритна с все сила в гърба. Уилоу залитна напред, блъсна се в прогнилите дъски на стената и… падна през тях.
За негова най-голяма радост и изненада, вместо да се удари лошо, Уилоу се намери право в мекото легло на ханджията. Той притисна Елора силно до себе си и не смееше да помръдне. В стаята две жени бързо се обличаха и разговаряха припряно. Едната — груба, висока, с големи гърди, облечена с лилав халат и забрадена с шал — изведнъж се обърна и весело му подвикна:
— Ей, дребосък!
Другата я дръпна за ръкава и бързо каза:
— Остави дребосъка, побързай, Луг идва, съпругът ми идва!
Едната жена невъзмутимо продължи да си оправя косите и като се усмихваше, приближи до Уилоу.
— Мадмардиган! — възкликна спотаилия се Нелвин.
— Кой друг! Трябва да изчезваме бързо, приятелче…
Думите му бяха прекъснати от трясъка на вратата и в голямата стая влетя Луг. Той огледа разхвърляното легло и разпилените коси на жена си, погледна неразбиращо Мадмардиган и Уилоу и заплашително попита:
— Какво, по дяволите, става тук?
— Луг, скъпи, това е братовчедка ми Хилда. Току-що пристигна.
— Хилда?
— Да — с преправен глас отвърна Мадмардиган и престорено затрепка с клепачи.
Луг похотливо се вторачи в огромните гърди пред себе си, ухили се пиянски и тръгна напред, но Мадмардиган съобразително грабна детето и взе да го люлее. Въпреки това ханджията застана пред него и започна да го опипва.
— Имаш чудесен съпруг, мила, но ние трябва да си вървим вече — Мадмардиган грабна Уилоу за яката със свободната си ръка и тръгна към вратата. Междувременно целият хан се беше смълчал, чуваха се само тежки стъпки и строг женски глас.
— Проверете всички и внимавайте, знакът е малък! — Сорша оглеждаше посетителите хладнокръвно и безстрастно. Червените й коси се подаваха под шлема. Тя бързо се ориентира, посочи Мадмардиган с нагайката си и каза:
— Вие ли сте майката на това дете?
— О, да. Разбира се.
Сорша присви очи.
— Открийте го! — заповяда тя.
— Не! — извика Уилоу и скочи напред, но получи ритник в гърдите.
— Искам да го видя веднага, жено! Покажи ми детето!
Мадмардиган посегна рязко с ръка уж да открие детето, но вместо това я удари силно по брадата. Сорша залитна назад, а шлемът й изтрополя на земята. Войниците се хвърлиха да я защитават с извадени
