му е умрял, ах! Какви лоши хора! Но търпение…“
Той каза, колкото да не мълчи:
— Колко е рус!
— Да, също като чичо ни Пиер, брат на покойния ни баща — обади се Жан дьо Кресе.
— Ела при мен, Жано, ела — каза Гучо.
Детето се подчини, но грапавата му ръчичка остана безжизнена в ръката на Гучо и то избърса бузата си, когато баща му го целуна.
— Бих искал да остане няколко дни с мене — поде Гучо, — за да го заведа при вуйчо си Толомей, който иска да го види.
При тези думи Гучо несъзнателно притвори лявото си око също както Толомей.
Жано, полуотворил уста, го гледаше. Колко вуйчовци! Около него се чуваше само тази дума.
— И аз имам вуйчо в Париж, който ми изпраща подаръци — каза той с ясен глас.
— Точно при него ще отидем, ако вуйчовците ти нямат нещо против? Нали не възразявате? — попита Гучо.
— Разбира се, че не — отвърна Жан дьо Кресе. — Монсеньор дьо Бувил ни предупреждава в писмото си и настоява да не се противопоставяме на желанието ви…
Решително двамата Кресе не можеха да мръднат пръста си без съгласието на Бувил!
Брадатият си мислеше вече за подаръците, които банкерът непремено щеше да направи на внук си. Можеха да очакват някоя кесия със злато, която щеше да дойде съвсем навреме, защото тъкмо тази година болест мореше добитъка. Пък и кой знае? Банкерът беше стар. Може би възнамеряваше да впише детето в завещанието си…
Гучо вече се наслаждаваше на отмъщението си. Но може ли отмъщението да ни утеши за една изгубена любов?
Най-напред детето изпадна в захлас пред коня и папските амуниции. Никога не беше виждало по-красив кон и много се изненада, когато се видя кацнало върху него върху предната част на седлото. После се загледа в падналия от небето баща или по-скоро в онова, което можеше да види, като навеждаше или извиваше шия. То наблюдаваше прилепналите панталони, съвсем изопнати на коленете, меките ботуши от тъмна кожа и странната дреха за път с цвят на почервенели листа, с тесни ръкави, затворена до брадичката с цял ред малки копчета.
Сержантът беше облечен още по-блестящо и по-ярко в синята ливрея, лъснала на слънцето, с фестони по ръкавите и отдолу и с герб, извезан на гърдите. Но детето доста бързо си даде сметка, че Гучо даваше заповеди на сержанта, и се изпълни с голямо уважение към този баща, който говореше като господар на тъй блестящо облечена особа.
Бяха изминали вече почти четири левги. В странноприемницата Сен-Ном-ла-Бретеш, където спряха, Гучо поръча с непринудено властен тон омлет с подправки, печен на шиш петел и кисело мляко. Също и вино. Усърдното прислужване още повече засили почтителното отношение на Жано.
— Защо говорите различно от нас, месир? — попита го той. — Не казвате думите по същия начин.
Гучо се засегаа от тази забележка за тосканския му акцент, направена при това от собствения му син.
— Защото съм от Сиена, Италия, където съм роден — отвърна гордо гой. — И ти ще станеш сиенец, свободен гражданин на този град, където ние имаме голямо влияние. Но не ми викай вече месир, а падре.
— Падре — повтори послушно детето.
Гучо, сержантът и детето седнаха на масата. И докато чакаха омлета, Гучо започна да учи детето на своя език, като му посочваше предметите наоколо.
— Tavola — каза той, като улови ръба на масата, — bottiglia — като повдигна бутилката, — vino…36
Чувствуваше се притеснен пред детето, принуден. Парализираше го страхът, че то няма да го обикне, а също и страхът, че самият той няма да го обикне. Защото колкото и да си повтаряше: „Това е моят син“, все още не изпитваше нищо друго освен дълбока неприязън към хората, които го бяха възпитали.
Жано никога не бе пил вино. В Кресе се задоволяваха с ябълково вино или дори с настойка от букови листа, като селяните. Той отпи няколко глътки. Свикнал беше с омлет и кисело мляко, но печеният петел имаше празничен вид, а и този обед край пътя посред следобеда много му харесваше. Той не се страхуваше и приятното приключение го караше да забрави майка си. Казали му бяха, че ще я види след няколко дни… Париж, Сиена, тези имена не извикваха у него ясна представа за разстоянието. Другата събота щеше да се върне на брега на Модр и щеше да каже на дъщерята на мелничаря и на синовете на коларя: „Аз съм сиенец“, без да има нужда да им обяснява каквото и да е, защото те знаеха по-малко и от него.
Едва погълнали последната хапка, изтрили камите с малко среда от хляб и пъхнали ги в коланите си, пак яхнаха конете. Гучо вдигна детето и го сложи пред себе си, напреко на седлото.
То се чувствуваше натежало от обилното ядене и главно от виното, което бе вкусило за първи път. Преди да изминат половин левга, заспа, несмущавано от тръскането.
Едва ли има нещо по-вълнуващо от заспало дете, особено посред ден, когато възрастните са будни и дейни. Гучо прикрепяше доверчиво отпуснатото, друсащо се и полюшващо се малко същество. Несъзнателно погали с брадичка русите коси, притиснати до него, и прегърна по-плътно детето, сякаш за да принуди кръглата главичка, потънала в дълбок сън, да се сгуши до гърдите му. От заспалото телце се надигаше мирис на детска плът. И Гучо внезапно се почувствува баща, при това много горд с бащинството си и сълзи премрежиха очите му.
— Жано, мили Жано, Джанино мой — прошепна той и долепи устни до копринените топли коси.
Подкара коня си в равен ход и направи знак на сержанта да забави и своя, за да не събуди детето и да продължи собственото си блаженство. Имаше ли значение кога ще пристигнат? Утре Джанино щеше да се събуди в дома на улицата на ломбардците, който щеше да му се стори същински дворец. Прислужничките щяха да го обградят с грижи, щяха да го измият, да го облекат като благородник и за него щеше да започне приказен живот!
Мари дьо Кресе сгъва ненужната си рокля пред безмълвната разочарована прислужница. И тя си мечтае за друго съществуване покрай господарката си и държането й изразява известен упрек.
Но Мари вече не трепери и очите й са сухи. Решението й е взето. Само още няколко дни ще чака, най- много седмица. Тази сутрин изненадата я накара да отговори абсурдно, предизвика безумния й отказ!
Съвсем неподготвена, тя си спомни само някогашната клетва, която госпожа дьо Бувил, тази зла жена, бе изтръгнала насила от нея… Спомни си и заплахите й.
„Видите ли още веднъж този млад ломбардец, това ще му струва животът…“
Но двама крале се бяха изредили и никой не бе казал нищо! А госпожа дьо Бувил е мъртва. А съобразна ли бе с божия закон ужасната клетва? Не е ли грях да забраниш на едно човешко същество да признае на изповедника си душевния си смут? Та дори монахините могат да бъдат освободени от обета си. Освен това никой няма право да раздели съпругата от съпруга! И това не е християнско. Граф дьо Бувил не е епископ, а и не е толкова страшен, колкото жена му.
Мари трябваше да се сети за всички тези неща сутринта и да си даде също сметка, че не може да живее без Гучо, че мястото й е при него, че щом Гучо е дошъл да я вземе, нищо на света, нито някогашните клетви, нито тайните на короната, нито страхът от хората, нито божието наказание, ако трябва да бъде наказана, не бива да й попречат да го последва.
Тя няма да излъже Гучо. Мъж, който след девет години още ви обича, който не е взел друга жена и се връща при вас, е честен и лоялен, подобен на рицар, който преодолява всички изпитания. Такъв мъж може да сподели една тайна и да я опази. И човек няма право да го заблуди, да го остави да вярва, че синът му е жив, че го притиска в обятията си, след като това не е вярно.
Мари ще съумее да обясни на Гучо, че детето им, първото им дете… защото мъртвото дете е вече в мисълта й само тяхното първо дете… по трагично стечение на обстоятелствата бе дадено, разменено, за да бъде спасен животът на истинския френски крал и ще помоли Гучо да положи и той клетва и заедно ще отгледат малкия Жан Посмъртния, който царува през първите пет дни от живота си, докато бароните го потърсят, за да му върнат короната! А другите деца, които ще имат, ще бъдат някой ден все едно братя на
