френския крал. Щом всичко лошо може да се случи поради невероятните приумици на съдбата, защо да не се случи и всичко хубаво? Ето какво ще обясни на Гучо Мари след няколко дни, идната седмица, когато върне Жано, както се е договорил с братята й.
Тогава толкова дълго отлаганото щастие ще я осени. И ако всяко щастливо изживяване на земята трябва да бъде заплатено с равно нему страдание, те и двамата ще са изкупили предварително всички свои бъдещи радости! Дали Гучо ще пожелае да живеят в Кресе? Едва ли. Париж? Би било много опасно за малкия Жан и все пак не би трябвало да предизвикат граф дьо Бувил! Ще отидат в Италия. Гучо ще я отведе в страната, която тя познава само по хубавите платове и по изкусно изработените златарски изделия. Колко обича тя тази Италия, понеже оттам дойде мъжът, предопределен й от бога! Мари вече пътува до възвърнатия си съпруг. След една седмица. Трябва да почака една седмица…
Уви! В любовта не е достатъчно да изпитваш едни и същи желания. Трябва да съумееш да ги изкажеш в подходящия момент!
III. КРАЛИЦАТА ОТ ТАМПЛ
Едно деветгодишно дете, за което целият хоризонт, откакто се помни, се е свеждал до потока, ямите за тор и селските покриви, не можеше да не се очарова от Париж. А какво да кажем, ако то го откриваше, водено от толкова горд и доволен от сина си баща, който караше да го контят, фризират, къпят, мажат с благоуханни масла, който влизаше с него в най-красивите магазини, тъпчеше го със сладкиши, купуваше му кесия за колана с истински су вътре и бродирани обувки! Жано или Джанино изживяваше шеметни дни.
Ами в какви красиви къщи влизаше! Защото Гучо, по различни поводи, а често и без никакъв повод, ходеше едно след друго при някогашните си познати само за да може да каже гордо: „Моят син!“ и да покаже това чудо, това единствено вълшебство на света — момченцето, което му казва padre mio37 с подчертан акцент на родено в Ил-дьо-Франс дете.
Ако някой се учудеше на русите коси на Джанино, Гучо намекваше за майка му, жена с благородно потекло. И той придаваше тогава на гласа си привидно поверителния, а всъщност издайнически тон и едва ли не напереното изражение на човек, умеещ да пази тайна, характерни за италианците, когато искат да си дадат вид, че премълчават победите си. По този начин той постави в течение всички парижки ломбардци, Перуци, Боканегра, Мачи, Албици, Фрескобалди, Скамоци и самия синьор Бокачо.
Чичо Толомей, замижал с едното око с натежало шкембе и крак, също имаше не малък дял в този парад. Ех, ако Гучо можеше да се установи отново в Париж под неговия покрив с малкия Джанино, колко щастлив щеше да се чувствува старият ломбардец през останалите дни от живота си!
Но това бе неосъществима мечта. Защо тази глупава и упорита Мари дьо Кресе не искаше да живее заедно със съпруга си, след като сега всички като че ли бяха съгласни? Колкото и да му бе противно да предприеме най-малкото пътуване, той предлагаше да отиде в Нофл и да направи един последен опит.
— Но аз не я искам вече, вуйчо — заявяваше Гучо. — Няма да допусна да се гаврят с честта ми. Пък и какво удоволствие е да живея с жена, която не ме обича?
— Напълно сигурен ли си в това?
Имаше едно указание, само едничко, което можеше да накара Гучо да си зададе този въпрос. Той бе разпознал на шията на детето медальончето, дадено му от кралица Клеманс в Марсилската болница, което самият той бе подарил на Мари, когато бе тежко болна.
— Майка ми го свали от шията си и го окачи на моята, когато вуйчовците ми ме доведоха при вас онази сутрин — му бе обяснило детето.
Но можеше ли да разчита на толкова слабо указание, на един жест, който можеше да изразява само набожност?
Пък и граф дьо Бувил бе казал изрично:
— Ако искате да задържите детето, трябва да заминете с него за Сиена, и колкото по-скоро, толкова по-добре!
Те се срещнаха в двореца на бившия пръв шамбелан зад Пре-о-Клер. Бувил се разхождаше в градината си, оградена със зидове. И очите му се овлажниха, когато зърна Джанино. Той целуна ръка на момченцето, преди да го целуне по двете бузи, и като го разглеждаше най-подробно от главата до краката, прошепна:
— Същински малък принц, същински малък принц!
И избърса очите си. Гучо се учуди на това прекалено вълнение и се трогна, сякаш то бе израз на приятелство към самия него.
— Истински малък принц, както сам казвате, месир — потвърди той, преливащ от блаженство. — И наистина е изненадващо, като си помислите, че не познава нищо друго освен полския живот и майка му в крайна сметка си е селянка!
Бувил клатеше глава. Да, да, наистина беше удивително…
— Отведете го, това е най-доброто, което можете да направите. Нали имате височайшето разрешение на нашия пресвети отец? Ще ви дам този път двама сержанти за придружители до границите на кралството, за да не би да ви се случи нещо лошо на вас или на… това дете.
Изглежда, че му беше трудно да каже: „на сина ви“.
— Сбогом, мой малък принце — каза той, като още веднъж целуна Джанино. — Дали ще ви видя някога пак?
После се отдалечи много бързо, понеже сълзите напираха в големите му очи. Наистина беше мъчително за него, защото детето приличаше поразително на великия крал Филип!
— Ще се върнем ли в Кресе? — попита Джанино сутринта на 11 май, когато видя, че пълнят сандъците и куфарите.
Не бързаше като че ли кой знае колко да се прибере в имението.
— Не, сине — отвърна Гучо. — Най-напред ще отидем в Сиена.
— А майка ми ще дойде ли с нас?
— Не, не засега. Тя ще пристигне по-късно.
Детето се успокои. Гучо си помисли, че след като цели девет години бе лъган относно баща си, Джанино сега щеше да бъде тъпчен с нови лъжи относно майка си. Но можеше ли да постъпи другояче? Един ден ще се наложи може би да му внуши, че майка му е умряла…
Преди да тръгнат на път, Гучо трябваше да направи още едно посещение, най-ласкателно за самолюбието му, ако не най-важно: искаше да поднесе почитанията си на кралицата вдовица Клеманс Унгарска.
— Къде се намира Унгария? — попита детето.
— Много далеч, на изток. Трябва да се пътува много седмици, за да се отиде там. Малко хора са ходили.
— А защо тази госпожа Клеманс е в Париж, щом е кралица на Унгария?
— Но тя никога не е била кралица на Унгария, Джанино. Баща й е бил крал, а самата тя беше френска кралица.
— Значи тя е жена на крал Шарл Хубавелека?
Не, жената на краля беше госпожа д’Еврьо, която щяха да коронясат същия ден. Впрочем след малко щяха да отидат в кралския дворец, за да хвърлят поглед на церемонията в Сент-Шапел, та Джанино да отнесе със себе си един последен спомен, по-хубав от всички останали. Гучо, припреният Гучо, без капка досада или умора обясняваше на детското мозъче неща, уж очевидни, а всъщност непонятни, ако човек не ги знае отдавна. Така човек опознава света.
Ами тази кралица Клеманс, при която отиваха, коя бе тогава? И откъде я познаваше Гучо?
Разстоянието от улицата на ломбардците до Тампл през улица Стъкларска не е голямо и пътем Гучо разказа на детето как бе отишъл в Неапол с граф дьо Бувил… дебелия благородник, нали знаеш, при когото бяхме онзи ден и който те целуна… за да предложи на тази принцеса да се омъжи за крал Луи Х, който сега е мъртъв. Как самият той, Гучо, бил до госпожа Клеманс на кораба, който я отвеждал във Франция, и как едва що не загинал по време на голяма буря, преди да стигнат до Марсилия.
— И този медальон, който носиш на шията си, ми бе подарен от нея в знак на благодарност, задето я
