спасих от удавяне.
А после, когато кралица Клеманс имала син, избрали майката на Джанино за дойка.
— Майка ми никога не ми е казвала нищо! — извика изненадано детето. — Значи тя също е познавала кралица Клеманс?
Всичко това беше много сложно. Джанино би искал да знае дали Неапол е в Унгария. А и минувачите ги блъскаха. Много започнати изречения оставаха недовършени. Търговец на вода дрънкаше с ведрата си и прекъсваше отговора. За детето беше много трудно да подреди различните факти…
— Така че ти си млечно братче на малкия крал Жан Посмъртния, който умря на пет дни…
Млечен брат, това беше много ясно за Джанино. В Кресе постоянно се споменаваха тези думи. На село беше пълно с млечни братя. Но млечен брат на крал? Имаше за какво да си мисли. Защото кралят е голям и силен мъж, с корона на глава… Никога не бе предполагал, че кралете могат да имат млечни братя, нито даже че някога са били малки деца. Колкото до „посмъртен“… това бе още една странна дума, далечна като Унгария.
— Майка ми никога не ми е казвала нищо — повтори Джанино. И той като че ли се сърдеше вече на майка си, че е скрила от него толкова много удивителни неща.
— А защо мястото където отиваме, се нарича Тампл?
— Заради тамплиерите.
— А, да, зная! Те заплювали кръста, кланяли се на котешка глава и заразявали кладенците, за да владеят всички пари на кралството.
Той бе чул всичко това от сина на коларя, който повтаряше думите на баща си, а баща му от своя страна ги бе чул бог знае от кого. За Гучо не беше лесно в такава навалица и за толкова малко време да обясни на сина си, че истината не е така проста. Детето не разбираше също защо кралицата, при която отиват, живее при толкова лоши хора.
— Те не живеят вече там, figlio mio. Те вече не съществуват. Това е някогашната резиденция на великия магистър.
— На магистъра Жак дьо Моле? На него ли?
— Направи рога с пръстите си, направи рога, момчето ми, когато произнасяш това име!… Та значи орденът на тамплиерите бе премахнат. Те бяха изгорени на клада или изгонени, а кралят взе Тампл, който беше техен замък…
— Кой крал?
Горкият Джанино не можеше вече да се оправи между всичките тия владетели!
— Филип Хубави.
— А ти виждал ли си Филип Хубави?
Детето бе чувало за този страшен крал, сега високо тачен. Но и той бе от хората, живели преди то да се роди. Гучо изпита умиление.
„Вярно — помисли си той. — Той не е бил роден. За него Филип Хубави е все едно Луи Свети!“
И тъй като не можеха да напредват бързо поради навалицата, той обясни:
— Да, виждал съм го. Едва що не го съборих даже в една от тези улици в деня, когато пристигнах за първи път в Париж преди дванадесет години, заради двете хрътки, с които се разхождах.
И миналото заля раменете му като висока внезапна вълна, която те връхлита и отминава. Пяната на дните слегна около него. Той бе вече мъж, който разказва спомените си!
— И така — поде той, — домът на тамплиерите стана собственост на крал Филип Хубави, а след него на крал Луи, после на крал Филип Дългия, който царуваше преди сегашния ни крал. И именно крал Филип Дългия даде Тампл на кралица Клеманс в замяна на замъка Венсен, който й бе завещал съпругът и, крал Луи.
— Padre mio, бих искал една вафла. Детето бе усетило приятния мирис на вафли от една сергия и загуби тутакси всякакъв интерес спрямо тези крале, които се редуваха много бързо и разменяха замъците си. Освен това то знаеше вече, че започне ли изречението с „padre mio“, сигурно щеше да получи онова, което иска. Само че този път номерът му не мина.
— Не, когато се върнем, сега ще се изцапаш. Припомни си какво те учих. Не говори на кралицата, ако тя не те заговори. А после ще коленичиш, за да й целунеш ръка.
— Както в църквата ли?
— Не, не както в църквата. Ела, ще ти покажа, само че за мен е мъчно поради ранения ми крак.
Любопитна гледка бяха за минувачите този дребничък чужденец с тъмен тен и съвсем русото дете, които се упражняваха да коленичат в нишата на една врата.
— А после бързо ще се изправиш. Само че гледай да не бутнеш кралицата!
Дворецът Тампл беше доста преобразен от времето на Жак дьо Моле. Най-напред той беше разделен на няколко части. Резиденцията на кралица Клеманс включваше само голямата квадратна кула с четири кръгли наблюдателници, няколко второстепенни жилищни сгради, навеси, конюшни около павирания двор и една градина, отчасти зеленчукова, отчасти цветна. Останалата част от командерията на тамплиерите, жилищата на рицарите, оръжейниците, работилниците на монасите, отделени с високи стени, се използваха за други цели. А огромният двор, предназначен за военни сборове, сега изглеждаше пуст и сякаш мъртъв. Официалната носилка с бели завеси очакваща кралица Клеманс, приличаше сред него на кораб, пристигнал по погрешка или поради крушение в изоставено пристанище. И макар около носилката да се суетяха няколко оръженосци и прислужници, целият дворец изглеждаше безмълвен и изоставен.
Гучо и Джанино влязоха в кулата на Тампл през същата врата38, през която, измъкнат от килията си, бе отведен дванадесет години преди това Жак дьо Моле, за да бъде подложен на изтезания. Залите бяха подновени, но въпреки стенните килими и красивите предмети от слонова кост, сребро и злато, тежките сводове, тесните прозорци, стените, които заглушаваха всеки шум и самите размери на тази резиденция на воини, съвсем не бяха жилище за жена, за тридесет и две годишна жена. Всичко напомняше суровите мъже с меч върху расото, извоювали за кратко време върховна власт на християнската църква в границите на някогашната Римска империя. За една млада вдовица Тампл приличаше на затвор.
Госпожа Клеманс не накара гостите си да я чакат. Тя се появи, облечена вече за церемонията, на която отиваше; с бяла рокля, с тънък нагръдник, с кралска мантия върху раменете и златна корона на глава. Такава кралица наистина, каквито се виждат изрисувани по витражите на църквите. Джанино реши, че кралиците са облечени всеки ден така. Хубава, пищно руса, далечна и с леко отсъствуващ поглед, Клеманс Унгарска се усмихваше принудено, както една кралица без власт, без кралство е длъжна да се усмихва на хора от народа, които се приближават до нея.
Тази мъртва без гроб залъгваше безкрайно дългите си дни с излишни занимания, колекционираше златарски изделия и това беше единственото нещо на света, от което се интересуваше искрено или привидно.
Гучо остана по-скоро разочарован, защото очакваше срещата им да протече по-емоционално, но не и детето, което виждаше пред себе си светица от небето със звездна мантия.
Госпожа Клеманс задаваше благовъзпитаните въпроси, с които коронованите лица поддържат разговора, когато нямат какво да кажат. Гучо напразно се опитваше да го насочи към общите им спомени, към Неапол и бурята. Кралицата го отклоняваше. Всеки спомен всъщност й беше мъчителен: тя пропъждаше спомените. А когато Гучо в желанието си да привлече вниманието й върху Джанино, подчерта: „Млечният брат на злочестия ви син, госпожо“, по красивото лице на Клеманс се плъзна едва ли не сурово изражение. Една кралица не плаче пред хората. Но наистина прекалено жестоко беше, макар не нарочно, да й представят живо, русо и свежо едно дете, на възрастта, която би имало нейното, сукало същото мляко…
Гласът на кръвта мълчеше, говореше само гласът на нещастието. Пък и денят бе може би зле избран: Клеманс щеше да присъствува на коронясването на третата френска кралица след нея! От учтивост тя си наложи да попита:
— Какво ще прави това хубаво дете, когато порасне?
— Ще държи банка, госпожо, така поне се надявам, като всички нас.
Кралица Клеманс мислеше, че Гучо е дошъл да предяви някое кредитно писмо или да получи парите за
