експедицията в Аквитания. Надяваше се известно време, докато монсеньор Шарл дьо Валоа кроеше планове за кръстоносен поход. Но монсеньор Шарл умря. Ах, този барон, виж, щеше да бъде славен крал!
По-малкият, Пиер дьо Кресе, остана по-слаб и по-блед, но също много небрежен към външността си. Животът му е смесица от безразличие и навик. Нито Жан, нито Пиер не се ожениха. Сестра им се грижи за домакинството, откакто майка им, госпожа Елиабел, почина. По този начин има кой да им сготви и да закърпи грубото им бельо, а и могат да нахокат при случай Мари, много по-лесно, отколкото биха си позволили със съпругата си. Ако панталоните им се скъсат, винаги могат да държат Мари отговорна, че не са си намерили подходяща жена поради позора, който навлече на семейството.
Иначе живеят доста сносно благодарение на пенсията, която граф дьо Бувцл редовно изплаща на младата жена уж защото била дойка на краля, както и благодарение на подаръците в натура, които банкерът Толомей продължава да изпраща на детето, което смята за свое внуче. Така че двамата братя имаха известна изгода от прегрешението на Мари.
Пиер познава в Монфор-Амори една вдовица, при която ходи от време на време и в тези дни се облича по-грижливо с гузно изражение. Жан предпочита да ловува само в собствените си земи и се чувствува господар, без да си дава труд, защото няколко момченца вече в съседните селца имат неговите черти. Но това, което прави чест на един благороден младеж, е безчестие за благородната девойка. Така си е, няма място за спор.
И Жан, и Пиер страшно се изненадаха, че сестра им се е наконтила с копринената си рокля, а Жано тропа с крака, защото го мият. Да не би да е празник, а те да са забравили?
— Гучо е в Нофл — казва Мари.
И отстъпва назад, защото Жан е в състояние да я зашлеви. Но не, Жан мълчи. Гледа я. И Пиер също, отпуснал ръце. Мозъкът им не е способен да реагира на неочакваното. Гучо се е върнал. Новината си я бива. И им са нужни няколко минути, за да я осъзнаят. Какви ли проблеми ще възникнат?… Те обичаха Гучо, не могат да отрекат, когато ходеха на лов заедно или им носеше соколи от Милано. Не забелязваха, че хубостникът прави любов със сестра им почти под носа им. После бяха готови да го убият, когато госпожа Елиабел откри прегрешението на сестра им. А малко по-късно съжалиха за буйствата си — след като отидоха в дома на банкера Толомей в Париж и разбраха, но с голямо закъснение, че щяха да запазят много по-добре честта си, ако оставеха сестра си да си отиде, омъжена за един ломбардец, отколкото да я държат при себе си като майка на дете без баща.
Нямаха много време да си задават въпроси, защото сержантът с ливрея на служител на граф дьо Бувил, яхнал червеникав едър кон и облечен с надризница от синьо сукно, назъбена покрая, влезе в двора на замъка, който тутакси се изпълни със смаяни лица. Селяните свалят капи. Детски глави се подават през открехнатите врати. Жените бършат ръце в престилките си.
Сержантът предава две писма на месир Жан — едното от Гучо, другото лично от граф дьо Бувил. Жан дьо Кресе приема важното и високомерно изражение на човек, който получава писмо. Смръщва вежди, издава напред устни и заповядва с висок глас да дадат на пратеника да яде и пие, сякаш е изминал петнадесет левги. После отива при брат си, за да чете. Двамата не стигат. Трябва да извикат и Мари, която по-добре се оправя с буквите.
И Мари започва да трепери, да трепери, да трепери.
— Нищо не разбираме, месир. Сестра ни внезапно се разтрепера, сякаш самият сатана се е явил пред нея, и направо отказа дори да ви зърне. А после веднага избухна в сълзи.
Двамата братя Кресе бяха доста объркани. Те бяха изчеткали ботушите си, а Пиер бе облякъл надризницата, която слагаше обикновено, когато отиваше при вдовицата от Монфор. Във вътрешното помещение на кантората в Нофл, пред един Гучо с навъсено лице, който дори не им предложи да седнат, те се чувствуваха гузни и разкъсвани от противоречиви чувства.
Два часа преди това, когато получиха писмата, си бяха въобразили, че ще могат да сключат чудесна сделка със заминаването на сестра си и признаването на брака й. Хиляда ливри в брой, толкова щяха да поискат. Един ломбардец е в състояние да им ги брои. Но Мари осуети надеждите им със странното си държане и с упоритото си нежелание да види Гучо.
— Опитахме се да я вразумим, макар да не е изгодно за нас, защото ако ни напусне, много ще ни липсва: тя води цялото ни домакинство. Но така или иначе, ние разбираме, че щом след толкова години идвате да я видите, значи тя наистина е ваша съпруга, дори ако сте се венчали тайно. Пък и мина толкова време…
Брадатият говореше и леко се оплиташе. По-младият само кимаше в знак на потвърждение.
— Казваме ви съвсем искрено — поде Жан дьо Кресе, — сбъркахме, като не ви дадохме сестра си. Но това не беше толкова по наше желание, колкото заради майка ни… Бог да я прости!… Тя не даваше да се издума… Всеки рицар трябва да признава грешките си и ако Мари пристъпи волята ни и ние носим известна отговорност. Трябва да заличим всичко това. Времето е господар на всички ни. Но сега ето че тя отказва. А бог ми е свидетел, че няма друг мъж в главата си, не! Затова не проумявам. Мозъкът на сестра ни е странно устроен, нали Пиер?
Пиер дьо Кресе кимна.
За Гучо беше прекрасно отмъщение да гледа разкаяни и заекващи тези двама младежи, които бяха довтасали преди години посред нощ с колове в ръце, за да го убият и го бяха принудили да избяга от Франция. Сега те желаеха само едно: да му дадат сестра си. Току виж, че почнат да го молят да приложи насилие, да отиде в Кресе, да наложи волята си и да предяви правата си на съпруг.
Само че зле познаваха Гучо и мнителната му гордост. Той пет пари не даваше за двамата наивници.
Единствена Мари имаше значение за него. А Мари го отблъскваше сега, когато той бе съвсем близо до нея, така готов да забрави всички предишни оскърбления.
— Монсеньор дьо Бувил трябва да е предполагал, че тя ще постъпи така — каза брадатият, — понеже ми пише в писмото си: „Ако госпожа Мари, както можем да се опасяваме, откаже да види месир Гучо…“ Знаете ли защо е писал това?
— Не, наистина не зная — отвърна Гучо, — но може да се допусне, че е говорила надълго и доста категорично по мой адрес с месир дьо Бувил, за да бъде толкова прозорлив!
— И все пак тя няма друг мъж в главата си! — повтори брадатият.
Гучо почувствува, че го обзема ярост. Черните му вежди се събраха в бръчката, врязана в челото му. Този път наистина всичко му даваше право да действува без никакви задръжки. Мари щеше да бъде наказана за жестокостта си с още по-голяма жестокост.
— Ами синът ми?
— Той е тук. Доведохме го.
В съседната стая детето наблюдаваше служителя, който пресмяташе, и се забавляваше с едно гъше перо. Жан дьо Кресе отвори вратата.
— Ела, Жано — повика го той.
Анализиращ собственото си състояние, Гучо се насилваше да изпита някакво вълнение. „Моят син, ще видя сина си!“ — казваше си той, но всъщност не чувстваше нищо. А колко пъти бе мечтал за този миг! Само че не бе предвидил тежките стъпки на селянче, които се доближаваха.
Детето влезе. Носеше къси панталони и блуза от домашно платно. Непокорният рус кичур се виеше над бялото му чело. Истинско малко селянче!
За миг и тримата мъже се смутиха и детето долови това. Пиер го побутна към Гучо.
— Жано, ето…
Трябваше да каже нещо, да каже на Жано кой е Гучо, а не можеше да каже освен истината.
— …ето баща ти.
Съвсем нелогично Гучо очакваше някакъв порив, отворени обятия, сълзи. Малкият Жано вдигна към него учудените си сини очи.
— Но на мен ми бяха казали, че е умрял! — промълви той.
Гучо изпита истински шок. Заля го вълна от гняв.
— Не, не — побърза да се намеси Жан дьо Кресе, — той пътуваше и нямаше как да пише. Нали така, приятелю Гучо?
„С какви ли не лъжи са го натъпкали! — помисли си Гучо. — Търпение, търпение… Да му кажат, че баща
