Старият сиенец и бившият затворник на Едуард явно се бяха наговорили.
— Та нали младият аквитански херцог получи графството Понтийо, дадено в зестра на кралицата? Не се ли намира Понтийо точно срещу Англия в съседство с графството Артоа, където Монсеньор Робер, макар да не е негов притежател, има много сподвижници, както знаете, милорд, защото именно там се бяхте приютили след бягството си?
— Понтийо… — повтори замислено кралицата. — Какво ще кажете, Мортимър?
Макар да разменяха само мнения, предложението бе недвусмислено. Толомей беше готов да отпусне известен кредит на кралицата и любовника й, за да могат да посрещнат непосредствените разходи и да заминат за Понтийо, за да организират експедицията. После, през май, той ще им достави останалата крупна сума. Защо чак през май? Не може ли по-рано?
Толомей пресмяташе. Заедно с Барди той очакваше папата да изплати едно кредитно писмо. Щеше да помоли Гучо, който беше в Сиена, да отиде за тази цел в Авиньон. Наскоро, чрез един търговски пътник папата бе съобщил, че ще се радва, ако Гучо го посети. Трябваше да използват доброто разположение на светия отец. А и за Толомей това щеше да бъде повод, може би последният, да види племенника си, който много му липсваше.
Пък и на банкера му хрумна една забавна мисъл. Както неотдавна Валоа по повод кръстоносния поход, както Робер д’Артоа по повод Аквитания, и ломбардецът си казваше по повод Англия: „Папата ще плати!“ И така, докато Бокачо на път за Италия се отбие в Сиена, докато Гучо от Сиена отиде в Авиньон, а оттам дойде в Париж…
— През май, госпожо, през май… Нека бог благослови делото ви.
II. ЗАВРЪЩАНЕ В НОФЛ
Толкова ли малка бе банковата кантора в Нофл? Толкова ли ниска бе църквата от другата страна на малкия панаирен площад и толкова тесен ли бе стръмният път, който завиваше към Кресе, Тоари, Септьой? Споменът и носталгията странно уголемяват действителните неща!
Минали бяха девет години! Фасадата, дърветата, камбанарията подмладяваха Гучо с девет години! Или по-скоро не, състаряваха го с цялото това време.
Гучо инстинктивно се бе навел както някога, за да мине през ниската вратичка между двете помещения на кантората в партера, предназначени за търговия. Ръката му сама напипа въжето покрай дъбовата греда, която служеше за ос на витата стълба, за да се качи в някогашната си стая. И така, ето къде беше толкова обичал, както никога преди, какжо никога по-късно!
Мъничката стая, сгушена под гредите на стряхата, миришеше на поле и спомени. Как едно толкова тясно помещение бе побрало толкова голяма любов? През прозореца — можеше ли да се нарече прозорец? — по-скоро през таванското прозорче се виждаше все същият пейзаж. В тези първи майски дни дърветата бяха нацъфтели, както когато си замина оттук преди девет години. Защо цъфналите дървета предизвикват винаги толкова силно вълнение? Между клоните на прасковите, розови и заоблени като ръце, се виждаше покривът на конюшнята, същата конюшня, където Гучо бе избягал, когато пристигнаха двамата братя Кресе! Ах, какъв страх бе брал през онази нощ!
Той се обърна към калаеното огледало, все на същото място върху дъбовия скрин. Когато си спомня моментите на малодушие, всеки мъж се успокоява, като се огледа, забравяйки, че единствен вижда енергичното изражение върху лицето си, а пред другите хора се е показал слаб! Лъскавият метал със синкави отблясъци препращаше на Гучо образа на тридесетгодишен тъмнокос младеж с доста дълбоко врязана между веждите бръчка и черни очи, от които не беше недоволен, защото бяха видели вече много гледки — снега на планините, вълните на две морета и бяха разпалили желание в женските сърца, като бяха издържали също погледа на принцове и крале.
…Гучо Балиони, приятелю мой, защо не продължи той бляскаво започналата си кариера? Беше ходил от Сиена в Париж, от Париж в Лондон, от Лондон в Неапол, Лион, Авиньон. Носеше послания за кралици, цели съкровища за прелати. Пълни две години снова така между най-могъщите благородници на земята, натоварен да защищаваш интересите или да пазиш тайните им. А беше едва двадесетгодишен! Всичко ти се удаваше. Достатъчно е да видиш с какво внимание те обграждат сега, след деветгодишно отсъствие, за да си дадеш сметка какви спомени си оставил. Самият свети отец ти доказва това. Щом узна, че си дошъл в Авиньон за най-обикновено осребряване на кредитно писмо, той, върховният духовен глава, от висотата на престола на свети Петър, потънал до гуша в какви ли не задължения, пожела да те види, заинтересува се от съдбата ти, от материалното ти състояние, можа да си спомни, че някога си имал дете, разтревожи се, че си го изгубил, отдели от тъй ценните си минути, за да те посъветва. „…Всеки син трябва да бъде възпитаван от баща си“ — ти каза той и накара да ти издадат пропуск на папски пратеник, възможно най-ефикасният!
…Ами Бувил? Отиваш при него с благословията на папа Йоан, а той се отнася с теб като с дългоочакван приятел, просълзява се, като те вижда и ти дава един собствен сержант за придружител, като ти връчва писмо, подпечатано със собствения му печат, за братята Кресе, за да те оставят да видиш детето си!…
И така — мислеше си Гучо, — най-високопоставени личности се занимаваха с него без никакви користни съображения само заради приятелските чувства, които им бе вдъхнал, заради пъргавия му ум и навярно заради умението му да се държи със силните на този свят, което му бе дарено от природата.
Ах, защо не бе продължил по този път! Можеше да стане един от влиятелните ломбардци, еднакво могъщи в кралствата със самите крале, като например Мачи деи Мачи, сегашния пазител на кралското съкровище във Франция или като Фрескобалди в Англия, който влизаше без предупреждение при канцлера на финансите.
Но дали наистина беше много късно вече? Дълбоко в себе си Гучо смяташе, че превъзхожда вуйчо си и че е способен за по-блестяща кариера. Защото, ако мисли трезво, добрият вуйчо Спинело развиваше най- обикновена търговия. Беше станал едва на стари години капитан на ломбардците в Париж. Той, разбира се, притежаваше здрав смисъл и ловкост, но не и изключителен талант. Гучо преценяваше това съвсем безпристрастно, сега, когато, минал възрастта на илюзиите, се считаше уравновесен и благоразумен. Да, сбъркал бе преди години. Нямаше място за заблуждение, злаполучната история с Мари дьо Кресе го бе накарала да се откаже от всичко.
Защото дълги месеци мисълта му бе заета само с това плачевно събитие, всичките му постъпки бяха ръководени от желанието да прикрие неуспеха си. Озлобление, разочарование, униние, неудобство да види приятелите и покровителите си след толкова безславната развръзка, мечти за разплата… Колко време бе похабил така, докато същевременно си устрои нов живот в Сиена, където можеше да представи любовното си приключение във Франция, както на него му е угодно. Ах, тази неблагодарна Мари няма представа каква блестяща кариера бе разбила, когато отказа тогава да избяга с него! Колко пъти в Италия бе мислил с горчивина за това! Но сега той щеше да си отмъсти…
Ами ако Мари неочаквано му каже, че винаги го е обичала, че го е чакала най-предано и че някакво ужасно недоразумение е било единствената причина за раздялата им? Ами ако това се окаже вярно? Гучо знаеше, че в такъв случай той няма да може да устои, че ще забрави укорите си, едва що изказал ги, и ще отведе навярно Мари със себе си в Сиена, в разкошния семеен дом, за да представи съпругата си на своите съграждани. И за да покаже на Мари този нов град, ех, не толкова голям колкото Париж или Лондон, но с по пищна архитектура, с градския си дом, изграден наскоро, чиито вътрешни фрески довършваше вече Симоне Мартини, с катедралата на черни и бели ивици, която щеше да бъде най-хубавата в цяла Тоскана, само да завършат фасадата й. Ах, какво удоволствие да споделиш онова, което обичаш, с любимата жена! И защо ли се е размечтал пред това калаено огледало, вместо да изтича в Кресе и да се възползва от вълнението, породено от изненадата?
Но после той размисли. Оскърбленията, предъвкани цели девет години, не можеха да се заличат веднага, нито пък страхът, който го бе подгонил от същата тази градина. Яростните крясъци на двамата братя Кресе, които искаха да го пребият… Ако не беше бързият му кон, той бе загубен. По-добре е все пак да изпрати сержанта с писмото на граф дьо Бувил. Така ще си придаде повече тежест.
Но дали след девет години Мари беше все още толкова хубава? Щеше ли да бъде пак така горд да го видят подръка с нея?
Гучо си въобразяваше, че е стигнал възрастта, когато човек се ръководи от разума. Обаче макар една бръчка да се врязваше между веждите му, той си беше все същият, все същата смесица от хитрост и
