наивност, от гордост и мечтателност. Защото всъщност годините малко променят природата ни и няма възраст, която да ни освободи от заблужденията ни. Косите побеляват по-бързо от слабостите ни.
Девет години мечтаеш за нещо. Копнееш и тръпнеш, всяка нощ молиш Богородица да го ускори, всеки ден заклинащ бог да го осуети. Вечер след вечер си се подготвял какво да кажеш, ако се сбъдне. Шепнел си всички възможни отговори на всички въображаеми въпроси. Предвидил си стотиците, хилядите начини, по които това събитие би могло да протече… То настъпва и те заварва неподготвен.
Така се чувствува Мари дьо Кресе тази сутрин, защото прислужницата й, някога довереница на щастието и трагедията й, й прошепна малко преди това, че Гучо Балиони се е върнал. Видели го в селото Нофл. Изглеждал като благородник. Ескортирали го кралски сержанти. Трябва да е пратеник на папата… Момченцата на площада гледали, раззинали уста, хамутите от жълта кожа с ключовете на свети Петър, извезани върху тях. Заради тази конска амуниция, подарък от папата на племенника на банкерите му, всички мозъци в селото бяха заработили.
И прислужницата е тук, запъхтяна, с блеснали от вълнение очи и зачервени страни, а Мари дьо Кресе не знае какво трябва да прави и какво ще направи.
— Роклята ми! — казва тя.
Думите дойдоха от само себе си, без да разсъждава, и прислужницата мигом я разбра, защото Мари има малко рокли и не може да иска друга освен онази, ушита навремето от хубавата копринена тъкан, подарена й от Гучо, роклята, която вадят всяка седмица от сандъка, изчеткват я грижливо, изглаждат гънките, проветряват я… Роклята, пред която Мари плаче понякога и която никога не облича.
Гучо може да се появи всеки миг. Дали прислужницата й го е зърнала? Не. Тя повтаря само слуховете, които се носят от врата на врата… Може би вече е тръгнал насам! Ако Мари разполагаше поне с един пял ден, за да се подготви за идването му! Тя бе чакала девет години, а сега няма дори един миг!
Има ли значение, че е ледена водата, с която облива гърдите, корема, ръцете си пред прислужницата, която се извръща, учудена от внезапната липса на свян у господарката си, а после плъзга поглед към красивото тяло, за което наистина е жалко, че е лишено от мъж толкова дълго време. Прислужницата завижда малко, че то е останало сочно и твърдо, подобно на хубаво растение под слънчевите лъчи. Все пак гърдите са по-тежки от някога и леко увиснали. Бедрата не са вече така гладки, коремът е белязан от няколко тънки бразди след раждането. Няма как! И тялото на благородните девойки се поврежда, е, не колкото телата на прислужниците, разбира се, но все пак повяхва, и бог е справедлив, като е създал всички създания еднакви.
Мари с мъка се напъхва в роклята си. Дали платът се е свил, след като толкова дълго не е била използвана или Мари е напълняла? Човек би казал по-скоро, че тялото й се е променило, като че ли очертанията, заоблените части не са на местата си. Тя се е изменила. Много добре знае, че русият мъх над устната й е по-гъст, че луничките от полския вятър изпъстрят повече лицето й. Косите й, този сноп златисти коси, които сплита набързо отново, са загубили някогашната си гъвкавост и блясък.
Ето я Мари в празничната си рокля, която я стяга при свивките. А зачервените й от домашна работа ръце се подават от ръкавите от зелена коприна.
Какво бе сторила тя с всички тези години, които сега й се струват само една въздишка на времето?
Бе живяла от спомените си. Хранила се бе всекидневно от няколкото си месеца любов и щастие като от реколта, прибрана много набързо в хамбара. Смазвала бе всеки миг частица от това минало в мелницата на паметта си. Хиляди пъти бе виждала как младият ломбардец идва да иска парите си и изгонва злия прево. Хиляди пъти бе възкресявала първия му поглед, първата им разходка. Хиляди пъти бе повтаряла обета си пред непознатия монах в тишината и мрака на параклиса. Хиляди пъти бе откривала бременността си. Хиляди пъти бе изтръгвана от девическия манастир в предградието Сен-Марсел и отвеждана в затворена носилка, притиснала кърмачето си до гърдите, във Венсен, в кралския замък. Хиляди пъти бяха повивали пред нея детето й в кралски пелени и й го бяха връщали мъртво и сърцето й още кърви. И все още ненавижда покойната графиня дьо Бувил и се надява, че е подложена на адски мъки. Хиляди пъти се е заклевала върху евангелието, че ще пази малкия френски крал и че няма да разкрие нищо от жестоките дворцови тайни, дори не и в изповед, и че никога вече няма да види Гучо. И хиляди пъти се бе питала: „Защо именно с мен се случи това?“
Питала бе високото синьо небе през август, зимните нощи, през които бе зъзнала сама под коравите завивки, безнадеждните утрини. Защо?
Питала бе също чаршафите, които броеше за пералнята, сосовете, които бъркаше над кухненското огнище, месото, което прсоляваше за зимнина, потока край замъка, по чиито брегове беряха тръстика и перуники в дните на религиозни процесии.
В отделни мигове лудо бе ненавиждала Гучо само задето съществува, задето бе прекосил живота й, както бурният вятър се втурва в къща с отворени врати. Но тутакси се бе упреквала за тази мисъл, като за богохулство.
Едно след-друго се бе смятала за голяма грешница, на която всевишният бе наложил това вечно изкупление, или за мъченица, едва ли не светица, специално предопределена от божествената воля да спаси френската корона, потомството на Луи Свети, цялото кралство в лицето на малкото, поверено й дете… Така човек бавно може да полудее, без другите около него да забележат.
Само от време на време, от онова, което банковият служител казваше на прислужницата й, чуваше нещичко за единствения мъж, когото бе обичала, за съпруга, когото никой не признаваше за такъв. Гучо бе жив. Знаеше само това. Колко бе страдала, когато си го представяше, когато не можеше да си го представи по-скоро, в далечната страна, в чуждия град, сред непознати за нея роднини, навярно край други жени, може би с друга съпруга… А ето че Гучо е на четвърт левга от нея! Но дали заради нея се е върнал? Или просто за да уреди някоя сделка в кантората? Няма ли да бъде най-страшно да бъде така близо и да не е дошъл за нея? Пък и би ли могла да го упрекне, след като сама отказа да го види преди девет години, сама така сурово му нареди да не се приближи никога до нея, без при това да може да му разкрие причината за тази жестокост!
Внезапно тя извика:
— Детето!
Защото Гучо ще иска да види момчето, което смята свое! Може би затова е дошъл?
Жано е там, в ливадата, която се вижда от прозореца, на брега на Модр, потока с жълти перуники по края, много плитък, за да се удави някой в него. Той си играе с най малкия син на коняра, с двете момчета на коларя и с дъщерята на мелничаря, кръгла като топка. Цял е изкалян — коленете, лицето, дори непокорният рус кичур над челото му. Той крещи. Момчето, считано за незаконнородено, за дете на греха и третирано така, има яки и розови крачета.
Но как е възможно всички — братята на Мари, селяните от имението, хората от Нофл — да не забележат, че Жано няма нищо общо със златистите, почти червеникави коси на майка си, а още по-малко с тъмните, едва ли не катранени коси на Гучо? Как не виждат, че с широкото си лице, бледосините доста раздалечени очи, брадичката, която ще стане голяма, сламенорусите си коси той е истински малък Капет? Крал Филип Хубави е негов дядо. Чудно е колко хората са слепи и виждат в нещата и хората само собствените си предварителни представи!
Когато Мари поиска от братята си да пратят Жано при монасите августинци от съседния манастир, за да се научи да чете и пише, те повдигнаха рамене.
— Като знаем да четем криво ляво, за какво ни е? Не можем да пишем, пък и не ни трябва — отвърна Жан дьо Кресе. — Защо искаш Жано да учи повече от нас? Това е добре за духовниците, а ти все пак не можеш да го направиш духовно лице, защото е копеле!
В ливадата с перуники детето неохотно тръгва с прислужницата, дошла да го вземе. Играеше на рицар с тояга в ръка и точно в този миг извършваше пробив в укрепленията в навеса, където зли хора бяха затворили дъщерята на мелничаря.
Но ето че братята на Мари се връщат от обиколката си из нивите. Прашни са, миришат на конска пот и ноктите им са черни. По-възрастният Жан вече е заприличал на баща им: стомахът му се е издул над колана, брадата му е рошава, а зъбите — развалени, като двата кучешки липсват. Чака война, за да прояви способностите си, и всеки път, когато заговорят пред него за Англия, крещи, че кралят трябва да свика войнството и рицари те ще покажат за какво са годни. Впрочем още не е рицар, но би могъл да стане при някой поход. Участвувал е само в затъналата в кал армия на Луи Вироглавия и не го извикаха за
