Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

се е премествал през него четири пъти, и на практика го изтрива от лицето на земята. Случилото се там се повтаря в още десетки хиляди градове и села. По време на Втората световна война загиват най-малко два пъти повече войници, отколкото през Първата, но пък броят на загиналите цивилни надвишава два пъти този на войниците. Това е първата европейска война след Тридесетгодишната, в която броят на загиналите цивилни надвишава този на военните жертви. По-голямата част от цивилните умират повече или по-малко случайно, като неволен страничен ефект от главните бойни действия. Непрекъснатият фронт се е придвижвал през всички градове и села на цели държави, принуждавайки десетки милиони цивилни да станат бегълци или убивайки ги сред отломките на собствените им домове. Разрушението и дезорганизацията обаче са толкова мащабни, че цифрата на загиналите не е сигурна дори в рамките на милион, но като цяло държавите на изток от Германия, където се водят най-продължителните и ожесточени сражения, изгубват около 10% от своето население.

От 1945 година насам цивилни жертви от същия порядък се дават в изключително малко случаи (например в Корея).

Причината за това е отново непрекъснатият фронт, придвижващ се сред гъсто населени територии.

* * *

Разпадането на нациите през последната война е причинено от действията на армиите на бойното поле. В бъдеще това ще се постига директно от въздушните сили… Войната ще се води основно срещу невъоръженото население на градовете и големите индустриални центрове… Нищо друго не може да следва в една страна, подложена на подобно безмилостно изтребление, освен пълен срие на социалния ред и порядък… Всичко това ще бъде нечовешко, напълно зверско, но фактите са си факти.

Генерал Джулио Духет, 1921 г.154

Много хора твърдят, че с бомбардировки война не се печели. Отговорът, който бих им дал, е, че тъй като тази тактика все още не е опитвана, първо трябва да видим, за да преценим.

Маршал от ВВС сър Артър Харис, командващ ескадрилата бомбардировачи на Кралските военновъздушни сили, 1942–1945 г.

Най-малко 97% от четиридесет и петте милиона души, загинали през Втората световна война, не са загинали от въздушните бомбардировки над градовете, така че, дори и за най-преданите почитатели на „стратегическото бомбардиране“, е доста трудно да отстояват позицията, че именно то е спечелило войната. Единствено поради технически недостатъци на бомбардировачите им обаче е нужно толкова дълго време, докато изпълнят обещанието си за внезапно и пълно унищожение от небесата — иначе желанието със сигурност е налице.

Бомбардировките са естественото оръжие — точката на абсурда — на тоталната война. Най-големите им привърженици в периода между двете войни са онези военни теоретици, които държат да избегнат кървавата окопна война. Първият и най-влиятелен сред тях е италианският генерал Джулио Духет, който, още през 1915 година, предлага независима италианска бомбардираща единица от петстотин самолета да нападне авс-тро-унгарските комуникации. (Италия е първата държава, която използва авиацията за бомбардиране още във войната срещу Турция в Либия през 1911 година.) След военния преврат на Мусолини през 1922 година генерал Духет става комисар на авиацията, но най-голямо е влиянието му във Великобритания и Съединените щати — технологично ориентирани държави, които по-скоро биха похарчили много пари, вместо да живеят във война. Основният американски бомбардировач от Втората световна война — Б-17, е тестван за първи път през 1935 година. През същата година са конструирани и бомбардировачите с четири двигателя на Кралските военновъздушни сили.

Но първите масирани бомбардировки по време на Втората световна война са извършени от Луфтвафе — върху Варшава, Ротердам и после върху повечето основни британски градове, въпреки че за немските военновъздушни сили никога не са били правени планове да играят подобна роля.

Над целия град беше паднала мъгла. Тогава мъжете и жените започнаха да изпълзяват от убежищата си, да търсят приятелите си и да оглеждат останките от своя град. Не можаха да го познаят… Почти нямаше останала здрава сграда. Беше невъзможно да различим къде са били главните улици, които познавахме толкова добре. Във всички посоки все още бушуваха пожари, и от време на време до ушите ни достигаше грохот на паднал покрив или стена… Беше толкова безнадеждно да гледаме домовете, магазините си и голяма част от любимия ни град в руини. Бяхме напълно замаяни.

Из интервю на Би Би Си след бомбардировките над Ковънтри, 14–15 ноември 1940 г.155

Четиридесет хиляди цивилни загиват по време на немските въздушни нападения над британските градове в периода между септември 1940 и май 1941 година, ала този мащаб на жертвите (един на хиляда) не води до нито един от резултатите, предсказан от генерал Духет. Всъщност загубите са само една четиринадесета от онова, което британците са очаквали и са били готови да приемат. (Правителството вече разполагало с готови планове за масови гробове.) Технологията на немските бомбардировачи просто не отговаряла на очакванията.

Същото се отнася и за британските и американските бомбардировачи от 1942–1943 година. Липсвала им численост, както и свобода на действие в германското въздушно пространство — решаваща за постигане на целите, за които били създадени. А тя била ни повече, ни по-малко поголовно унищожение на немските градове и индустрия. Ала за британските и американски защитници на стратегическото бомбардиране нямало никакво съмнение, че точно то е най-бързият и ефективен път към победата. През 1942 година лорд Черуел пише: „Проучванията сочат, че най-разрушително за духа на хората е сриването на техните домове. Очевидно е, че това за тях има много по-голямо значение дори от смъртта на техни приятели и роднини. В Хъл вече се забелязват признаци на напрежение, въпреки че само една десета от къщите там са разрушени. Изхождайки от гореспоменатите изводи, ние трябва да бъдем в състояние да причиним десеторно повече разрушения на всеки от петдесет и осемте основни немски градове. Няма никакво съмнение, че точно това ще сломи волята на противника.“156

До този момент с въздушните си атаки над Германия британските военновъздушни сили се опитват да поразят конкретни промишлени цели (от гледна точка на ефективността, а не по морални съображения). Но дори и тогава този принцип не се спазва особено стриктно особено след като немската въздушна отбрана принуждава бомбардировачите да летят през нощта.

Не се притеснявахме кой знае колко, че няма да можем да поразим военните цели, към които се стремяхме.

Сигурно всеки от нас си е мислел, че така и така сме във война с Германия, няма значение къде точно ще хвърлим бомбите си, тъй като все някъде ще причиним разрушения, макар че заповедите гласяха, че щом не можем да видим целите си, трябва да върнем бомбите обратно. Обаче никой не ги изпълняваше… Ако целта бе закрита от облаци, обаче знаеш, че там долу някъде има град, просто пускаш бомбите. А когато се появиш на брифинга, казваш, че в облаците е имало пролука и ти си стрелял през нея. Обаче след бомбардировките над Ковънтри ни дадоха указания да не си връщаме бомбите… Това беше първият път, когато получихме подобни заповеди — след Ковънтри.

Рупърт Оукли, канадски пилот в британските ВВС (седемдесет и три мисии)

В началото на 1942 година командването на ескадрилата бомбардировачи се поема от маршала на ВВС Харис, който бързо променя мисленето на подчинените си, че целта на бомбардировките е някаква друга, а не немското цивилно население. Причините, които представя официално, са чисто технически, но новата политика е изцяло в съответствие с идеите, изразени за първи път от Духет:

Един приятел на име Бът беше помолен да анализира на снимките, направени от бомбардировачите, и той стигна до извода, че средностатистическата бомба никога не поразява повече от седем километра около целта си… С опита ми в нощните полети, който по онова време беше по-скоро недостатъчен в сравнение с този на повечето хора в самолетите, това отговаряше напълно на моите очаквания. Бързо си дадох сметка, че отговорът на този проблем се крие в масираните бомбардировки над