Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

обширни обекти, защото нямаше смисъл да се опитваме да подбираме цели, където изработват предачни машини, игли за вратовръзки или нещо подобно.

Политиката на „масираните бомбардировки“, въведена от Харис, започва с въздушния рейд над Кьолн през април 1942 година, в който участват хиляда бомбардировача. В резултат на тази стратегия през следващите три години почти всички основни градове на Германия са напълно опустошени: загиват 593 000 цивилни и повече от 3,3 милиона домове са унищожени. Но за Великобритания цената също не е малка — загиват 46 000 британски самолетни екипажа, а през последните години от войната почти една трета от британските военни, цивилни и промишлени човешки ресурси са заети с поддръжката на ескадрилата бомбардировачи.157

Изглеждаше така, сякаш целият Хамбург гори от единия край до другия, и към нас се издигаше огромен стълб дим. А ние бяхме на 6000 метра височина! В сърцето на мрака се вихреше купол от яркочервен огън, подсилван и подклаждан като огнище под огромен мангал. Не видях никакви улици, никакви очертания на сгради, а само още по-ярки пламъци, които проблясваха като жълти факли на фона на яркочервената пепел. Над целия град се носеше мътна червена мараня. Гледах надолу, очарован и едновременно ужасен, доволен и едновременно смазан. Все едно гледах в пастта на действащ вулкан. Пушекът и димът бяха в огромни количества, а някъде дълбоко в себе си усещах и горещината. Същинското ни бомбардиране бе равнозначно на хвърлянето на лопата въглища в горяща фурна.

Пилот на бомбардировач над Хамбург,

28 юли 1943 г.158

В този случай британските бомбардировачи използват стандартната смесица от бомби: голям брой двукилограмови запалителни бомби, за да започнат пожарите по покривите:

Мама ме уви в мокри чаршафи, целуна ме и каза „Бягай!“. На прага се поколебах. Пред мен виждах единствено огън — всичко беше червено, като врата, на пещ. Удари ме силна вълна горещина. Точно пра., краката ми падна горяща греда. Отдръпнах се, т, точно когато се канех да я прескоча, сякаш я поде нечия призрачна ръка. Чаршафите около мен се за действаха като платна и имах чувството, че буря та просто ме отнася. Стигнах пред входа на пететажна сграда, която беше бомбардирана и изгоряла още при предишната въздушна атака и от нея ш беше останало чак толкова много, за да се задържи огънят. Някой излезе оттам, грабна ме в прегръдките си и ме издърпа навътре.

Траут Кох, тогава на петнадесет години

1943 г.159

Само за два часа в Хамбург умират двадесет хиляди души. Ако Кралските военновъздушни сили са били в състояние всеки път да постигат същия резултат, то бомбардировачите й щяха да победят Германия само за шест месеца. Ала условията за предизвикване на огнена буря са подходящи само още веднъж — в Дрезден през 1945 година. Иначе обичайните не са чак толкова впечатляващи. В продължение на цялата война средностатистическият резултат от рейда на един британски бомбардировач със седемчленен екипаж е по-малко от трима мъртви немци, от които единият вероятно е обикновен работник. А след средно четиринадесет мисии самият екипаж на бомбардировача ще бъде или мъртъв, или, ако извади късмет, във военнопленнически лагер. И което е още по-важно, тъй като разрушенията са частични, при това за доста продължителен период, германската военна индустрия не само че не загива, а дори продължава да набира мощ чак до края на 1944 година. Теорията за стратегическото бомбардиране е принципно изключително добра, но приложена на практика, или поне така, както я е виждало британското командване на ВВС в онези години, тя се превръща в един доста скъп въздушен еквивалент на окопната война. Американските бомбардировачи имат абсолютно същия ефект върху военната индустрия на Германия с предпочитанията си към концентрирани дневни нападения над последователни индустриални цели.

Във войната срещу Япония, в която Съединените щати използват големите бомбардировачи Б-29 и изобилие от „британска“ тактика, паянтовите дървени сгради и пренаселеността на японските градове най- сетне дават напълно задоволителни резултати. Наскоро след атаката над Дрезден — на 9 март 1945 година, генерал Къртис Лемей издава заповед за първата масирана нощна атака от малка височина над Токио със запалителни бомби. „Атакуваният район беше с размери шест на четири километра, със 103 000 жители на квадратен километър… Бяха унищожени 267 171 сгради — около една четвърт от Токио, и 1 008 000 души останаха без дом. В някои от по-малките канали водата буквално вреше.“160

През 1945 година, най-малко в конкретния случай с Япония, стратегическото бомбардиране дава резултатите, които теоретиците са предвиждали — загиват само триста хиляди души, но около двадесет и два милиона — една трета от населението, са принудени да живеят във временни убежища насред разрушените градове или да избягат в провинцията. „Двадесета въздушна ескадрила на САЩ разрушаваше японски градове на цена, която беше петдесет пъти по-висока за тях, отколкото за нас“ — докладва „щастливият“ Арнолд, генерал, командващ ВВС на САЩ.161 Но дори и в тази бедствена обстановка почти безграничната издръжливост и решителност на напълно мобилизираната модерна държава и нация би предотвратила пълната капитулация на Япония и би довела до широкомащабна инвазия на всички острови с цената на още милиони човешки жертви, ако не се беше появило едно почти вълшебно американско оръжие, което да разруши магията, наложена на японското правителство от тоталната война.

Ние не очаквахме въздушно нападение. Но високо в небето долових бръмченето на американски бомбардировач Б-29. Стори ми се много странно.

Г-жа Очи, Хирошима

Видях пред нас перфектно очертан град, с всяка негова подробност. Градът беше приблизително шест километра в диаметър. По това време вече бяхме достигнали десеткилометровата височина за бомбардиране. Навигаторът се приближи, погледна над рамото ми и каза: „Да, това е Хирошима. Няма никакво съмнение“. Бяхме заели такава перфектна позиция над целта, че бомбардировачът сподели: „За мен не остава нищо за вършене. Просто ще си стоя тук“.

Полковник Пол Тибетс, пилот на „Енола Гей“.

Правителството на Съединените щати слага началото на проекта „Манхатън“ през юни 1942 година, след многократните предупреждения на учени емигранти, че подозират Германия в разработване на атомна бомба. Макар и напълно неоснователни, тези тревоги са съвсем оправдани. В средата на XX век е съвсем логично да се предположи, че всички научни или технологични разработки с военно приложение ще бъдат използвани за водене на тотална война. Британците със сигурност вече проучват възможностите за създаване на ядрено оръжия (въпреки че след 1942 година те и канадците получават само второстепенни роли в проекта „Манхатън“), а през 1944 година и руснаците, и японците вече притежават ядрени програми.162 А германците, макар да пренебрегват ядрените оръжия, са заети с разработката на устройства, които впоследствие ще се превърнат в основните средства за пренасяне на ядрените оръжия — крилатите ракети (V-1), от които изстрелват 10 500 срещу Великобритания през 1944 година, както и далекообхватните балистични ракети (V-2), от които 1115 падат върху или около Лондон. Като се има предвид контекста на тоталната война и сигурността, че всяко потенциално оръжие ще бъде използвано абсолютно безмилостно, надали е изненадващо, че повечето учени навсякъде по света се поставят на разположение на своята родина (или избраната такава).

Въпреки всичко това някои от атомните физици, работили по проекта „Манхатън“ в продължение на три години, започват да се колебаят, когато през юли 1945 година се преместват в едно старо ранчо в пустинята на Ню Мексико за окончателно окомплектоване и изпробване на атомната бомба. Но вече е прекалено късно