че в крайна сметка ще ни се наложи да се изправим срещу хора с ядрени оръжия, затова предлагаше да го направим по-добре сега, когато имаме сигурно превъзходство над тях, отколкото някъде в бъдеще, когато нищо не е сигурно“ — споделя бившият министър на отбраната на Съединените щати Робърт Макнамара в документалния филм от 2003 година „Мъглата на войната“. За генерал Лемей, както и за Мао Дзе Дун, ядрените оръжия всъщност не са променили с нищо съществено начина, по който се налага силата в света. Единият вярва, че марксистката диалектика все още гарантира победата на социализма, дори и ако ядрената война изтрие от лицето на Земята половината човечество; другият пък е на мнение, че „предимството“ седемнадесет към едно на САЩ над Съветския съюз по отношение броя на ядрените оръжия (в началото на 60-те) е достатъчно многозначително стратегическо превъзходство. Спокойно можем да заключим, че и двамата са жертви на културната изостаналост.
Най-опасната фаза от Студената война бяха ранните й години, когато подобни мъже все още заемаха много позиции във властта. С течение на времето те постепенно бяха заменени от хора, които бяха успели да възприемат основната идея за възпирането, макар и не особено охотно, и така светът стана едно относително по-безопасно място. И все пак продължи да е доста опасен, защото убеждението, че възпирането може да осигури мира в дългосрочен план, е колкото нестабилно в исторически план, толкова и съмнително в психологически.
Бертран Ръсел164
Теорията за възпирането, било то ядрено или конвенционално, изхожда от презумпцията, че голямата военна мощ е най-сигурната-гаранция за една държава, че ще бъде оставена на мира. Това твърдение е не само отявлено фалшиво, но е и точно обратното на истината. Колкото по-голяма и по-мощна е една държава, толкова по-чести са войните, които тя води.
Изчислено е, че през периода на модерната европейска история, т.е. от 1480 до 1940 година, са водени две хиляди и шестстотин важни битки. Единствената държава, която е била най-важна милитаристична сила през целия период, франция, е участвала в 47% от тези битки, а взети заедно, Германия (Прусия), Русия и Великобритания са участвали в между 22 до 25% от тях. За сравнение Испания, която престава да бъде голяма военна сила още в началото на XIX век, а малко след това отпада почти изцяло от европейските войни, може да се похвали само с 12% „посещаемост“ на бойните полета. Холандия и Швеция (велики сили само за кратък период) са присъствали съответно само в 8 и 4% от всички европейски битки. Конкретно за Швеция трябва да се подчертае, че не е използвала въоръжените си сили за война в продължение вече на 170 години.165
По всички останали критерии — количеството време, което всяка европейска държава е изкарала във войни, броят на войните, в които е участвала и процента от населението й, което е загинало във всичките тези войни през годините — резултатът е неизменно същият. Наблюдава се постоянно нарастване на скалата на страданията, на фона на които най-мощните нации се бият най-често и търпят най-големи загуби както в човешки живот, така и в богатства. Успокоението, което малките, ненападателни държави могат да извлекат от това обстоятелстсво, някак си се обезсилва от факта, че големият пожар на войните, водени от великите сили през XX век, помита и почти всички останали малки нации.
Първата световна война обхваща всички европейски велики сили и Япония в рамките само на една година, след още две и половина и Съединените щати, а към края вече е въвлякла още тридесет и три воюващи страни — половината от съществуващите по онова време независими държави. Втората световна война обхваща всички велики сили само за две години, а към 1945 година всички суверенни държави в света, с изключение само на шест, са във война. Все по-бързото и неконтролируемо разпространение на войните на великите сили се дължи отчасти на силния технологичен напредък във военното оборудване, но без всякакво съмнение е и наличието на връзка с нарастващата търговска зависимост между отделните държави и появата на един-единствен световен пазар на политически идеи. Последните две явления вероятно постепенно полагат основите, върху които един ден ще се изгради международна система, която не зависи от войната, но в краткосрочен план последиците от тях са свързани не със световен мир, а с истински световни войни.
Периодът след 1945 година става свидетел на забележителни промени в модела на войните между държавите. През последните шест десетилетия нито една от великите сили не е водила преки сражения с друга велика сила. Повечето от тях са водили войни във или срещу малки държави, така че все още не може да се каже, че са сменили тактиката си, но все пак това е нов и важен фактор в развитието на международните връзки. Подобно състояние на нещата има безспорна връзка с факта, че днес всички велики сили притежават ядрени оръжия или са в близък съюз с тези, които ги имат — всички пилеят цели състояния за ядреното си въоръжаване, ала от 1945 година насам нито една от тях не е посмяла да ги използва във войни. Всъщност те изобщо не смеят да се бият директно една с друга (въпреки че от време на време се занимават с войни чрез свои пълномощници), тъй като са наясно, че всеки започнал конфликт бързо ще ескалира до ядрена война. Вероятно сме свидетели единствено на една по-продължителна пауза в историческия модел, преди възстановяване на статуквото, но въпреки това ситуацията е повече от забележителна. От създаването на модерната Западна държавна система през XVII век историята не познава нито един друг шестдесетгодишен период, през който нито една велика сила да не е воювала с друга. С почти максимална увереност можем да заключим, че такъв период не е известен дори от възхода на градовете държави в Месопотамия насам.
Но само едно стъпало по-надолу са войните между съседните държави от среден тип, които продължават с относително постоянство. Тук става въпрос за войните между Израел и Арабските държави, между Пакистан и Индия, между Иран и Ирак. Повече от видно е, че на международно ниво не съществува такова нещо като почивка за пацифизъм. Днес подобни войни са известни като „конвенционални“ войни, за да бъдат разграничени от ядрената война, макар че и те могат да бъдат твърде унищожителни въпреки относителната си краткост. Това се дължи отчасти на високата цена и огромната ефективност на модерните оръжия, което означава, че тези държави могат да си позволят само малък брой подобно оборудване и го изчерпват бързо след началото на бойните действия. Но другата причина обикновено се корени в намесата на Обединените нации, които бързат да предложат прекратяване на огъня и да изпратят мироопазващи сили. Губещата страна обикновено се хваща автоматично за подобно предложение и намалява шансовете на победителите за продължаване на войната. В резултат на тази практика общият брой на загубите от подобни бойни действия не е превишил десет милиона за шест десетилетия. (Да не забравяме, че тези хора използват конвенционалните оръжия от Втората световна война — или иначе казано, „май 1945“ с лазерни мерници и управляеми ракети.) А от края на Корейската война средният брой на загиналите за десет години е по-малко от милион.
Преобладаващата част от хората, загинали във война от 1945 година насам, са умрели в доста различни и на пръв поглед нови видове битки — партизански бойни действия, „революционни войни“, антивъстанически кампании, тероризъм и други подобни. Повечето от тях са били убити от собствените си съграждани и въпреки това само малък брой от тези конфликти пасват на класическия модел на гражданската война. На един етап тези войни като че ли бяха започнали да избухват навсякъде, но се оказаха свързани предимно с войни за освобождение от империализма и постколониални битки, а с течение на времето почти всички затихнаха. Тероризмът — оръжието на слабите, продължава да разцъфтява в разнообразен политически и географски контекст, но ако бъде отделен от териториалните партизански войни, той надали може да се счита за особена заплаха (макар че определено успява да привлече общественото внимание).
Въпреки различията между тези три типа военни конфликти след 1945 година те са обединени и от един общ фактор — военната мощ става все по-малко ефективна за постигане на решителни и политически задоволителни резултати на всяко ниво на конфликтите. Способността и на правителствата, и на бунтовническите сили да постигнат категорична победа в ниско интензивните партизански и терористични войни, които днес са причина за по-голяма част от загиналите по целия свят, бележи постоянен и сигурен спад, при това до такава степен, че подобна борба може да се води в продължение на десетилетия. Конвенционалните войни между държавите също завършват обикновено доста бързо в наши дни, ала не
