„Колесница“, който изисква от новосформираното Стратегическо въздушно командване (СВК) да пусне 133 атомни бомби върху седемдесет съветски града в случай на война. (Въпреки че по онова време арсеналът на САЩ разполагал с по-малко от 50 бомби, при това нито една от тях сглобени, а самото СВК имало само тридесет самолета, модифицирани с оглед пренасянето на тези примитивни пет хиляди килограмови чудовища.)170
В онези начални години самодоволството, което изпълвало правителството на Съединените щати във връзка с неговия монопол над ядрените оръжия било толкова голямо, че действителната подготовка за война граничела по-скоро с пълна апатия. Не съществувало никакво усещане за спешност в производството на повече бомби и бомбардировачи и никой извън Стратегическото въздушно командване не си правел труда да се замисли за конкретния избор на цели в Съветския съюз. Дори и създаването през 1949 година на военния съюз НАТО, който по своята същност е замислен по-скоро като средство за успокояване разклатените нерви на нестабилните западноевропейски правителства посредством американските ядрени гаранции, не е съпътствано нито от крути мерки в конвенционалното превъоръжаване, нито от някакво ускоряване на американските ядрени програми. Ядреният монопол на Съединените щати се възприемал просто като някакво вълшебно и на практика фасулски лесно разрешение на проблемите, свързани с военната сигурност на Западна Европа.
Но всичко това се променя от първия съветски ядрен опит през 1949 година, който действа разтърсващо на Съединените щати (макар да е повече от логично руснаците да са готови на всякакви саможертви, само и само да разрушат ядрения монопол на САЩ колкото е възможно по-скоро). Само година по-късно избухва Корейската война. Западните правителства я възприемат като инициатива, спонсорирана от Съветския съюз, която произлиза пряко от новопридобитото ядрено самочувствие на Москва, и представлява стратегическа примамка, целяща изтеглянето на всички ограничени конвенционални сили на САЩ в Азия, за да може Съветският съюз безпрепятствено и с всички средства да нахлуе в Западна Европа. Отговорът на НАТО е масирана програма за превъоръжаване (в периода от 1950 до 1952 година бюджетите за отбраната на всички западни държави се удвояват и дори утрояват), а Вашингтон веднага се заема със задачата да увеличи многократно ядрената си мощ, за да съхрани „възпирането“, с което осигурява наземната поддръжка на войските на НАТО.
И точно в този момент правилата на Броуди за ядрено възпиране стават наистина актуални. Щом противникът вече разполага с възможността да отвърне със собствени ядрени оръжия, всеки опит за налагане на политическо или военно преимущество посредством заплаха за хвърляне на атомни бомби би бил както крайно неубедителен, така и изключително опасен. В правителството на САЩ вече има достатъчно хора, които си дават ясна сметка за новите реалности. Джордж Кенън, по онова време директор по политическото планиране в Държавния департамент, през 1950 година пише поредица от доклади, с които предупреждава за назряващата опасност от превръщането на ядрените оръжия в централен елемент на Западната отбранителна политика. Според него те трябва да бъдат изключени от обичайните милитаристични сметки и съхранени само за така наречените от него „възпиращо-отвръщащи цели“ (т.е. единствено с цел възпиране на Съветския съюз от използване на ядрени оръжия срещу Съединените щати). По този начин всички останали държави биха се чувствали в далеч по-голяма безопасност, като същевременно само няколкостотин бомби биха били достатъчни, за да унищожат Съветския съюз и да му попречат да нападне Америка. Освен това, добавя Кенън (доразвивайки идеите на Броуди), броят на американските ядрени оръжия, необходими за обезпечаването на тази сигурност, трябва да се определи напълно независимо от броя на бомбите, с които разполагат руснаците.
Храбър, ала за жалост предварително обречен опит за привнасяне на разум в стратегическите дела на държавата. „Минималното възпиране“, както впоследствие става известно, е единствената логична политика за две враждуващи сили с равни възможности за причиняване на поражения една на друга — защото реалното използване на ядрените оръжия в евентуална война би било равнозначно на взаимно самоубийство. Но американските военни стратези все още разполагат с възможност за избягване на подобна вероятност, защото нито Съединените щати, нито Съветският съюз притежават еднакви възможности да си причинят разрушения. Москва вече е започнала надпреварата в ядреното въоръжаване както по отношение на самите оръжия, така и в системите за неговата доставка, но трябва да изминат още няколко години, докато руснаците придобият способността за ответен удар срещу САЩ.
Робърт Макнамара, Министър на отбраната на САЩ, 1961–1968 г.171
В началото, когато само Съединените щати разполагат с ядрени оръжия, планирането за включването им във война е било напълно разумно. С течение на времето, когато и Съветският съюз постепенно придобива ограничени възможности за ядрено нападение срещу САЩ, доводите за използването му стават не чак толкова разумни. Ала през 50-те години съветските способности за ответен ядрен удар нарастват много бавно, а Съединените щати разполагат със силен финансов импулс, за да поддържат ядрените си оръжия в бойна готовност, фокусът на военната конфронтация по време на Студената война е Централна Европа, а Съветският съюз е далеч по-близо до този театър на бойните действия, отколкото Съединените щати. Затова, ако ядрените оръжия отпаднат от уравнението, то САЩ (и неговите съюзници от НАТО) биха били принудени да похарчат огромни суми за изграждане на конвенционалните си сили на територията на Централна Европа, с цел конт-риране географското предимство на СССР. Заплаха от „Съветските орди“ не е съществувала — държавите, участнички в НАТО, са били двойно по-големи по население от тези на Варшавския договор — но конвенционалните сили са скъпо удоволствие (войниците трябва да бъдат хранени, разквартирувани, обучавани и да им се плаща), докато ядрените оръжия са относително по- евтини. И така, вместо да започне да плаща за по-мощни конвенционални сили, Вашингтон се впуска в ожесточено окрупняване на своите ядрени ресурси, за да запази водещата си роля пред Москва. През 1953 година броят на американските ядрени оръжия достига хиляда, а към 1960 вече включва шест-седем хиляди термоядрени бомби — всяка една от тях десетки пъти по-мощна от произведените през 1953 година в стил „Хирошима“.172
До 1960 година Съединените щати водят най-малко с десет към едно пред СССР по отношение на ядреното въоръжаване. Базите им започват да застрашават съветските граници, а далеч по- превъзхождащите руските по качество и численост бомбардировачи им дават още по-голямо предимство по отношение на количеството разрушения, които биха нанесли върху вражеското общество. Същевременно, за да са сигурни, че руснаците разбират стратегията им, американците правят всичко възможно да им изяснят, че САЩ имат намерение първо да използват ядрените си оръжия при евентуален конфликт, при това да ги изпратят право срещу съветските градове — в отговор на всеки един, неприемлив за тях, съветски акт. В реч през януари 1954 година държавният секретар Джон Фостър Дълес обявява официално тази политика, обвивайки я с ореола на доктрината „масиран ответен удар“. Той изтъква, че Съединените щати ще „разчитат изцяло на огромния си капацитет за ответен удар, моментално, чрез средства и върху места, избрани от нас“.
Масираният ответен удар означава масирано използване на американските ядрени оръжия срещу съветската държава, при това не само в отговор на евентуална съветска ядрена атака срещу Съединените щати (която е почти немислима през 50-те, като се има предвид огромното несъответствие между ядрените арсенали на двете страни), но и в отговор на всяка една съветска военна операция, която застрашава американските интереси във всяка една точка на света. Тази доктрина е пълна противоположност на политиката за минимално възпиране, проповядвана от Броуди и Кенън. Основната причина за нейното възприемане е желанието на САЩ да си спести огромните суми пари, които иначе би трябвало да похарчи, ако, заедно със силите на НАТО, реши да увеличи наземните си и въздушни сили, за да ги приведе в съответствие със съветските конвенционални сили. Няколко седмици, след като Дълес обявява тази политика, вицепрезидентът Ричард Никсън я определя още по-безпардонно: „Вместо да позволяваме на комунистите да ни ръфат до смърт в разни малки войни по целия свят, в бъдеще ние ще разчитаме преди всичко на масираната си мобилна мощ за ответен удар, която можем да използваме, както си пожелаем, по време и на място изцяло по наш избор“.173
