винаги стигат до подписване на мирни договори. Обикновено затъват в блатото на линиите на прекратяване на огъня, мироопазващите сили и неразрешените проблеми, които продължават да висят още десетилетия наред (както е в случая с Кашмир от 1947 година, Корея от 1953, Голанските възвишения от 1967 и Кипър от 1974). И никой досега не е измислил как точно се печели война с ядрени оръжия, въпреки че и Съединените щати, и Съветският съюз посветиха цялото си време през Студената война в подобни размисли и опити.
Робърт Макнамара, Министър на отбраната на САЩ, 1961–1968 г.166
Ядрените оръжия са доминантният милитаристичен факт на нашата ера, при все това на практика не знаем почти нищо за начина, по който биха действали в реална война, използвани в големи количества. Преди повече от половин столетие две съвсем малки бомби са били пуснати над два японски града и оттогава никога не са били използвани във военни конфликти. За по-добро от това не можем и да мечтаем, разбира се, но подобна реалност същевременно означава, че стратезите, които заливат аудиториите си с разнопосочни аргументи във връзка с ядрената война, са като девици, обсъждащи секса. Те разполагат с теории, хипотези, та даже и доктрини за ядрената война, но всъщност изобщо не знаят как точно ще станат нещата, с изключение на безспорната истина, че всичко ще бъде много лошо. В абсолютно същата степен нямат представа и за психологическите, електромагнитните и климатичните последици. И ако имаме късмет, ще си останат точно толкова невежи и в бъдеще. Но всички полезни доказателства, с които разполагаме по тези въпроси, са плод и следствие на четиридесет и петгодишната конфронтация между Съединените щати и Съветския съюз, позната повече като Студената война.
Днес Студената война ни се струва като че ли древна история. За стратегическите дебати и вътрешните политически борби, които са се водили в Съветския съюз, засега разполагаме само с оскъдни данни. Обаче за паралелните дебати и борби, бушували в Съединените щати през този продължителен и често ужасяващ период на конфронтация, знаем достатъчно. И разказът е твърде поучителен. По своята същност този четиридесет и петгодишен спор се води между два основни лагера. Първият е на хората, които са убедени, че ядрените оръжия никога повече не трябва да бъдат използвани във война и че трябва да бъдат съхранени единствено с цел възпиране на другата страна от тяхната употреба. Във втория лагер се числят много повече хора — те са подбуждани от технологично любопитство, кариеристки амбиции или идеологически плам и непрекъснато търсят начин да ги включат във военните действия.
Бърнард Броуди, 1946 г.167
Бърнард Броуди е обещаващ млад учен, който тъкмо става преподавател в Института по международни науки към университета „Йейл“, когато над Хирошима пада първата атомна бомба през август 1945 година. Веднага след това по-голямата част от американската академична общност отвръща с призиви за създаване на световно правителство — като единственото възможно средство за удържане на страховитата унищожителна сила на новото оръжие. Но Броуди и малка група негови съмишленици, които си дават ясна сметка за реалностите на властта, както и, че подобна цел е малко вероятно да се постигне както в краткосрочен, така и в средносрочен план, се заемат с изработването на основните правила за оцеляване в един свят на независими и упорити държави, разполагащи с ядрени оръжия. На двете конференции през септември и ноември 1945 година, както и в безброй лични разговори и спорове, те създават теорията за ядреното възпиране — изчерпателна, категорична и неоспорима.
Ключовите концепции в тази теория са формулирани от самия Бърнард Броуди. „Всичко, касаещо атомната бомба, се засенчва от факта, че тя съществува и че нейната унищожителна сила е фантастично огромна“ — пише той. По-нататък продължава, като изтъква, че същият този факт е променил природата на войната и условията за постигане на мир до неузнаваемост. Срещу атомните оръжия не може да има ефективна защита, тъй като отбраната на ниво въздушен бой действа на принципа на изтощението. Достатъчен е само малък брой ядрени оръжия, промъкнали се в този бой, за да се стигне до степен на унищожение, която ще бъде напълно неприемлива. Британската противовъздушна артилерия, насочена срещу ракетите V-1, летящи към Лондон, в добрите си дни е успявала да свали 97 от 101, като е пропуснала само четири ракети, но, както изтъква и Броуди, „ако тези четири ракети бяха атомни бомби, оцелелите лондончани надали щяха да определят рекорда като особено добър“.
Освен това във всяка една държава съществуват само ограничен брой цели — предимно големи градове, — които се считат за заслужаващи си за унищожение с ядрени оръжия, ала разрушаването на тези цели по ефективност би се равнявало на унищожението на цялото общество. Следователно от един момент нататък относителният брой на ядрените оръжия, с които всяка от страните разполага, няма никакво значение. Атомната бомба е абсолютното оръжие. „Ако 2000 такива бомби в ръцете на коя и да е от страните са достатъчни за пълното унищожение на икономиката на другата, то фактът, че едната има 6000, а другата — само 2000, е относително незначителен.“168
Неизбежното заключение, което се налага от този анализ, гласи, че при тоталната война постигането на военна победа вече е невъзможно. Единствената разумна милитаристична политика е възпирането на войната. Действителната употреба на ядрени оръжия за нападение на врага става безпредметна, тъй като всяка от страните се страхува от възмездие, а „от презумпцията, че първата ще унищожи градовете на противника няколко часа или няколко дена, преди той да унищожи нейните, надали има някаква полза“. Главните усилия на военната подготовка в мирно време би трябвало да се насочат към подсигуряване на факта, че страната, която има способността да отвърне със собствени ядрени оръжия при евентуална атака, ще оцелее след тази атака. А това може да се постигне чрез разпределяне на оръжията далече едно от друго, извън големите градове, и евентуалното им съхранение дълбоко под земята.169
Това е същността на проблема. Надали има нужда от повече обяснения. През февруари 1946 година Бърнард Броуди и неговите колеги вече са предложили изчерпателно обяснение на неумолимите и рисковани условия за поддържане на мира в един свят, разполагащ с ядрени оръжия — поне докато някой ден международната система, която поражда войната, не бъде някак си променена. Но на времето никой властимащ не благоволява да се вслуша в тази шайка цивилни, които си въобразявали, че могат да изказват мнения по военни въпроси.
Ако трябва да бъдем честни, през 1946 година американското правителство все още не вижда никакви причини, които да го принудят да приеме изводите на Броуди и неговите колеги, тъй като светът тогава не бил могъл да се определи като масово въоръжен с ядрени оръжия. По онова време той е бил просто един конвенционално въоръжен свят, в който имало само една ядрена сила — Съединените щати, така че възпирането било само еднопосочна улица. Първият план на Съединените щати за ядрено нападение над Съветския съюз е съставен през октомври 1945 година — не защото военновременният алианс вече е започнал да се разпада, а просто като част от задължителното планиране на отбраната, което всички велики сили обичат да правят за всеки случай срещу потенциалните противници. Този план предвижда пускането на двадесет атомни бомби над най-големите съветски градове. Към края на 1947 година, когато Съветският съюз вече получава ясна дефиниция като Врага, се съставя нов план — Спешен военен план
