Гроляр:
— Милостиви господине, Вие не желаете да разберете моите симпатии към избягалите от Нумея заточеници, които вчера щяхте да предадете на френското правителство. Те не са замесени в делото на Уолтър Дигби, който е истински американец. Но сега ще се откажете от досегашната си дейност, иначе няма да получите брилянта, към който се стремите.
— Но, милостиви господине, мой дълг е…
— Е! — прекъсна го банкерът. — Разбирам, че всеки дълг е свързан с различни неприятни задължения, но нерядко се налага чувството на хуманност да определя начина ни на действие.
— Ще видя какво мога да направя за Вашите приятели — каза важно Гроляр. — Може би, ще успея да измоля от моето правителство смекчаване на присъдите им, но не мога да се откажа от мисията, която ми е възложена, защото това е равносилно на измяна. Не можете да искате от мен да стана изменник на родината си.
— Нека бъде както искате — съгласи се Лао Цзин. — Не трябва да се сърдите обаче за това, което може да Ви се случи, защото аз няма да престана да браня свободата на приятелите си, които Вие заплашвате. Времето ще покаже кой ще успее. Все пак, няколко месеца те ще са защитени от Вашите посегателства.
— Вие намеквате за кражбата на документите ми?
— Да, те бяха откраднати по мое желание.
— И аз така мислех! Тогава ние с Вас отиваме не към мир, а към война. В такъв случай си запазвам пълна свобода на действие. Това няма да бъде във Ваша полза!
— Както обичате. Моля, помнете само, че във всяка борба ударите падат навсякъде и върху всички — надясно и наляво…
— Благодаря за напомнянето! А за „Регент“ никак не се боя. Имам Вашата дума, милостиви господине, и тази работа няма да я месим с другата!
След тези думи Гроляр важно се поклони и излезе, изпълнен с достойнство и най-добро мнение за своята личност. От обикновен полицай, той започна да се проявява като дипломат, не без успех. Банкерът, останал сам, извика Саранга и му каза:
— Видя ли чужденеца, който ще пътува с Ли Ван?
— Да, господине!
— Е — продължи Лао Цзин с понижен глас, — ако и той пожелае да отиде с него в пещерите на Мара, не му пречи!
— Разбирам, господине! — каза малаецът, вперил в своя господар големите си черни очи.
След няколко минути в кабинета на Лао Цзин влязоха Бартес и Гастон дьо ла Жонкер.
— Е — попита първият — успяхте ли да се сдобиете с нещо?
— Ето „Регент“ — отговори банкерът, като го подаде на Гастон. — Същият ли е?
Младият човек обезумя от радост. Като взе брилянта, той започна да пее, крещи и танцува, не виждайки нищо около себе си.
Когато честта на баща му бъде възстановена, заедно с нея ще бъде обезпечен и животът на семейството. Всички несгоди ще останат зад гърба им и те ще заживеят отново спокойно и щастливо.
Когато първата вълна на радост отмина, Гастон върна брилянта на банкера и му каза:
— При Вас ще бъде съхраняван по-добре, отколкото при мене. Нека остане на сигурно място до моето заминаване от Батавия! Ще отпътувам оттук, след като изпратя шифрована телеграма на баща си, но преди това искам да видя приятеля си извън всякаква опасност.
— Не, друже — възрази Бартес, — по-добре побързай за дома да зарадваш баща си, връщайки изчезналото съкровище и честта му. За мен не се грижи!
— Ще направя това, което ми повелява дългът. Баща ми ще ме разбере и сам ще одобри желанието ми да остана с теб, за да те видя в пълна безопасност!
— Но моето положение не е така критично, както мислиш. Този негодник Гроляр сега е съвършено безопасен! — забеляза Бартес.
— Ами намесата на Дигби? Ти си мислиш, че генерал-губернаторът ще му прости инцидента от миналата нощ? Забравяш също за опасните плитчини в пристанището. В случай на явна опасност няма да можете да се изплъзнете от враговете, като се спуснете във водата, както сторихте в Сан Франциско! Не, приятелю, трябва благоразумие. Съветвам те да не губим и една минута напразно!
Опасенията на Гастон дьо ла Жонкер веднага се потвърдиха. От форт Денделс се чуха три топовни изстрела, които звънко и протяжно отекнаха във въздуха, пълен с тропически зной и сладко far niente.
Глава XV
Чул топовните гърмежи, Лао Цзин побледня:
— Какво значи това? — попитаха едновременно Бартес и Гастон дьо ла Жонкер.
— Това, от което се страхувахме, се случи — каза с развълнуван глас Лао Цзин. — Това е сигнал, че пристанището е затворено и никой кораб не може да акостира. След последния изстрел през входа на пристанището се прокарват вериги, които не позволяват на корабите да влизат или да излизат от порта. Тази мярка не означава, че ги конфискуват, тя е покана към всички чужди кораби да представят своите документи. Положението е толкова сериозно, че не виждам никакъв начин да излезем от него. За да се реши генерал-губернаторът на тази мярка, трябва да се е случило нещо особено. Мисля си, дали подбудителят за това не е френският броненосец „Бдителни“. Цялата работа е в това, дали са редовни документите на „Калифорния“ и „Хъдзън“ и вие Бартес, като командир на единия от тях трябва да знаете.
— Те са построени в Америка — отвърна Бартес — и са вписани в „Навигационния регистър“ като американски кораби. Поради това могат да се считат за търговски фрегати. Но Уолтър Дигби, в желанието си да ни освободи от ареста миналата нощ, се нагърби с ролята на командир на военен кораб.
— Постъпи много неблагоразумно — забеляза Гастон. — Ако се беше представил на генерал- губернатора като обикновен морски капитан, проблемът можеше да се уреди мирно.
— Ти чуваш ли се какво говориш? — иронично се засмя младият Куан. — Обикновен морски капитан, командващ броненосец и заплашващ да изгори целия град!
— Имаш право, не съобразих последното обстоятелство — каза Гастон.
— Забележете — добави Лао Цзин, — че без тази смела и неочаквана постъпка, Вашият уважаван колега не би се разминал с трюма на „Бдителни“ и щеше да бъде изпратен обратно в Нова Каледония! Това бе едно щастливо хрумване на Уолтър Дигби. Благодарение на него всички сте свободни и можем да обсъждаме вашето положение. И ако много ни притиснат, то и ние ще вземем екстремни мерки.
— Това е така, но…
— В моите складове имам злато за милиарди, струпано от векове и принадлежащо на нашето общество, а който има злато, не попада в плен. Имам една идея, но искам да я обмисля. Докато стане това, Вие приятелю, предайте командата на „Хъдзън“ на храбрия Дигби и се настанете в „Тихия кът“, където ще бъдете в пълна безопасност. Там имам такива скривалища, че никой агент от явайската полиция не би ги открил. В тях намираха подслон предишните Куани, Вашите предшественици, драги мой Бартес, когато се налагаше да изчезнат за известно време от средата на своите верни слуги и другари!
— Наистина ли? — попита Бартес, заинтригуван от тайните на извънградския дворец на банкера. — Но аз не искам да се разделям с другарите си.
— Вие не принадлежите на себе си, драги мой. Не забравяйте, че сте глава на голямо общество, което има нужда от Вас и на което сте длъжен да служите. Затова личните симпатии ще оставите на заден план! Доверете ми се във всичко, което Ви засяга лично и не се безпокойте за другите. С американците, например, ще уредим нещата още тази вечер. Ще бъдат добре възнаградени и по даден сигнал могат да напуснат корабите, така че ако някоя съдебна или друга власт отиде на кораба, няма да намери там жива душа. После ще се убедите, че не сме могли да постъпим другояче. Що се отнася до Вас, още тази вечер един закрит екипаж ще Ви откара в „Тихия кът“ заедно с Вашите другари — Лие, Сиен и Чан.
Бартес трябваше да се съгласи с доводите на внимателния банкер и реши да изчезне за известно време, щом така се налагаше. Когато всичко се успокои, той възнамеряваше да се откаже от своето високо звание Куан, към което не чувстваше особено влечение, да се върне инкогнито във Франция, за да възстанови
