брат или някой близък роднина.
— Това е невъзможно! — извика зашеметен Гроляр. — Невъзможно е, чуваш ли? Иначе аз и за минута няма да остана тук! Моментни спазми стиснаха гърлото му и той не можа повече нищо да каже, ни да жестикулира, само гледаше разсеяно и безпомощно в една точка.
Ланжле се, съжали над него и побърза да го утеши:
— Успокой се! Може би аз греша. През нощта е възможно. Освен това, няколко пъти минах край него, под носа му, а той не ме позна, макар че никак не съм се променил. Ето Ви доказателство, че не е той!
— Да, така е сигурно! — леко въздъхна Гроляр. — Безспорно! В Нумея ти много се сприятели с него, нали?
— Като близнаци, уверявам те! Каквото измислех аз, това и той, като че ли двамата носехме една глава.
— В такъв случай, ако те беше видял тук, трябваше да те прегърне. Не е той — успокои се сам полицейският агент.
— Хиляди пъти си прав!
— И това обстоятелство ме успокоява до такава степен — завърши маркиз дьо Сен Фюрси, — че се чувствам много добре и не се боя от морската болест, която сега…
Още неуспял да завърши фразата си, когато на палубата изведнъж прозвуча добре познат глас, от който той целият се вцепени.
— Лейтенант! Корабът се движи с пълен ход и Вие можете да поканите всички пасажери на палубата. Трябва да ги запишем в корабния дневник.
Сега вече и Ланжле не можеше да се съмнява. Това беше гласът на Порник. Но защо старият му приятел не го позна само преди час?
— Що за човек е този? — попита Гроляр, замръзнал от ужас.
Гроляр беше превъзходен полицай с отлично развит усет, но като човек беше крайно плашлив. За нищо не го биваше и винаги имаше нужда от чужда помощ. Затова му трябваше поддръжката на Ланжле. Това беше и причината за привързаността му — благодарността за нравствената протекция в трудни минути. А парижанинът никога не му отказваше, въпреки че доста безцеремонно се надсмиваше над него.
— Порник! — отвърна Ланжле без да се шегува. — Сега вече не се съмнявам в това! По-скоро да вървим на палубата и да му се представим.
— Порник! Порник! — бърбореше ужасеният полицай, като едва се държеше на краката си. — Пропаднах!
— Стига, остави тези глупости! Да вървим! Трябва да се подчиним на заповедта на капитана и да отидем на палубата. Защо се страхуваш?
Ланжле помогна на Гроляр да се облече и внимателно го поведе към палубата, защото той целият трепереше като трескав. Нито ръцете, нито краката му се подчиняваха.
Порник в униформата на френски капитан, придружен от двамата си помощници, известните ни Данео и Пюжал, също униформени, доста строго запита тримата пасажери, като немилостиво натъртваше на буквата р:
— Защо, господа, не се потрудихте да ми се представите? Аз съм Вашият капитан и това е ваше задължение!
— Господин капитан — изрече Ланжле, — Вие бяхте зает с екипажа и с прегледа на кораба, затова не искахме да Ви безпокоим.
— Добре, господине, приемам оправданието Ви! Вашето име и чин?
— Ланжле, офицер от морската пехота.
— Какво казахте? — попита учуден Порник.
— Аз казах: Ланжле, офицер от морската пехота.
И като извади от джоба си своя паспорт, Ланжле го подаде на Порник. Капитанът нервно взе паспорта и започна неловко и нерешително да го разлиства, понеже не знаеше да чете.
— Добре — каза най-сетне той, — вземете си документа! Вие ще бъдете записан в корабния дневник.
Пюжал, най-грамотният от тримата, започна да вписва, доколкото умееше, имената на пасажерите в корабния дневник. Когато стигнаха до Гроляр, Порник със силен и незлоблив момчешки смях му каза:
— Надявам се, г-н дьо Сен Фюрси, че няма да ни се сърдите за малкия фарс, който ви устроихме в онова мексиканско пристанище.
Като чу, че Порник нарича обикновен фарс това, което той смята за най-ужасното събитие в живота си, Гроляр избъбри няколко неразбрани думи, но не посмя да не се ръкува със страшния бретонец, когато той му подаде ръка.
— Ах ти хлапако — обърна се Порник към Ланжле, като така го тупна по рамото, че и бик би съборил, камо ли човек, — ако втори път посмееш да се качиш на кораб, командван от твоя стар приятел, без веднага да му се обадиш, ще те хвърля през люка в най-дълбокото.
— Ако знаех, че ти си капитанът на този чудесен кораб — отвърна Ланжле, — то, разбира се, първата ми работа щеше да бъде да ти се обадя, стари приятелю!
— Отлично, драги мой! — извика Порник. — Възхитително е, че те срещам тук! По този случай ви обещавам най-веселото пътуване. По дяволите чина! Пред вас не съм капитан, а стар приятел. Тръгвайте да вечеряме!
На вечерята, продължила чак след полунощ, Порник застави Гроляр да изпие голямо количество вино „за укрепване на старата дружба“. Полицаят едва се добра до каютата си и се изтегна с голяма наслада на кушетката. Неговите сътрапезници не можаха да станат от масата и се натъркаляха, кой където намери.
Тогава Саранга, който скрито наблюдаваше всичко ставащо в капитанската каюта, даде сигнал. Веднага се появиха една дузина китайски моряци и внимателно отнесоха офицерите в техните каюти, след което минаха под пряката команда на малаеца.
Това стана тъкмо навреме, защото корабът наближаваше опасни места, изпълнени с рифове и подводни скали.
Глава XVII
Читателю, разгледай внимателно на картата онази част от океана, която е затворена между Малайзия и Филипинските острови, обхващаща Ява, Суматра, Борнео и милиони други по-малки острови, много от които не са и означени. Всичките, и особено малките, са обкръжени с мадрепарови рифове, които непрестанно се разрастват от дейността на кораловите полипи. Тези откъснати земи от водите на океана са явни останки от огромен материк, съществувал някога и разрушен от ужасна стихийна катастрофа. Никъде другаде не се срещат такива грандиозни последици на природния гняв — исполински скали, 500–600 фута високи, често съединени една с друга с каменни мостове, под които морето вечно се вълнува с глух шум, като че ли излиза от подземна бездна; подводни пещери, където океанът клокочи и реве, като адско чудовище, хвърлено в преизподнята на света; разхвърляни конусообразни острови, върховете на които опират в морето, а основите са обърнати към небето и поради това на тях още не е стъпвал човешки крак; и най-накрая хиляди гибелни рифове, които под водата свързват всички острови и островчета и върху гребените на които океанът излива вековния си гняв…
Ето тук именно, недостъпен за нескромното любопитство на пътника-натуралист, се намира остров Йен — вековната резиденция на Куаните — царете на китайските реки и морета. Тук честолюбивият и жаден за богатства Ли Ван отиваше на сигурна и ужасна смърт, жадуващ да стане глава на най-могъщото в света общество.
Ако се случеше Порник да мине, оттук с поверената му яхта през нощта, той нямаше да види повече дневна светлина. Но умният и внимателен Саранга спазваше нужните инструкции, затова и пътуването вървеше добре. Капитанът командваше през деня, а Саранга през нощта.
Когато сутринта след гуляя Порник се изкачи на палубата и видя своя екипаж, зает с работите си, той
