част на роклята й бе разпрана, а полите й висяха като театрални завеси, прикривайки краката й. Фигурата й бе направо комична, но сега никак не й беше до смях.
— Къде е мисис Финчли?
— Захърка веднага, след като я положих в леглото. Ами той? Пи ли от виното?
— Изобщо не го е докосвал. Не знам какво да правя.
Той взе плочата от треперещата й ръка.
— Забележително оръжие. Едва ли можех да измисля нещо по-удачно от това. Но скоро ще се свести. Трябва да измислим нещо.
Мод бе толкова изтощена, че изобщо не можеше да се помръдне, дори и когато лорд Понсфърд леко простена. Тя видя как Алън взе чашата с виното, коленичи зад изпадналия в несвяст мъж и леко повдигна главата му.
— О… какво стана… — промълви Понсфърд.
Алън намигна на Мод и преправи гласа си, за да прозвучи като нейния.
— Паднахте и си ударихте главата. Сега ще се оправите. Само изпийте това.
Докато още не бе дошъл съвсем на себе си, лорд Понсфърд отпи от виното. Направи опит да отблъсне чашата, но Алън се постара да излее по-голямата част от съдържанието й в гърлото му, преди внимателно да положи главата му отново на пода.
— Подай ми онази възглавница — каза той на Мод. После нежно я подпъхна под главата на мъжа и хвана момичето за ръка. — След няколко минути ще заспи като младенец. Хайде да се махаме оттук!
Тя се отпусна върху силната му ръка, едва движеше краката си. Когато бяха почти на прага, си спомни за пръстена на Елиза.
— Почакай! — каза тя и го измъкна от пръста си. — Трябва да върна това. Не искам да мислят, че съм крадла.
— Ти си го заслужи тази вечер.
— Не. Тя ще го използва, за да ме обвини. Няма да се бавя.
Почувствала прилив на сили, прекрачи прага на спалнята на Елиза и видя едно ковчеже върху една от масите. Без да обръща внимание на тежкото дишане, долитащо откъм леглото, тя отвори едно от чекмеджетата и пъхна пръстена вътре. Когато понечи да го затвори, изведнъж й се стори, че вижда едно познато бижу. Тя леко извика и го извади.
— Какво има? — прошепна Алън, който я чакаше до вратата. — Трябва да побързаме.
— Брошката ми! Брошката на лейди Джулия! Но това означава, че…
Тя хвърли един унищожителен поглед към похъркващата фигура и трескаво започна да дърпа чекмеджетата едно по едно. В последното откри това, което търсеше.
— Ето го и писмото на лорд Бамбридж. Ах, тази подла стара дрипа! Значи тя е била тази, която ме е ограбила! Интересно, къде ли е скрила парите ми?
Този път Алън дойде и я хвана за ръката.
— Едва ли са тук. Тях няма да можеш да си върнеш. Хайде, трябва да се измъкнем оттук, преди някой от тях да се е събудил и да вдигне тревога.
Мод с нежелание се съгласи. Стигаше й, че си бе върнала обратно брошката и писмото. Тя се спря само за да свали въжето на едно от пердетата и да привърже полата си, и бързо последва Алън във вестибюла. Двамата безпрепятствено се промъкнаха до салона и бързо се шмугнаха зад завесата на подиума.
— Започвах да се безпокоя за вас — сухо отбеляза Джеръми. — Още няколко минути и бях решил и аз да опитам от насладите, предлагани в тази къща.
— Нямаше да ти хареса, повярвай ми — отвърна Алън.
Докато те бяха горе, Джеръми не си бе губил времето напразно. Всички атрибути от представлението бяха сгънати, прибрани и завързани, готови за отнасяне. Алън повдигна капака на един от големите кошове и извади няколко кадифени завеси.
— Това ще свърши работа.
— Вътре ли трябва да вляза? — колебливо попита Мод.
— Това е най-разумното разрешение. Скачай!
Нямаше време за протести. Тя подхвана полите си и се опита да вдигне единия си крак, но не се получи.
— Трябва да се отървеш от тази рокля. И без това вече е скъсана. Свали я!
Мод се смути, но свали роклята и остана само по риза и долна фуста. Изведнъж усети как тялото й задиша по-свободно. Тя пъргаво се намести в коша, а Алън покри главата й с едно от пердетата и затвори капака.
— Не се притеснявай, миличко. Ще го носим внимателно — каза той и леко потупа капака над главата й.
Вътре беше доста задушно, но Мод запази мълчание и чу как двамата мъже започнаха да пренасят останалия багаж до входната врата. Нея я взеха последна и въпреки успокоенията на Алън, грубо дотътриха коша до останалите. Тя обаче не пророни нито дума. Когато най-накрая свършиха с пренасянето, тя реши, че входната врата се отвори, защото през плетените стени я прониза хладен въздух. После чу и гласа на Джек Смърк.
— Тръгвате си, значи. Време беше. Колко ви плати мадам за шарлатанствата?
— Я по-добре си дръж езика зад зъбите — скастри го Джеръми. — Аз съм артист. Артист- илюзионист.
— Артист, дрън-дрън. Всичко е лъжа и измама. Много добре знам какви сте вие, актьорите! Заслужавате всички да ви обесят на Тайбърн Хил.
Тя чу как Алън тихо каза:
— Ще проверявате ли вещите ни? Или желаете да видите дали не сме отмъкнали сребърните ви сервизи?
— Не. Може и да измъквате пари от мадам с вашите представления, но все пак не сте крадци. Хайде, натоварете тези боклуци и да ви няма!
Мод въздъхна облекчено, когато чу как вратата се отвори още по-широко. Навън тя долови нетърпеливото изпръхтяване на кон и разбра, че Алън бе дошъл с карета. Ако имаше късмет, може би щяха да я натоварят първа.
— Я почакайте, вие там!
Гласът на Гертруд! Мод се смрази и долови тежкия тропот на грубите обувки на прислужницата, която идваше откъм кухнята.
— Минутка само. Провери ли тези кошове, Джек? Не, така си и знаех. Не можеш задълго да се откъснеш от бутилката нали? Ако позволите, сър, искам да им хвърля по едно око. Актьорите не падат по-долу от крадците.
Мод спря да диша. Тя ясно чуваше как Алън вдигани капаците и как ръцете на Гертруд тършуваха из багажа.
— Не е нужно да обръщате всичко с главата надолу — раздразнено каза Джеръми. — Толкова внимавах, докато ги подреждах.
— Всички тези боклуци! Голяма работа! — скастри го Гертруд и Мод усети как Алън вдигна капака над главата й. Тя потрепери сгушена под пердето, когато изведнъж във въздуха се разнесе нежно чуруликане.
— Чик-чирик… красива лейди… красива лейди…
— Какво е това? — каза Гертруд и се обърна. — Как го правите това? Красивата лейди, де.
— Казвам се Евърейд, чик-чирик. А вие…
— Това е номер, нали? Вие, фокусниците, се мислите за големи умници. Заслужавате да ви обесят и да ви разчекнат за всички тези глупости.
Когато Гертруд се обърна обратно към коша, Алън вече бе затворил капака и услужливо повдигаше този на съседния. Тя продължи да рови, като не спираше да мърмори:
— Шарлатани! Фокусници!
Мод затаи дъх. После усети как Алън и Джеръми повдигнаха коша, пренесоха го до колата и внимателно го положиха вътре. Те направиха няколко такива тура и каретата клекна, когато и двамата се метнаха
