водещо до входната врата, чиято полирана медна дръжка хвърляше отблясъци чак до мястото, откъдето гледаше Мод. Кръглото прозорче, украсено с красиви витражи, приятелски подканяше посетителите да влязат. През полуотворените прозорци на горния етаж лениво се поклащаха дантелени завеси, а излъсканите до блясък стъкла отразяваха зелените корони на дърветата, обграждащи широката парадна алея.
Това бе една красива и удобна къща, една къща, в която работата щеше да е истинско удоволствие. Мод опипа твърдите ръбчета на писмото на лорд Бамбридж в джоба си и се постара да успокои разтуптяното си от вълнение сърце. Вече нямаше от какво да се страхува. И все пак приемът, който й бе оказал Лондон, си казваше думата. С писмото и спретната си рокля, взета на заем от Алън, тя нямаше да има никакви проблеми да убеди лейди Уилшайър, че наистина пристига тук по поръка на баща й.
Точно когато си пое дълбоко дъх и понечи да прекоси улицата, вратата се отвори и портиерът пристъпи навън. Мод разпозна бяло-зелената ливрея и самодоволното, угодническо изражение, характерно за слугите на лорд Бамбридж в Денкът Хил. Той се отмести встрани и задържа вратата пред един друг мъж, който бързо излезе навън и го заговори. Мод замръзна на мястото си. Другият мъж бе нисък на ръст, с безвкусно облекло, злобен поглед и позната стойка. После той взе шапката си, обърна се и заслиза надолу по стълбите, а Мод панически изтича и се скри зад едно от дърветата на улицата.
Адвокатът Рамзи! Нямаше как да не разпознае намусената му физиономия. Но какво, за Бога, търсеше тук той, в Лондон, при това в дома на лейди Уилшайър?
Отговорът, който не закъсня, я накара да потрепери от ужас. Тя задържа дъха си, облегна се на дървото и се загледа надолу по улицата. Разбира се. Бе пристигнал, за да търси брошката на лейди Джулия и да отведе Мод в затвора Нюгейт за кражба! Напълно естествено бе първо да я потърси в дома на лейди Синтия.
Мод направо спря да диша, защото очакваше всеки миг Рамзи да се появи зад дървото и да я повлече към затвора. Почака малко, преди да надзърне към улицата, и го видя да изчезва надолу по посока към Джордж Стрийт. Изчака да завие зад ъгъла и бързо се затича с всички сили в противоположна посока, избирайки напосоки улици и алеи, само и само да се отдалечи колкото се може повече от ужасната фигура на адвоката. Когато най-накрая гръдният й кош започна да я стяга, тя спря, облегна се на близката ограда и се замисли какво да предприеме по-нататък.
Не трябваше да позволява да я сломи страхът. Най-добре щеше да бъде да прецени нещата в своя полза, преди да реши какво да прави. Можеше да се върне обратно при лейди Уилшайър, да й каже истината и да разчита на милосърдието й. Ако беше наследила характера на баща си…
Ами ако приличаше на сестра си? Мод прекрасно знаеше как бившата й господарка би посрещнала подобно признание и какво щеше да последва. А дори и да ги убедеше, че брошката й е била подхвърлена, те надали щяха да й повярват, след като тя все пак се намираше у нея?
Не, не можеше да се върне повече там. За щастие разполагаше и с резервен вариант, който в този момент изведнъж й се стори твърде привлекателен.
Обратният път до странноприемницата „Агнето и флагът“ бе изминат доста по-бързо. Тя не видя Джеръми и се уплаши, че двамата с Алън бяха тръгнали за театъра. Когато попита съдържателя дали Алън Дезмънд щеше да се върне по-късно тази вечер, той сухо й отвърна, че мистър Дезмънд е горе в стаята си и сигурно работи върху сценария на поредното представление.
Мод не обърна внимание на саркастичния поглед, с който той я проследи, докато излизаше от гостилницата. Качи се по стълбите и потропа на вратата на Алън.
— Кой е там? — дочу тя приглушения му глас.
Мод не отговори. Вместо това хвана дръжката, отвори вратата и нерешително пристъпи навътре.
— Аз съм. Мод Мелингам — промълви тя и уморено се облегна на рамката. — Върнах се.
Алън седеше в един от фотьойлите, а в ръцете си държеше малка книжка с кожена подвързия. Когато я видя, трепна и се изправи, но бързо се овладя, седна и я загледа изпитателно.
— Какво стана? Да не би онази дама да не пожела да те наеме?
— Изобщо не стигнах до нея. Аз… реших да стана актриса.
— О! Какво прибързано и необмислено решение!
— Да. — Тя пристъпи навътре в стаята. — Всъщност, не. О, Боже, трябва да ти кажа истината. Тъкмо се канех да вляза в двора на къщата, когато видях мистър Рамзи, адвоката от Торнууд, да излиза от входната врата. Нима не разбираш? Той е дошъл да ме арестува и да ме обвини в кражба на брошката на господарката. Не мога да се представя пред лейди Уилшайър. Никога няма да го направя!
— Каква брошка? Онази, която откри при вещите на Елиза Финчли ли?
— Да. Сигурна съм, че лейди Джулия я е пуснала в чантичката ми, преди да напусна Торнууд, за да ме обвини след това в кражба. Типично в неин стил. Тогава дори ми каза, че още не била казала последната си дума.
Мод се строполи във фотьойла срещу него и отчаяно закърши ръце. Алън, който бе решил да се покаже безразличен и неотстъпчив, се развълнува от покрусения й вид. Ако момичето заплачеше, щеше напълно да се предаде.
— Всичко това може да е на добро. Няма да скрия, че предпочитах да дойдеш при нас с повече желание, но и без него ще се постарая да те направя известна и една от най-важните фигури в трупата ми. Държа да ти напомня, че те чака много работа.
Мод засия.
— Това не ме плаши. Обещавам да положа всички усилия. Но нали скоро заминавате извън Лондон? Аз ще дойда ли с вас?
Алън се надвеси над нея, вдигна брадичката й и заразглежда лицето й, сякаш я виждаше за първи път.
— Вдругиден заминаваме за графство Кембридж. Дотогава е по-добре да останеш тук и да не се показваш навън. Ти си красиво момиче. Ще е нужен съвсем малко грим. Колкото по-естествена изглеждаш, толкова по-добре. Чакай да помисля. Първата ти роля ще бъде тази на Порция… не тя е твърде трудна. А защо не в някоя от моите пиеси. „Странстващият рицар“, например. Да, ролята на Лидия е точно за теб. Ще стоиш тук и ще учиш репликите.
Мод търпеливо му позволи да върти и оглежда лицето й на всички страни, сякаш бе добитък за продан. Усещането, че тук се намираше в безопасност, я правеше безразлична към всичко останало. Можеше пък да й хареса да бъде актриса. Ако приятното усещане, породено от допира на пръстите му върху кожата й бе някакъв знак, то тя наистина щеше да се чувства прекрасно.
Алън все повече се въодушевяваше.
— Прекрасно, наистина прекрасно! — нашепваше той и едва се сдържаше да не целуне топлите, чувствени устни. — Изправи се! Разходи се напред-назад! Ммм! Това трябва да се отработи. Походката ти прилича на тази на доячка на крави. Я да чуем гласа! Застани там и кажи нещо, все едно че си на сцената!
Мод изведнъж се смути.
— Какво да кажа?
Алън застана от другата страна на стаята.
— Опитай с това: „Стойността на признанието не е загубена. То пада като ситни капчици дъжд върху благословеното място.“
Мод измърмори:
— Стойността на признанието…
— Не, не, с повече патос. „Стойността на признанието…“ — каза той и извиси гласа си така, сякаш искаше да разбуди всички наоколо. — А с ръката прави това…
Тя си пое дълбоко дъх, опъна напред ръката си и повтори репликите с глас, с който викаше по кравите.
— Ужасно. По всичко личи, че ни чака много работа, но когато свършим, ще бъде истински триумф. Усещам го.
Мод свенливо се усмихна.
— Наистина ли мислиш така?
Той се приближи към нея, прегърна я през кръста и я притисна до гърдите си.
