В трупата имаше още един заклет пияч — Коръм Дод, който като млад трябваше да е бил красив, но сега изглеждаше съсипан от любовта си към бутилката. През цялото време стоеше изпаднал в отнесено вцепенение, като се клатушкаше в ритъм с фургона и от време на време се впускаше в рецитиране на някои пасажи от пиесите. В един от тях Мод разпозна част от репликите на „Странстващия рицар“ и едва се сдържа да не започне да му отговаря. Последният член на трупата бе един слаб и жилав човек на неопределена възраст, чието име беше Роулънд Харви и който мило се усмихна на Мод, преди да нахлупи шапката над очите си и да проспи времето до обяда.
Мод огледа групичката от вглъбени в себе си и полузаспали мъже и жени, облечени в стари дрехи, с вперени нанякъде блуждаещи очи и неестествено изкривени устни и си спомни за възхитителното им представление в обора на Торнууд, от което бликаше такава енергия и жизнерадост. Така ли изглеждаше в действителност една театрална трупа, питаше се тя? На сцената те блестяха, окичени със слава, а в живота бяха безлична група хора.
Слава Богу, че Алън и Джеръми не бяха като тях. Искрено съжаляваше, че двамата мъже, които най- добре познаваше, предпочетоха да яздят отвън под дъжда и я принудиха да се оправя сама с останалите.
Когато фургонът стигна до една прихлупена странноприемница, дъждът вече се изливаше като из ведро и Алън реши да останат да пренощуват и да продължат на следващата сутрин. Старата постройка бе познавала и по-славни времена, но поне бе суха и уютна, а и конете им също заслужаваха малко почивка.
Актьорите нахлуха в тъмната трапезария, а Алън се разпореди за настаняването. Мъжете щяха да спят в обора, а жените в горната стая, където имаше няколко легла. Когато обяви решението си, той хвърли един унищожителен поглед към Мод, но тя се престори, че не го забеляза. Същото направи и Франсис Гибън. Тя се наметна с ефирния си шал и реши да не протестира. Щом Алън Дезмънд предпочиташе обора пред леглото й, то поне нямаше никакъв начин да направи това и с тази малка натрапница, която за съжаление бе твърде красива.
Храната в странноприемницата бе учудващо добра и хората се посъживиха.
— Хапни си още малко от пържения дроб, скъпа — каза Ева Греъм и поднесе големия кръгъл тиган към Мод. — Не е зле да се позакръглиш малко. Актрисите трябва да имат сили за работа, нали знаеш.
— Значи вие сте актриса, мис… ъ-ъ, как ви беше името?
Мод се усмихна на Роулънд Харви, който се бе надвесил над масата и я гледаше настойчиво.
— Още не, но се надявам да стана.
— Боже мили! — извика Франсис Гибън и артистично се хвана за челото. — Още една новачка. Нима Алън не се умори да ни пробутва тези явни некадърнички? Нима вечно трябва да търпим грешките и запъванията им, за да побързат да ни напуснат, щом понаучат нещичко от занаята?
Кити Томас се захили към Мод.
— Те винаги си тръгват, когато разберат, че мистър Дезмънд няма намерение да ги издига. Каква обида за нас, професионалистите.
Мод усети презрителната нотка в гласа на Кити, но и тя не остана по-долу:
— Какви неща съм чувала за вас,
— Ха-ха — засмя се Коръм Дод, размахвайки чашата си. — Май че те поставиха на място, Кити, гълъбчето ми. Браво, Мод! Мисля, че бързо ще намериш мястото си сред нас.
— О, я си гледай джина! — озъби му се Кити.
— Не им обръщай внимание, мила — топло каза Ева. — Имаш рядко красиво лице и стройна фигура. Мисля, че отлично ще се справиш с ролята на „невинната девойка“ или с каквото е решил мистър Дезмънд. Всички ние имаме своите собствени роли. Аз играя прислужницата и понякога се нагърбвам с някои от по- незначителните роли. Коръм е изпълнител на главните роли, освен ако мистър Дезмънд не пожелае сам да се покаже на сцената.
— Което той прави от време на време — добави съпругът й.
— Франсис, т.е. мисис Макоули, изпълнява трагичните роли, а Кити по-голямата част от комичните. Харви е вторият основен изпълнител, а моят скъп мистър Греъм винаги играе стария джентълмен.
Харви се наведе през масата и размаха лъжицата си към Мод:
— А когато ролите са прекалено много, всеки играе по няколко или пък наемаме някой местен талант. Можете ли да пеете, мис Мод? А да танцувате?
— Пея по малко, повечето народни песни. Танцувам джига и шотландски танц.
— Каква дарба! — кисело добави Кити. — Той те питаше дали можеш да пееш и да танцуваш за пред публика?
— Не знам. Никога не съм опитвала.
— Боже мой! — простена Франсис. — Така си и мислех. Но защо тогава Алън е решил да те поведе с нас?
— Та това личи от пръв поглед, скъпа мисис Макоули — намеси се Коръм. — Тя само трябва да стои на сцената и да бъде красива и ще видите как мъжете ще се тълпят, за да я гледат.
— Колко сте проницателен, скъпи мой Коръм — долетя един глас откъм вратата.
Мод се обърна и видя Алън Дезмънд, който влизаше в трапезарията. По всичко личеше, че бе стоял под дъжда, защото косата и рединготът му бяха прогизнали. Той свали връхната си дреха и седна на масата.
— Предполагам, че всички вече сте се запознали с Мод — небрежно подхвърли той и придърпа най- близката чиния.
— Добрата Ева Греъм бе така любезна да ни представи един на друг. Вашата Мод е очарователна, мистър Дезмънд. Много добре сте постъпили.
Мод хвърли един поглед към Джеръми, който влезе след Алън. Той мило й се усмихна и побутна Харви, за да се настани до нея.
— Вероятно вече сте разбрали — продължи Алън в паузата между два залъка, — че Мод няма опит в актьорското майсторство. Затова предлагам обучението й да започне още сега. Тъй като и без това сме принудени да останем в тази схлупена барака, докато времето се изясни, ще се постараем да използваме времето си най-рационално. След обяда започваме репетиция!
Откъм масата се чуха неодобрителни възгласи.
— Джеръми — каза Коръм, — не можеш ли да убедиш този ужасен тиранин да ни остави на мира за половин ден? Толкова исках да си почина днес следобед.
Джеръми, който добре знаеше каква щеше да бъде неговата „почивка“, окуражително се усмихна на Мод.
— Така или иначе все някога трябва да започнеш, момичето ми. По-добре това да стане днес.
Репетицията не мина зле и Мод разбра, че ролята й бе дори по-незначителна от това, което предполагаше. Лидия трябваше по-скоро да седи като украшение, безмълвна като безлична статуя, чиято единствена цел бе да персонифицира красотата. Според текста на пиесата тя трябваше да казва някои доста дълги реплики. Алън обаче се бе постарал да ги съкрати и й остави твърде малко текст за заучаване. Но тъй като това щеше да бъде първото й появяване на сцената, Мод си каза, че може би бе разумно да започне с нещо по-незначително.
Така поне се опитваше да се успокоява. Но когато един неин речитатив, доста важен от гледна точка на действието в пиесата, й бе отнет и даден на Франсис, тя вече се ядоса. Единствено самодоволната усмивка, изписана върху лицето на Алън, я възпря да не избухне и да не си тръгне. Успокоителната усмивка от страна на Джеръми й напомни, че ако напуснеше трупата, щеше да се озове съвсем сама в непознатия град. Освен това тя не желаеше да кара Алън да тържествува за това, че я бе наранил.
На следващата сутрин трупата отново тръгна на път. Небето бе все така мрачно и заплашително, но
