— Не разбирам защо реагираш толкова бурно? Трябваше да изляза. Чакаше ме много важна работа.
Мод, все още съкрушена от начина, по който я бе изоставил, когато тя почти му се бе хвърлила в прегръдките, упорито се облегна на стената.
— И аз имам достойнство. Имам намерение да спя тук като разумно и почтено момиче.
— Но, за Бога, преди да почукат на вратата, ти бе забравила всякаква почтеност!
— Така беше, но ти се опита да ме прелъстиш. Добре че навреме се осъзнах.
Алън прихна да се смее, но лекото раздвижване от съседното легло му напомни, че не бяха сами. Той погледна и видя, че едното от момичето го гледаше с широко отворени очи, а другото непрекъснато се въртеше под завивките.
— Тук не е мястото… — тихо каза той.
— Да, прав си. Върви си!
Алън едва се сдържа да не я сграбчи за раменете и да я вразуми, а после да я целуне по нацупените устни и да я накара да му се моли, за да я вземе при себе си. Приглушеният кикот, долитащ от съседното легло, сложи край на помислите му и той студено я изгледа.
— Ще се видим утре сутринта — рязко отсече той, вдигна свещника и стана да си ходи.
Когато бе почти до вратата, зад гърба му прозвуча гласът на Мод:
— Това означава ли, че все още ме искаш в трупата?
— Да, въпреки че не знам защо трябва да си губя времето с теб, освен ако и аз нямах някаква изгода от това. — Той нарочно наблегна на последните думи. — Утре те искам рано при мен, готова за работа.
После блъсна вратата и заслиза надолу по стълбите, мърморейки на глас за неблагодарността на жените.
Мод спа твърде малко, след като Алън си тръгна. Само ако той можеше да разбере каква голяма част от нея искаше да остане и да го дочака в леглото му. Дори сега едва се сдържаше да не излезе от мрачния тъмен таван и да го последва надолу по стълбите. Не, нямаше да го направи. Алън Дезмънд трябваше да разбере, че тя не беше лесна плячка. Въпреки красотата си и изгарящото я желание да й стане учител в любовта, тя реши, че това трябваше да стане при по-добри обстоятелства и когато го опознаеше малко по- добре. Излизаше така, че чукането по вратата по някакъв начин я бе спасило. Когато Алън я изостави, тя имаше време да размисли малко по-трезво и да превъзмогне моментно обзелата я слабост.
Когато на другата сутрин слезе по стълбите, за да закуси, под очите й имаше тъмни кръгове. Алън й бе казал да му се представи рано, а за Мод, която цял живот бе работила във ферма, рано означаваше пукването на зората и събуждането на кокошките. Когато наруши дълбокия му сън, само го ядоса още повече. Той я отпрати да наизусти няколко страници от „Красивата стратагема“ на Фаркхър, докато си доспи и закуси на спокойствие.
Трупата трябваше да замине на турне след два дни и Алън изцяло ги запълни с обучението на Мод. Тя работеше непрекъснато по цели дни и нощи и излизаше от стаята му само за да поспи за няколко часа на тавана.
Той я подложи на ускорен курс по обучение как да ходи, как да говори ясно, как да произнася думите, как да извисява глас, как да завладява публиката със специфични жестове и игра на очите.
Трябваше да наизустява песни и безкрайни пасажи и после да полага огромни усилия, за да ги представи както трябва. Несекващите критични забележки я докарваха почти до сълзи, защото колкото и да се стараеше, той все оставаше недоволен. Тя си наложи да не се ядосва, въпреки че още първия ден на обед побягна разплакана от стаята му. Инстинктивно усещаше, че той си отмъщава, но и без друго точно сега нямаше къде другаде да отиде. Но и тя реши да не му остава длъжна.
— Опитай отново. Клатиш се като някоя крава.
— А ти какво очакваш, след като цял живот съм гледала крави.
— Никой няма да ти се възхити, ако ходиш така по сцената. Публиката очаква да види грация, чар и умни слова. В противен случай, още преди да си стигнала до средата на сцената, ще започнат да те замерят с домати. И, за Бога, понижи малко гласа си. Не се намираш в свинарника.
— Но аз го намалих, а ти ми каза, че не се чувам.
— Не го правиш както трябва. Дишай! Изправи рамене! Добрият актьор може да направи така, че въздишката му да се чуе дори и от последните редове:
Критичните забележки продължаваха да се сипят:
— За първи път виждам така някой да отказва танц.
— И ти наричаш това грациозност? Дори конят ми се движи по-плавно.
— Престани да размахваш ръцете си така! Приличаш на марионетка, която играе танца на Свети Виталий.
— Този пасаж прозвуча абсолютно фалшиво. Как мислиш, че ще можеш да кажеш репликите, ако не си направиш труда да ги наизустиш?
На няколко пъти тя излизаше извън кожата си и се нахвърляше отгоре му с протести:
— Не издържам повече! Вдигни глава, наведи глава, наведи се напред, дръпни се назад, извиси гласа си, приглуши гласа си. Изглежда, че и ти самият не знаеш какво искаш. Сигурна съм в това.
Алън се почувства малко виновен заради грубото си отношение. Добре съзнаваше, че търсеше начин да си отмъсти, но в същото време искаше да я научи на прекалено много неща за толкова кратко време. Истината беше там, че той се учуди от бързината, с която тя възприемаше особеностите на сценичното поведение, и с всеки изминал час все повече се убеждаваше, че предположенията му относно нея се бяха оказали верни. Тя се справяше чудесно, но засега реши да не й го казва.
— Добре. Иди да вечеряш и веднага се върни! Трябва да поработим върху ролята на Лидия.
Това бяха най-дългите два дни от живота й, и когато на зазоряване трупата „Стенбъри Плейърс“ най- сетне се натовари във фургона, тя беше твърде уморена и ядосана, за да почувства някаква радост. Като капак на всичко, от почернялото небе се лееше непрестанен дъжд, а студеният въздух напомняше, че есента чука на прага.
Алън мълчаливо я придружи до театъра, където ги чакаше останалата част от трупата. Той се бе смилил над нея и бе измъкнал отнякъде широка и топла вълнена пелерина с голяма качулка, която закриваше лицето й, но когато стигнаха при фургона, той я остави, без да си направи труда да я представи на останалите.
Дъждовното време попречи на актьорите да се настанят на покрива на претоварения фургон. Ето защо те се видяха принудени да си намерят места сред купчините от декори и аксесоари, където някои задрямаха, а други навъсено гледаха стените или съседите си.
Мод направи плах опит да се представи, но скоро се отказа, защото я посрещна стена от ледено безразличие. Тя разпозна двете жени, които бе видяла в Торнууд, и очакваше, че поне те щяха да покажат някакво съчувствие. Безразличието им граничеше с явна неприязън. Нямаше съмнение, реши тя, че не желаеха присъствието на друга млада жена в трупата.
Затова се постара да си намери удобно местенце и се съсредоточи върху една от пиесите, които й бе дал Алън. Мод знаеше, че той продължава да й се сърди, но това повече не я притесняваше. Стигаше й и това, че все пак бе благоволил да я вземе със себе си.
Когато наближиха Хертфорд на Стамфорд Роуд, тя започна да различава членовете на трупата. Жените се казваха Кити Томас и Франсис Гибън (позната на сцената под името мисис Макоули). Въпреки че Кити не изглеждаше много по-голяма от нея, суровите черти на лицето й я правеха да изглежда доста по-стара. Франсис Гибън наближаваше тридесетте и притежаваше маниерите на дългогодишна актриса. Мод си припомни как Алън й бе споменал, че мисис Макоули изпълняваше трагичните роли, и сега разбра защо. Тя постоянно преиграваше жестовете си и дори начина, по който движеше ръце, докато оправяше шала си, показваше, че отдавна играе по сцените.
В трупата имаше още една жена, Ева Греъм. Тя беше пълна и доста възрастна и през по-голямата част от пътуването дремеше облегната на рамото на един топчест нисък мъж, който се оказа съпругът й. Той седеше търпеливо на пода и непрекъснато се усмихваше наляво-надясно. От време на време изваждаше от джоба си една манерка, отпиваше по една дълга глътка и още по-широко се усмихваше.
