Когато се събуди, светлината струеше през прозореца и от годините, прекарани във фермата, тя реши, че утрото отдавна бе превалило. Мод наплиска лицето си с вода от каната и видя роклята, преметната върху близкия стол. Беше от обикновен тъмносин габардин с бродиран корсаж и фуста към нея, и по всичко личеше, че беше носена. Сигурно бе част от реквизита на трупата, помисли си тя, докато я нахлузваше през глава. Роклята й бе по мярка и тя бе доволна и на това. Умираше от глад и не можеше да си представи как би слязла долу само по риза.
Няколко минути по-късно тя влезе в гостилницата и замря от възхищение. Почернелите от времето дървени стени, ниският таван и грапавият под говореха за вековна история. През малките витражи струеше мека светлина, която приглушено осветяваше картините на Хогарт, окачени по стените. Мод любопитно пристъпи напред и когато с облекчение видя, че помещението бе полупразно, се запита дали можеше да закуси за сметка на Алън Дезмънд. Веднага след това забеляза Джеръми.
Той седеше на една маса в ъгъла, с халба в ръката. Когато я видя да влиза, се изправи и я покани да седне при него.
— Вече бях започнал да мисля, че ще проспиш целия ден.
— Толкова се радвам, че си тук. Умирам от глад, а нямам пукната пара, за да си платя закуската.
— Имаш късмет — каза той и се настани срещу нея. — Алън ми нареди да чакам тук, докато слезеш. Отвори му се работа в града и не можа да те изчака. Но знаеше, че ще бъдеш много гладна, когато се събудиш, защото си истинско здраво провинциално момиче.
— Той е помислил за всичко. Тази рокля…
— Това е един от многото ни костюми. Хей, момиче! — помаха той към една от сервитьорките. — Донеси на младата дама същото, каквото и на мен. Само без бирата. Тя ще поръча… какво ще желае мис Мод? Чай? Кафе?
— Аз също пия бира — поясни Мод, — но сега бих предпочела кафе, ако обичаш.
— Тук нямаме обичай да поднасяме кафе, мис, но ще видя какво мога да направя.
Когато тя се отдалечи, Мод се надвеси над масата и попита Джеръми:
— Какво ще ни донесат?
— Овесена каша, хляб и парче шунка. Истинска английска закуска.
— Звучи доста апетитно. Само да не забравя да ги попитам колко струва, за да върна по-нататък парите на мистър Дезмънд. Мога да заделя нещичко от първата си заплата.
— Значи си твърдо решена да продължиш работата си като прислужница, така ли? Надявах се, че мистър Дезмънд те е разколебал.
— Да не имаш предвид абсурдното му предложение?
— Аз го подсетих за това, но така или иначе и той щеше да се досети. Ти си извънредно красива, знаеш ли?
Мод усети как бузите й пламнаха.
— Благодаря. Но моля те, как си ме представяш на сцената! Умът ми не го побира.
Джеръми се засмя и се облегна назад.
— Това е така, защото никога не си общувала с актрисите. Ако ги познаваше, щеше да разбереш, че те не са нещо изключително. И те са хора като теб и мен.
Мод вдигна глава и го изгледа. Топчестото му, вечно усмихнато лице непреодолимо я караше и тя да му се усмихва. Извитите му вежди му придаваха постоянно учудено изражение, въпреки че сивите очи излъчваха непозната за нея енергия и постоянно любопитство.
— Не мисля, че си обикновен човек, Джеръми. Напротив, ти си доста забележителен. Никога досега не съм срещала човек, надарен с талант като твоя.
— Ами, само няколко изтъркани трика, както им казваме. Благодаря все пак за комплимента.
Сервитьорката донесе закуската и през следващите десет минути тя бе заета с нея. Когато приключи, се облегна назад и едва се сдържа да не поотпусне малко връзките на корсажа си.
— За първи път виждам някого, който така да се нахвърля върху храна — каза Джеръми. — Искаш ли да се поразходим малко на чист въздух?
— Да. Една от ужасните страни на дома на мисис Финчли бе лошата храна. Тази тук е като истинско угощение, дарено от боговете. — Тя замълча за миг, за да се наслади на спокойствието и свободата си, придобита при толкова приятни обстоятелства. — Джеръми… — Той я погледна и я подкани да продължи. — Според теб дали от мен би могло да стане актриса?
— Мисля, че да. Можеш да четеш, изразяваш се твърде добре, въпреки че и досега не мога да разбера как си се научила на всичко това в Торнууд. Имаш приятен глас и красиво лице. Походката ти не е лоша и маниерите ти са твърде естествени.
— О, Боже! Караш ме да се чувствам като истински диамант.
— Не, само изредих качествата, които наистина притежаваш. Всичко останало може да се научи.
— Но, Джеръми, винаги са ми казвали, че актрисите не водят твърде… почтен живот.
— Като момичетата на мисис Финчли, нали? И ти за малко да станеш една от тях. Освен това повечето прислужници, които познавам, не обръщат много внимание на почтеността.
— Така е. Но за мен това винаги е било от значение. Родителите ми твърде много държаха на нея.
— Защо тогава са ти позволили да тръгнеш за Лондон?
— Те починаха. И двамата умряха от чума, когато бях още дете.
— О, съжалявам. — Изведнъж той наведе глава и влезе в ролята на говорещото птиче: — Чик… дръж си езика зад зъбите, Джеръми Оукс… чик…
Мод се засмя.
— Както и да е. Всичко това са празни приказки. Родих се прислужница и такава ще си остана. Всичко останало са залъгалки за малки. Мистър Дезмънд оставял ли е и други съобщения за мен?
Джеръми бръкна в джоба си и извади монета от половин лира.
— Каза, че ако решиш да се представиш на онази лейди, трябва да вземеш тези пари и да наемеш файтон. Когато се настаниш, може да занесеш обратно роклята в театър „Челси“ и ако настояваш, да му върнеш парите по-късно. Закуската бе от него, така че за това не бива да се притесняваш.
Мод помръкна.
— Той… той няма ли да се върне?
— Ще закъснее. Каза, че щом не желаеш да работиш при него, си напълно свободна да отидеш и да се установиш на новото си място. Но… ако ми позволиш, бих желал да те придружа. Обърканите улици на Лондон са истинско изпитание за всеки провинциалист.
Тя се поколеба само за миг.
— Не, сама ще се оправя. Моля те, предай на мистър Дезмънд моята голяма благодарност за всичко, което направи за мен. Нека не се притеснява, ще му върна и роклята, и парите. Обещавам. — Тя се изправи, но сега приповдигнатото й настроени от преди малко бе заменено с дълбоко разочарование. Той също стана и тя хвана ръката му. — Довиждане, Джеръми. Благодаря ти за всичко от сърце.
Бляскавите очи на Джеръми помръкнаха.
— Надявам се да се срещнем отново, някой ден, мис Мод.
— И аз, но е малко вероятно. Трябва да се кача горе и да събера багажа си.
Когато се озова в стаята си, Мод се опита да сдържи сълзите си. Не можеше да си позволи този лукс. Тя си каза, че Алън бе постъпил много подло, след като я изостави само защото тя не пожела да приеме предложението му, но щом бе такъв, толкова по-зле за него. Той й бе направил огромна услуга и сега бе време да поеме нещата в свои ръце. Мод реши да задържи носната му кърпа, в която уви брошката и писмото, и внимателно я прибра във вътрешния джоб на полата си. После хвърли последен поглед на уютната стая и излезе навън, готова да се понесе по шумните, мръсни и претъпкани улици на Лондон.
Тя се лута в продължение на близо два часа, разпитвайки случайните минувачи. Лондон представляваше една объркана плетеница от шумни улици и когато Мод попадна в лабиринта им, тя тръгна, без да има дори и най-малката представа в коя част на града се намира Гросвенър Стрийт. След поредица от грешки и успешни ходове най-сетне попадна в новозастроената част на Мейфеър, където покрай тучни ливади се издигаха красиви и импозантни постройки.
Улицата беше много красива, а от двете й страни се редяха нови, впечатляващи с великолепието си къщи. Тази на номер З15 не правеше изключение от другите с мраморната си фасада, широкото стълбище,
