отпред. Въпреки че не виждаше нищо, Мод знаеше, че Гертруд продължаваше да ги гледа, и изведнъж отново чу гласа й:
— Хей, ти… фокуснико! Можеш ли да разговаряш с мъртвите? Колко ще ми струва да си поговоря малко със старата ми майчица, а?
— Този фокус още не го умеем — отвърна Алън, а Джеръми дръпна поводите и каретата се затъркаля по неравния паваж. През следващите няколко минути Мод отчаяно се мъчеше да запази равновесие, защото каретата заплашително се накланяше ту на едната, ту на другата страна. Не след дълго капакът отново се отвори, пердето се вдигна и Алън й помогна да излезе.
— Спасихме ли се? — извика тя и изложи възбуденото си лице под ласките на хладния нощен въздух.
— Успяхме. Ти си свободна.
— Слава тебе, Господи! — промълви тя, весело се засмя, обгърна врата на Алън и го придърпа към себе си на седалката.
Глава 7
Мод държеше здраво халбата с две ръце и отпи глътка от топлото вино. Не преставаше да оглежда уютната, приветлива стая, само и само да се убеди, че не сънува. Срещу нея, приседнал на ръба на масата, с ръце на хълбоците, стоеше Алън и замислено наблюдаваше красивото й лице, осветено от пламъка на свещите. Въпреки че преживяните премеждия бяха оставили тъмни кръгове под очите й, те само още повече подчертаваха златистите й мигли, бледата кожа и големите очи, очертани на фона на деликатното й овално личице. Върху ризата си тя бе навлякла един от неговите халати, а от косата си бе извадила всички пера, фуркети и фалшиви къдрици, бе я разресала и хванала на опашка с една от неговите панделки. Разкошните й кичури падаха като златист водопад по гърба й и хвърляха червеникави отблясъци от светлината на свещите.
Мод повдигна глава, улови погледа му и свенливо се изчерви.
— Още не мога да повярвам.
— Че успя да избягаш ли?
— Да. И това, че наистина съм тук с теб. Мислиш ли, че тя ще тръгне да ме търси.
— Едва ли. Всеки ден в Лондон пристигат десетки момичета от провинцията, които няма къде да се подслонят. Още преди да е изгряло слънцето, тя ще е оплела поредната жертва в мрежите си. А стане ли това, мадам Елиза едва ли ще си спомни някога за теб.
— Дано се окажеш прав, защото Мин каза, че била отмъстителна.
Той потисна желанието си да се наведе и да докосне огнените й коси.
— Не мисли повече за нея. Животът за теб едва започва.
Мод остави халбата на масата до себе си. Отдолу долиташе приглушеният шум от гостилницата, който не бе дразнещ, а задушевен и успокояващ. Джеръми й бе казал, че Алън възнамерява да я приюти при себе си, и отначало тя изпита известни опасения. Но сега, успокоена, че се намира далеч от вертепа на мисис Финчли, изтощена от последните събития и приятно затоплена от виното, тя бе престанала да се притеснява. Освен това имаше доверие в Алън и знаеше, че той не би допуснал да я нарани.
— Какво смяташ да правиш по-нататък? — попита я той.
— Още не съм съвсем сигурна. Новият живот, за който ми спомена, по-скоро ме плаши. Сега ми се спи, а когато се събудя утре сутринта, смятам да облека някакви прилични дрехи, да намеря дома на лейди Уилшайър и да й представя писмото на лорд Бамбридж. Ако ми провърви, до утре вечер може да се настаня в къщата й.
Алън рязко се изправи и се запъти към камината, за да запали лулата си. Тъй като стоеше с гръб към нея, Мод не можа да разгадае мислите му. Тя го изчака да запали лулата с една съчка и да се настани във фотьойла срещу нея.
— Знаеш ли, не си длъжна да ставаш отново прислужница.
Мод се засмя.
— Честно казано, не мога да върша друга работа. Мисля, че имам късмет, защото все пак има някакво място, където могат да ме ангажират. Едва сега оценявам, че това никак не е малко в град като този.
— Да, съгласен съм, че е добре да си подсигурена, преди да пристигнеш в Лондон. Но не си ли мислила никога да се занимаваш и с нещо друго?
Тя разтвори очи от почуда.
— Какво например? Та аз нищо не умея.
— Ами… — той дръпна от лулата, — какво мислиш за актьорската професия? Не си ли си се представяла на сцената?
Тя го погледна с невярващ поглед.
— Актриса! Но аз нямам никакво понятие от театър! Всички ще ми се смеят.
Алън остави лулата и се втренчи в нея. Тя изглеждаше учудена, че той наистина говори сериозно.
— Нека ти разкажа що за хора са актьорите. Някой са родени с таланта да омайват публиката, да ги пренасят за малко далеч от мизерното им съществуване и да ги изведат към невиждани висини. Това са истинските актьори, каквито са Гарик и Куин. Има и други, на които им харесва да се превъплъщават в различни персонажи, да заучават старателно ролите си и да ги изиграват както трябва. Като тях има стотици. Има и трети, които не са родени с талант, но са толкова красиви, че хората се тълпят само за да им се полюбуват. Мисля, че ти можеш да бъдеш една от тях.
— Но дори и една красива актриса трябва да каже нещо. А аз не мога да кажа нищо прилично.
— Винаги можеш да заучиш репликите си, да се научиш как да се движиш, къде да застанеш, кога да седнеш и кога да се изправиш. За това изобщо не ти е нужен талант. — Той се изправи, отиде до нея, надвеси се и постави ръце на раменете й. — Мисля, че от теб може да излезе истинска звезда, ако ме оставиш аз да се погрижа за това. Помисли си. Хвалебствия, аплодисменти, различни роли всеки ден и, защо не, малко спестени пари? При всички случаи ще печелиш много повече, отколкото като слугиня при някой благородник.
Мод извърна лице от настоятелния му поглед.
— Това звучи абсурдно.
— Добре — каза Алън, вдигна ръцете си и се отдели от нея. — Щом предпочиташ да останеш слугиня, няма да ти се меся. Утре ще те заведа в дома Уилшайър и ще те оставя там.
— Защо се ядосваш?
— Не се ядосвам, само съм разочарован.
Тя плахо се изправи и се приближи към него.
— Затова ли ми помогна да избягам от вертепа? За да ме вземеш в трупата си?
Той я погледна и чаровно се усмихна.
— Не. Помогнах ти, понеже ти наистина се нуждаеше от помощ, и наистина ми е неприятно да ти се меся в живота. Трябва да правиш това, което считаш за най-правилно.
Мод се надигна на пръсти и го целуна по бузата.
— Никога няма да мога да ти се отблагодаря за това, че ме спаси. Остави ме да помисля малко. Сега съм твърде уморена, за да взема някакво решение. Утре, когато се събудя, ще обмисля всичко на трезва глава.
Той прокара пръсти по гладката й буза и отново отбеляза колко бе съблазнителна. Яркият му халат й бе твърде широк и небрежно бе оголил едното й рамо, откривайки млечнобялата й кожа. Сенките от свещниците подчертаваха изящния овал на лицето й и подсилваха тъмната синева на очите й. Тя бе преметнала косите си през рамо и буйните къдри предизвикателно падаха върху напъпилата й гърда. Алън затаи дъх и извика на помощ цялото си самообладание, за да си наложи да се извърне.
— Тази вечер ще спя в стаята на Джеръми. Пожелавам ти приятни сънища! Ще се видим утре сутринта.
В очите й проблесна облекчение.
— Да, до утре сутринта.
